Лира Литературно-рекламна Агенция
Днес 16 ноември, се навършват 90 години от рождението на португалския писател Жузе Сарамагу – носител на Нобелова награда за литература за 1998 г.
Сарамагу е автор на уникални книги, обновител на португалския и европейския роман в края на ХХ в. Роден е в село Азиняга (Рибатежу). През 1924 г. семейството му се премества в Лисабон. Там той получава основно и техническо образование. Самообразова се постоянно. Работи като шлосер, застраховател, редактор в издателство “Кор”, журналист, преводач, зам.-директор на в. “Диариу де Нутисиаш”. Публикува романа “Земя на греха” (1947), поетичните книги “Възможни поеми” (1966) и ”Вероятно радост”(1970), сборниците с хроники, отпечатани във вестници “За този свят и за другия” (1971), “Багажът на пътника” (1973) и политическите коментари “Записки” (1976). На 25 ноември 1975 г. е уволнен. Остава без работа и, както декларира по-късно, взема едно от най-важните решения в живота си: да не търси постоянна работа, а да пише. Публикува “Учебник по рисуване и краснопис”(1977), сборника с разкази “Почти предмет” (1978), пиесата “Нощта” (1979), романа “Въздигнат от земята” (1980), в който окончателно се проявява неговия стил.
През 1985 г. получава наградата на критиката за цялостно творчество. През 1986 г. публикува романа “Kаменният сал”, а през 1987 г. – театралната пиеса “Вторият живот на Франциск от Асизи” и става доктор хонорис кауза на Университета в Торино (Италия). През 1989 г. излиза романът “Историята на обсадата на Лисабон”, през 1991 г. – романът “Евангелието според Исус Христос”, за който получава наградата на Асоциацията на португалските писатели. Става доктор хонорис кауза на Университета в Севиля. През 1992 г. романът “Евангелието според Исус Христос” избран от компетентните културни организации да бъде представен за Европейската литературна награда, но правителството забранява. Обиден, Сарамагу напуска Португалия и през 1993 г. се заселва на един от Канарските острови – Лансерот (Испания). Публикува четвъртата си пиеса “In Domine Dei”. От 1994 г. започва да издава “Дневници от Лансерот”, през 1995 г. публикува романа “Есе за слепотата”, отличен с наградата “Kамойнш”. Умира на 18 юни 2010 г.
Предлага ме ви интервюто на Батища Бащуш с писателя и публикувано на български през 2004 г. от електронното списание euro2001.net. Преводът е на Здравка Найденова.
––––––––––––––––––––––––
Антониу Сарайва писа, че в творчество ти се забелязва известна приемственост на понятията на неореализма. Така ли е?
– Мисля, че корените ми са в неореализма и не могат да бъдат други, макар всичко това да е минало.
Имаш ли чувството, че принадлежиш към определено литературно поколение? Или, тъй като бариерите на времето са произволни, се чувстваш по-близо до писатели от други епохи и най-вече до писатели, които обичаш?
– В биологично отношение принадлежа към определено поколение, но не мога да кажа, че принадлежа към някое от двете или трите литературни поколения, съпътствали моя живот. Никога не съм бил свързан с групи както от естетична гледна точка, така и с постоянно общуване с писатели и артисти. Винаги съм бил извън тях не защото съм искал, не в резултат на мое решение, а по силата на обстоятелствата, които не ме поставиха там.
Когато започнах да работя по-упорито в литературата, поколението, към което буквално можеше да принадлежа, беше свършило своята работа. Оказах се в някаква степен като човек от предишно поколение и съвременник на сегашното. А със сегашните поколения – писателите на възраст между 40 и 50 години – също не се чувствам близък нито като група, нито като литературна област, избрана или определена от обстоятелствата. Оставам си буквално изолиран.
В португалската култура съществува едно любопитно явление: всеки път, когато в историята настъпи срив, големите португалски писатели я преосмислят, преобразявайки миналото. Как е при теб? Струва ми се, че де факто правиш известна преоценка на историята, като я измисляш и променяш в най-добрия смисъл на думата, защото вмъкваш свой специфичен и особен въображаем материал.
– Мисля, че това е главно в резултат на 25 април. Като писател съм, не бих казал следствие, но наистина има връзка между това, което написах, и това, което се случи – преходът от диктатурата към свободата и към демокрацията. Мисля, че нищо или почти нищо от това, което направих след тази дата, не можеше да стане преди нея. Но не може да се говори и за пряка причинно-следствена връзка. Естествено, от гледна точка на необходимостта да се преразгледат или ревизират историята, културата, традициите или нравите, нашият начин на живот е свързан с внезапната смяна на 50-годишната фашистка диктатура с новата ситуация, която по онова време не си представяхме, че ще доведе до това, до което доведе.
