Ина Бъчварова, Владимир Венчарски
„Колегата роди“ е новина в катедрата по български език в Софийския университет. Това далеч не означава, че в коридорите на алма матер могат да се наблюдават физиологични феномени, а само демонстрира употребата на мъжки род, когато се говори за жена, за нейната професия, титла или научно звание.
И ако думата колега е особен случай заради латинския си произход, въпросът как точно да наречете професията си ще стои с особена сила след дипломирането ви. Ще нагазите в тези граматически плитчини, ако сте жена и ви интересува кариерата на юрист, лекар, психолог, министър или председател на Народното събрание. Ще се сблъскате с представата, че мъжкият род звучи някак си по-уместно, а женският намеква за снизходителност или дори фамилиарничене.
Двайсет и осем годишната Милена от София се възприема като юрист и смята за необразовани клиентите, които се обръщат към нея с „юристка“. Тя самата никога не би нарекла съдията „съдийка“: „Съдийка“ не съществува, както и „адвокатка“. Аз съм юрисконсулт, няма професия „юрисконсултантка“, споделя Милена.
Трийсет и две годишната Радостина работи в полицията. За тежките случаи, които проследява на телефон 112, се изискват много самообладание и търпение. Въпросът дали тези качества са мъжки или женски е спорен, но нейният ранг „инспектор“ е в мъжки род и тя не го намира за странно. Майка на две деца, Радостина би се представила като социален педагог и полицай. Според нея „полицайка“ съществува само в разговорния български.
Докато показва визитката си на „асистент на главния изпълнителен директор“, Ели разказва през смях за трансформацията на добре познатата длъжност „секретарка“. Някъде по пътя на това преименуване женският род е отпаднал и – поне граматически – професията е придобила мъжки облик.
Тази нова тенденция обаче е в разрез с правилата на българската граматика. Без да дава категорични предписания и без да има свое „Ръководство за несексистка употреба на езика“ като английския и испанския, българският език има богатството на женски форми за повечето професии, смята проф. дфн Василка Радева от Софийския университет „Св. Климент Охридски“ и ни съветва да ги използваме свободно. „Грозно е под снимка на жена в новинарската емисия да стои надпис учител Иванова или студент Върбанова. Неграмотно е. Длъжностите обикновено се употребяват в мъжки род, но професиите от типа учителка, преводачка, лекарка са в женски род.“
Мнението на професор Радева споделя и колегата й от института за български език към БАН проф. Владимир Мурдаров, който в дебат на същата тема в националната телевизия изрази мнение, че „някои се правят на по-интелигентни, когато предпочитат съществителните от мъжки род“.
Испански
Щом съпругата на Обама се нарича „първа дама“, защо съпругът на Меркел не се нарича „първи господин“? Как така „човек“ звучи гордо, а „човечка“ – смешно? Защо, ако по логиката на „татковина“ импровизираме „мамковина“, асоциацията е почти обидна? Щом „докторе“ е най-нормалното обръщение към лекар, защо „докторке“ има привкус ако не на фамилиарничене, то на провинциалност? И бива ли повечето липси и минуси да са в полето на женския род? Езикът вярно отразява социалните изкривявания и е склонен да възпроизвежда определени модели на отношения дори след промяната им в реалността, твърдят едни, затова трябва да бъде направляван. Езикът като инструмент не е хубав, грозен, чист, мръсен, крив или прав и манипулирането му в посока на някаква социална справедливост, колкото и да е добронамерено, води до нелепици, възразяват други.
Испанските привърженици на първата линия атакуваха статуквото в края на миналата година, когато институтът „Сервантес“, който от две десетилетия се грижи за разпространяването на испанската култура по света, в сътрудничество с Института за жената към Министерство на здравеопазването, социалната политика и равните възможности в Мадрид издаде „Ръководство за несексистка комуникация“. Според авторите „това не е регламент или строга норма и желанието ни е единствено да ориентираме с цел да се избегнат или минимализират дискриминационните елементи, присъстващи в езиковата практика от незнание или по навик“. На 200 страници наръчникът прави главно разбор на съществителни с допустима или не форма за женски род („съдийка“ и „поетеса“ – да, „моделка“ и „експертка“ – не, и пр.). Специално внимание отделя на множественото число, което на испански се образува с окончание -as за женски род (ако всички елементи в множеството са от женски род) и -os за мъжки (ако поне един елемент е от мъжки, дори други 100 да не са) – и начините тази „маловажност“ на женското да се тушира с алтернативи (например вместо „преподаватели“, в което се подразбират, но не се чуват и преподавателките, да се казва „преподавателско тяло“; вместо „граждани“ – „гражданство“, и др.). Любопитното е, че текстът ограничава спонтанно възникналия и широко използван напоследък лек за тази болежка, а именно маймунското „а“, което обединява мъжкото и женското окончание в едно и вместо маркираните todos и todas, да речем, дава неутралното tod@s („всички“, но включващо и жени, и мъже). Ръководството го одобрява само за реклами, плакати и подобни, защото @ не е редова буква от азбуката.
