Радослав Парушев e роден през 1975 г. в София. Завършва право в СУ „Св. Климент Охридски” през 2000 г. От 2002 г. е член на Софийската адвокатска колегия и оттогава работи като адвокат в областта на интелектуалната собственост и на правната уредба на телекомуникациите и новите технологии. През 2008 г. основава своя кантора „Овчаров & Парушев“. Участвал е като консултант към Съвета по авторско право – консултативен орган към министерството на културата. Член е на неформалния литературен клуб “Бърза литература“ още от основаването му през 2004 г.
От 2008 г. досега Парушев води обществена кампания по повод т. нар. репро права – компенсационни възнаграждения за авторите на литературни и драматургични творби, които не са събирани от министерството на културата през последните 15 години – първоначално като представител на Асоциация „Българска книга“, впоследствие като председател на Асоциацията на писателите в България.
През 2001 г. печели конкурса за разказ „Бъди писател“ на списание “Егоист“ измежду 600 участника.
През 2003 г. печели националния конкурс за къс разказ “Рашко Сугарев”. Номиниран е четири пъти за наградата “Хеликон”за съвременна българка художествена проза за сборника с разкази „Никоганебъдинещастен“ (2005) , за романа „Project Достоевски“ (2009), сборника с разкази „Животът не е за всеки“ (2011) и сборника с разкази „Смъртта не е за всеки“ (2012).
––––––––––––––-
Ти си част от явлението “Бърза литература”, което остана като етикет за цялата българска проза в по-ново време. Би ли коментирал битуващото негативно отношение към нея ?
– Много сложен въпрос. Негативното отношение към българската литература може да бъде оценено най-общо като липса на интерес, а не като тенденциозно негативно. Българската литература през последните 70-80 години си направи сама на себе си лошата услуга да отблъсне читателите със своето ниско качество.
Както при социализма имаше един израз “хубав ли е филмът, или е руски”, така нашата литература чрез огромно количество нискокачествени заглавия от 30-те години на миналия век насам отблъсна хората. Те разсъждават така – защо да чета слаби български автори, като чуждите са по-добри.
А конкретно до негативната щампа за нашата литературна групировка от началото на века, в която бяхме с Момчил Николов, Тома Марков и Стефан Иванов, тя се асоциираше с т. нар. лайфстайл писане, тъй като намирахме място на страниците на по-лъскавите и по-добре плащащи тогава печатни медии. А общият тон в началото на века се задаваше от една конюнктурна клика около “Литературен вестник” и няколко казионни институции, чиито автори не ги публикуваха в “Капитал light”, не печелеха конкурсите на списание “Едно” и на “Егоист”. Така те ни лепнаха прозвището за некачествени, защото сме “лайфстайл” писане.
А не е ли заради твърде провокативното ви поведение ?
– Подходът на презентиране на книгите ни беше нетрадиционен и агресивен и това няма как да не е направило лошо впечатление на тогавашния, да го наречем литературен истаблишмънт. В момента той не е фактор. Няма да споменавам имена, но тези хора не определят днес кой да бъде издаван. В този смисъл те не формират литературен вкус, обществото не се интересува, в България няма литературна критика в момента. Няма нито един критик, който да разбира от съвременна българска проза, освен Бойко Пенчев.
Не ти ли липсва институция, която да бъде коректив на писателите?
– Не, пазарът е единственият регулатор. Това, което на мен ми липсва, не са точно критиците, а че в българските медии работят хора с ниска култура, с чалга манталитет и че в ефирните национални телевизии и пред милион и половина зрители има фолк звезда всяка сутрин. А няма български писател. Проблемът да не стигаме до хората е, че медиите не говорят за нас. А те не говорят за нас, защото се правят от простаци.
Когато пишеш, съобразяваш ли се с очакванията на читателя, наложени от литературните тенденции? Може би е дразнещо сравнението с турската проза, но някои нейни книги са определящ фактор в момента.
– И на съзнателно, и на подсъзнателно ниво се съобразявам какво би си помислил читателят. Моят критерий са хората със стил и вкус, които познавам. До тези, които четат турска литература, няма как да стигна.
Конкретно нейният бум донякъде може да се нарече културологичен феномен, но не е естествено обусловено пазарно явление. Купуват се турски книги не защото са много хубави, а просто защото много излизат. Това е един проект.
Говориш за “ Теда“, проектът на тяхното министерство за култура и туризъм ?