Има и още нещо важно – това е значението, не бих казал на личните фактори, а на решенията, които човек взема при определени обстоятелства в своя живот. Очевидно, ако след 25 ноември не бях решил да проверя докъде мога да стигна като автор на книги, написаното от мен нямаше да съществува. Тъкмо защото се възприех като безработен, аз си казах: сега ще живея както мога и ще се опитам да видя на какво съм способен. “Въздигнат от земята” нямаше да съществува, ако не бях заминал за Алентежу, а аз нямаше да замина за Алентежу, ако имах работа с нормирано работно време.
Почти всички писатели използват един особен механизъм на паметта и на пресъздаването на спомена. Струва ми се, че си предразположен по-скоро към особено преосмисляне на историята, отколкото към възстановяване на преживяното, като изключим “Въздигнат от земята” и един друг роман, който смятам за уникален в историята на португалската литература през XX в., а именно “Учебник по рисуване и краснопис”.
– Действително е така. Не съм правил, не правя и мисля, че няма да превръщам фактите и обстоятелствата от личния си живот в литературен материал. И дори в книгите, които цитираш, и по-точно във “Въздигнат от земята”, макар да има спомени, те са спомени за детството и юношеството, впрочем те са спомени от други места, защото фактите между Рибатежу и Алентежу не са много различни, както и условията на живот на безимотните селяни. Следователно съществува използване на спомена не толкова като факти, колкото като атмосфера.
Но в “Учебника” има автобиографични моменти…
– Случаят с “Учебника” е доста странен, защото може би е моята най-автобиографична книга не по отношение на случилото се на художника, то е чиста измислица, а защото има позовавания, малки бележки, които съм съхранил от онова време. Да кажем, че страдам от известни скрупули, които ми пречат буквално да докосвам онова, което е съкровено мое. Използвам собствени преживявания само когато се възприемат като общи, като нещо, което предполагам, че читателят също ще припознае като свое.
Тези скрупули не са ли онзи вид свенливост или … онзи декор, понякога прекомерен, на който неореалистичната литература дава израз? Дали това не е първоначалният корен?
– Истина е, че неореализмът беше пуритански – мисля, че думата не е прекалено силна – но свянът у мен не е дошъл по този път. Той е повече в резултат на природната ми резервираност, на моя начин на съществуване. Не съм способен да покажа дълбока радост (както би било естествено), но това не означава отсъствие на непринуденост. Сякаш сдържам всички свои чувства и най-вече върховните, изразяването на радост или на мъка, онова, което би довело до бурен смях или до сълзи.
Впрочем при теб се забелязва – в темперамента, в характера и дори в текстовете ти – известна меланхолия; и ми се струва изключително интересно това, което казваш, защото меланхоличният човек е резервиран във всичко, ограничава собствената си радост, собствената си тъга, ограничава положителния или негативния изблик на чувствата си.
– Който преживява всичко това, не е студено същество; не е скептик в този аспект, а сякаш не може и нещо го възпира, в случая възпира мен, да показва самия себе си.
Работата ти свързана ли е с планиране, предвиждаш ли какво ще пишеш? Например днес ще пиша 10 часа, или правиш като Хемингуей, който спирал, когато писането му вървяло много добре и се усъмнявал в лекотата?
– Спирам. Не винаги съм го правил, но никога не съм злоупотребявал с времето, в смисъл да пиша по пет или осем часа. Понастоящем може би и поради мястото, където живея, с мамещия простор: полето, небето, морето, успявам да примиря тези съблазни с необходимостта да продължа работата си. Самоограничавам се да пиша на ден по две страници и не повече. И каквото и да се случи спирам в края на втората страница – бих могъл да продължа, защото сюжетът е в ръцете ми и всичко върви много добре – но спирам и продължението остава за утрешния ден. Може да се каже, че две страници са малко, но всъщност по две страници всеки ден, след една година това са почти 800 страници.
Как правиш проучването за романите си? В кои библиотеки? И колко дълго?
– Не за всички книги е необходимо проучване? Книгите, за които истински беше необходимо, са “Възпоминание за манастира” и “Годината на смъртта на Рикарду Рейш”. За първата освен Националната библиотека много ми помогна наличното в Градската библиотека. Прегледах всичко, което ми трябваше, и много неща останаха неизползвани, защото има голям риск. Ако вложиш повече информация от необходимата, няма да излезе роман. За втората книга беше много просто: прегледах в. “У Секулу” в Националната библиотека и взех за основа само 1936 г.