Няма акция без реакция и през март 2012 Испанската кралска академия (ИКА), висша инстанция по лингвистичните въпроси, излезе с доклада „Езиковият сексизъм и видимостта на жената“, който отвърна с един удар не само на „Сервантес“, но и на още девет наръчника по същите въпроси, публикувани през последните години от синдикати, университети и общински администрации, които „вадят неправилни заключения от правилни предпоставки“. Вярно, съгласява се ИКА, в испанското общество има дискриминация по пол; вярно, думите могат да се използват за нареждане, обиждане и унижаване; вярно, жените и мъжете трябва да имат равни шансове и да получават еднакво уважение… но от всичко това до минирането на морфологията или синтаксиса с изкуствено привнесени негативни смисли пътят е дълъг и погрешен. В доклада академик Игнасио Боске, негов инициатор, предупреждава, че стриктното спазване на политически коректните препоръки не само нарушава вкоренени механизми на езика и основни правила на испанската граматика, а и грози да превърне общуването в поле на бойни действия, където естественото поведение става невъзможно. Защото не е ли преливане от пусто в празно в поговорки като „Който пее, зло не мисли“ да се търси онеправдан, защото не започват с „Която…“ (докато в страната домашното насилие на места все още се смята за оправдано)? Или мъжкото „безработни“ насила да се обръща в женското „личности без работа“ (докато безработицата в Испания стигна рекордните 25%)?
Така отвореният дебат има шанс тепърва да избистри адекватен подход към въпроса за женската видимост в езика: освен активисти, журналисти, социолози и други външни за лингвистичната материя радетели (и радетелки) на видимостта на жената испанският се регулира от цели 22 национални академии по света, които тепърва ще си казват думата.
Поза, свръхкоректност или просто незнание – каквито и да са причините, реалната употреба на езика се разминава с препоръките на граматиката и специалистите. Езикът е жив и показва настройките на обществото, начина ни на мислене. Докато смятаме, че женският род би намалил тежестта на думата министър и би намекнал за нисък професионализъм или недостатъчна сериозност, не бихме могли да твърдим убедително, че сме свободни от предразсъдъци по отношение на половете.
Не така стоят нещата в други езици с ясно изявен граматически род. В Чехия Власта Парканова стана министърка на отбраната, без това да предизвика езикови сътресения. Немският език обяви Меркел за канцлерка. В същото време у нас се превежда ръководството на Европейския съюз за несексистко отношение към служителите „Инструментариум за консултанти и управители на човешки ресурси“, в което на повече от 100 страници се повтаря „жена счетоводител“ вместо „счетоводителка“, „жена шофьор“ вместо „шофьорка“.
Далеч от правилния българския език, подобно официално ръководство показва доколко несигурни и разколебани са неговите носители – надаващи ухо ту към ежедневната употреба на езика, ту към препоръката на проф. Балан и проф. Андрейчин от 60-те години на миналия век: „Където е възможно, използвайте женски род, колега.“ А „къде е възможно“ имате свободата да прецените сами.
Английски
За разлика от езици като испанския и българския английският език позволява повече неутралност, тъй като голяма част от съществителните имена нямат род. Тази неутралност обаче не се простира върху наименованията на професиите – критикувани и отхвърляни заради заложените в тях стереотипи, подменяни с нови, „по-справедливи“ думи.
Например професията пожарникар. Английската дума, използвана преди, е fireman (наименованието е сглобено от две думи – „пожар“ и „мъж“). Това ясно показва предубеждението, че пожарникарството е мъжка професия. В миналото, когато повечето професии са упражнявани от мъже, мъжкото им звучене е било нещо нормално. С навлизането на жените на трудовия пазар обаче все повече професионални наименования звучат неуместно и са заменени с неутрални.
В модерния английски език думата fireman е пример за предубеден език, който трябва да се избягва. Затова е заместена с firefighter, което дава неутралното (на английски) „огнеборец“ и позволява жените пожарникари да бъдат включени в категория наравно с мъжете. Речникът от подобни думи е дълъг, но ето няколко примера:
Policeman –> police officer
Businessman –> business executive
Weatherman –> forecaster
Cameraman –> camera operator
Brotherhood -> community
Chairman –> chair
Mailman –> mail carrier
Mankind -> humanity.
Интересно е да се отбележи, че чувствителността към езика или определени думи е различна в различните държави. В Америка например думите „стюардеса“ и „стюард“ са заменени с неутралните flight attendant (придружител на полет), докато в държава като Дания, известна с равнопоставеността между половете, спокойно можете да се обърнете към екипажа с датските думи за стюард и стюардеса (steward и stewardesse).
В същото време в Америка и Дания е нормално да се използват думите актьор и актриса, докато във Финландия те се считат за старомодни и са заменени с неутрална дума.
Текстът е публикуван в Light и част от книгата „100-те най-влиятелни жени“, която предстои да излезе на пазара.
Дискриминацията е уродливо явление и е дълг на всички ни да ѝ се противопоставим.
Не си въобразявам, че мога да кажа нещо повече по повод на тези „филологически феномени” от изтъкнатите български познавачи на нашия език, взели участие в тази дискусия.
Това, което искам да кажа, е, че много вероятно е човек да се чувства оскърбен от проява на дискриминация, но, като е в случая с тази „адвокат”, то обидата може да бъде въображаема (това е от интерес на психиатрите) или да бъде изсмукана от пръстите.
Във всяко нещо трябва да има мярка.
Жените и мъжете трябва да са равноправни, да се зачита тяхното достоинство, но половете не могат да се унифицират, въпреки че се прави много в това отношение. И нормално е езикът ни да отразява това различие.
Беше време когато момчетата бяха възпитавани да поемат отговорност за постъпките си като мъже, въпреки че са деца. Да се държат като мъже при всяка ситуация от живота.
Сега не е така, затова е възможно в автобус или трамвай, където и да е в цивилизования свят, двама трима хилави наркомани да издевателстват над някоя жена, а две дузини мъжаги да се разсейват, като зяпат през стъклата.
Но това е друга тема.
Възможно ли е и в нашия език да се прокарат такива „по-справедливи“ и неутрални думи?