– Говоря за исторически проект, завещан им от Кемал Ататюрк – на съседните бивши поробени народи ние трябва да “прожектираме” красиви картинки, които да ни създават положителен образ. Инвазията на турските сериали, турското кино и литература е финансирано и организирано от изключително интелигентни хора в Анкара. Българските издатели взимат пари под масата от турски институции, държавно финансирани, както българските телевизии взимат за да излъчват техни сериали. И не е вярно, че са толкова разпространени, защото струват по 1000 лв. на серия , а защото някой е взел за правата десетки хиляди. Същата е ситуацията с книгите. Мога да го заявя от личен опит в качеството ми на адвокат, занимаващ се с авторски права.
Твоята професия налага една друга представа за стила ти на писане – по-реалистичен, по-нормативен, ако щеш, а ти си толкова фикционален. При теб съзнанието е някъде извън всичко.
– Реалността в България ми налага да си отделям духа от тялото. Живея в най-престъпната , бедна и корумпирана страна в Европа. Като адвокат имам досег до най-гнусните язви в това общество и неговата политическа система. Предпочитам да пиша за неща, които ми харесват.
Защо сборниците ти с разкази са озаглавени почти по еднакъв начин, с дълги и нравоучителни сентенции –“ Животът не е за всеки”, “Смъртта не е за всеки”, “Никоганебъдинещастен” ?
– Много си харесвам заглавията. Трудно ми е да отговоря защо са такива, определено не харесвам заглавия от една дума. Заглавието трябва да провокира хората, да ги забавлява и само по себе си да носи идея. Това не може да се изрази с една дума.
Ако трябва пак да правя сборник с разкази, ще се казва “Простотията не е за всеки” и още едно ми хрумна – “Есента на ъгъла на Витошка и Патриарха”.
Кое ти е най-милото произведение?
– Романът ми “Рroject Dostoevski“, защото е най-дълбоко лично изстраданият. За мен той представляваше една житейска равносметка. Това ми е най-важната книга и най-сериозната.
Как пишеш? Какъв е творческият ти “ритуал”?
– Предпочитам да има някакви шумове наоколо. Външните дразнители, стига да не правят невъзможно писането, ми помагат да се концентрирам. Не си представям да се отделя в едно прекрасно родопско село, където да имам къща и тишина.
Остава проблемът с нежеланието да се чете.
– Звездите на нашето съвремие, извън т. нар. политици, са попфолк изпълнителите и спортистите. Това са хората, които формират културния дискурс в съвременна България. Хора неграмотни казват на обществото как трябва да се живее посредством българските медии.
Защо Даниел Келман в Германия продава около 10 милиона от заглавие? Ако сметнем населението й заедно с Австрия и немскоезична Швейцария, се получава едно число от почти 90 милиона човека. Нашият е около шест. Но ако гледаме пропорционално заглавията, това означава че тук Милен Русков трябваше да е продал досега 100 хиляди бройки. Аз с моите шест заглавия досега да съм продал един милион книги. Въпросът не е в това, че немският народ ни превъзхожда количествено, просто той е по-културен и по-четящ. И е най-богатият в Европа.
Да, но там нивото на възприятие е друго.
– Нивото им на възприятие е формирано от Бах и Вагнер, а не от Филип Кутев и Слави Трифонов.
Да вземем руския народ – той не е богат, а в огромната си част през последните 20 години не е и образован вече. Обаче Пелевин продава милиони бройки.Защо? Там хората са израснали с Достоевски, а не с проблема за разпада на ценностите в българското село, което още се преподава в нашите средни училища като някакъв литературен образец. В Русия хората четат Тургенев, всеки втори човек на улицата е чел Чехов!
Все пак ти не си неизвестен автор в България, доста от младите хора те поставят на пиедестал. Смяташ ли се за реализиран на този етап?
– Като писател смятам, че съм реализиран, защото съм успял да стигна до публика, до която е възможно да се стигне. Доволен съм, че минах през мембраната на българското книгоиздаване и българския книжен пазар, и знам, че следваща моя книга няма проблем да избира между три издателства, за разлика от младите ми колеги. Удовлетворен съм от постигнато досега на възрастта, на която съм.
Какво чете последно?
– Две несъвместими книги – едната е на Павич – новият сборник с разкази “Вратите на съня”, и ми е много готино, паралелно с нея новата книга на Тери Пратчет на английски. Казва се “Snuff”, въобще не ми хареса и я зарязах.
Интервюто взе Людмила Еленкова
Книгите на Радослав Парушев тук