Кои са най-ценните ти литературни приятелства сред португалците и чужденците?
– Имена ли? Не знам. Литературни приятелства… искаш да кажеш дали обичам определен автор? Много обичах Рудригеш Мигеиш, Сена, може би Акилину, но не толкова силно. Литературни приятелства, но от друго време, имам с падре Антониу Виейра, с Франсишку Мануел де Мелу. От чужденците си спомням за някогашно голямо приятелство с Ромен Ролан, по-късно с Пруст и с Гогол. И едно друго, голямо, с Монтен. А от по-новите – с Камю, с Калвино. Сред испанците много се възхищавам на Торенте Балестер, най-вече заради гениалната му книга “Сагата/Бягство на ХБ”.
Когато успехът те постигна, помисли ли си, че е станала грешка?
– Не, нито за миг и мисля, че няма автор, при който успехът е дошъл, а той да е такъв скептик, че да си каже: това е грешка. При мен успехът започна да идва с “Въздигнат от земята”, а после нарасна с “Възпоминание за манастира” и аз съзнавах, че са две добри книги. Те бяха посрещнати с аплодисменти от критиката и читателите и, ако ставаше въпрос за грешка, значи много хора щяха да са сбъркали.
Но тези две книги не бяха приети от някои издатели.
– Да, но това вече е известно, това са комични случки …
В книгите ти жените имат първостепенна роля, но забелязвам у тях някакъв дуализъм между плътския инстинкт и любовното чувство. Впрочем ти вече каза, че проявяваш известна свенливост, може би прекомерна, да пишеш за секс.
– Деликатността никога не е прекомерна. Деликатността никога не е излишна, но обърни внимание, при мен деликатността не прикрива жестокостта или насилието или преобладаването на определени ситуации в живота, които са и литературни ситуации за роман в процес на организиране. Мисля, че тези неща са свързани с битието на всеки човек.
Добре, а въпросният дуализъм, който изглежда съществува между плътския инстинкт и любовното чувство?
– Това вероятно се дължи на следното: така нареченият плътски инстинкт при жената бих казал, че не съществува. Аз не виждам жената като цел или обект на удовлетворение на моя плътски инстинкт, не я виждам в този план. Винаги я виждам в релацията, която аз като личност имам с нея, като личност.
Любовното чувство…
– Точно така, любовно чувство, но и чувство за равенство. И то е толкова силно, че неволно в моите книги силните герои винаги са жени. Не защото мъжете са по-малоценни, но мъжете принадлежат към друг вид.
Романът ли е животът на въображението, чиято амбиция е да пренесе “истината” от “реалността” при други “истини” и при други “реалности”?
– Мисля, че освен скромно удоволствие, което ми доставя да разказвам истории, днес за мен романът е начин да прокарам някои свои идеи или ако щеш, в някои случаи моите натрапчиви идеи. Понякога всичко това ме кара да се питам дали наистина съм автор на романи, или в основата си моите книги са есета с литературни герои. Виж: може би аз не съм автор на романи в обикновения смисъл на думата, защото не се виждам и никога не съм се виждал да пиша романи само поради простия факт, че трябва да живея и след един роман ще напиша друг. И това обяснява или може да помогне да се разбере, защо не повтарям теми, макар че всъщност темите са все едни и същи. Аз не програмирам писането си, т. е. аз си помагам с асоцииране на идеи. Не го правя съзнателно. Отношението ми към това, което ще напиша, не е отношение на човек, който вече знае какво ще напише, а знае, че се е заел да разкаже определена история. Просто, това може би не е толкова важно, по-важното е как ще я разкаже, а как ще я разкаже зависи много от асоциирането на идеите.
Добре, но твоите книги имат и друга характеристика – песимизма, понякога открит, понякога тънък и по-прикрит по отношение на проекта за човека. Прилича на скептицизма на моралистите от XVIII в.
– Когато говорим за проекта за човека, започваме да говорим почти идеологически…
От всичко, което си желал в политическо отношение, какво видя изпълнено?
– Едновременно много и малко. Много, защото хора като нас, които са живели политически сведени до прости числа, а днес се намират в ситуация на свобода, разбират, че всичко, което са желали преди, днес е постигнато и че всъщност потребностите им са били минимални – свобода на мисленето, на създаването на партии, да не се страхуваш от политическа полиция… Когато ни казват, че демокрацията е голямо нещо, разбира се, че е голямо, но е минимално, защото от нея започва духовното и гражданското богатство на истинския гражданин.
