Има ли полза от алкохолизма?

Пречистващият смях на гения Булгаков

СЕДМИЦА ЗА ПРОСВЕТА

Отби се една вечер в ротата нашият военен комисар и ми вика:
– Сидоров!
Отговарям му:
– Аз!
Изгледа ме той изпитателно и пита:
– Ти какво?
– Ами аз нищо.
– Ти неграмотен ли си?
Аз, разбира се:
– Тъй вярно, другарю военком, неграмотен.
Погледна ме той още веднъж и вика:
– Ами щом си неграмотен, ще те пратя довечера на „Травиата”.
– Ама, моля ви се, защо? – викам. – Задето съм неграмотен, вината не е наша. При стария режим не ни учеха.
А той ми отговаря:
– Глупако! Що се уплаши? Не те наказвам, ами ще ти е от полза. Там ще те просвещават, представление ще гледаш – за свое удоволствие.
Да де, ама ний с Пантелеев от нашта рота се бяхме наканили тази вечер да идем на цирк. Та му викам:
– Не може ли, другарю военком, през градската отпуска да идем на цирк, а не на театър?
А той присви око и пита:
– На цирк?… Това пък защо?
– Ами много е забавно – викам… – Учен слон ще покажат, и смешници ще има, и френска борба…
Закани ми се той с пръст.
– Ще ти дам аз на тебе един слон – вика! – Несъзнателен елемент! Смешници… смешници! Абе то от теб по-голям смешник има ли бе, селяндур? Те слоновете са учени, ама такива като теб, мъко моя, сте ми все неучени! Каква ти е файдата от цирка? А? Пък в театъра хората ще те просвещават… Да ти стане мило и драго… Виж какво, нямам време за дълги разговори… Ето ти билета и марш!
Нямаше как, взех билетчето. Пантелеев, и той неграмотен, също получи билет и тръгнахме. Купихме три фунийки семки и ето ни пред „Пръв съветски театър”.
Гледаме, при кошарата, дето пускат хората – стълпотворение вавилонско. Напират да влязат в театъра. Но освен нашего брата неграмотните дошли и грамотни, повечето госпойци. Една успя да стигне до контрольора, показва му билет, а оня я пита:
– Прощавайте, другарко мадам – вика, – вие грамотна ли сте?
Оная глупачка се докачи:
– Странен въпрос! Грамотна, разбира се. В гимназия съм учила.
– А, в гимназия – рече й контрольорът. – Много ми е приятно. В такъв случай позволете да ви пожелая довиждане.
И й взе билета.
– С какво право? – крещи госпойцата. – Как така?
– Ами ей така, много просто, понеже пускаме само неграмотни.
– Но и аз искам да послушам опера или концерт.
– Е, щом искате – рече, – заповядайте в Кавсъюза. Там са ви събрали все грамотни – доктори, фелшари, професори. Седят и пият чай с петмез, понеже на тях купони за захар не им дават, а другарят Куликовски романси им пее.
Та си замина госпойцата с празни ръце.
Виж, нас с Пантелеев веднага ни пуснаха, право в партера ни заведоха и ни настаниха да седнем на втория ред.
Седим.
Представлението още не беше почнало, та излюпихме от скука по фунийка семки. Поседяхме така близо час и половина, най-сетне в театъра се стъмни.
Гледам – на най-важното, на ограденото място се намъква някакъв. С кожено калпаче и с палто. Мустаци, прошарена брадичка и ужасно строг. Качи се и веднага си сложи пенсне.
Питам аз Пантелеев (той може да е неграмотен, но всичко знае):
– Тоя пък кой е?
– Това е – деригентът – вика ми. – Той им е тук най-главният. Сериозен господин.
– Ами що са го изтъпанили затворен в кошарката? – питам.
– Ами понеже той тук, в операта, им е най-грамотният. Та за да ни е за пример го изтъпанват.
– Ами тогава що са го курдисали със задника към нас?
– Понеже така му е по-удобно да командва оркестъра!…
Пък оня, диригентът де, отвори пред себе си някаква книга, погледна в нея, замахна с бяла пръчица и под пода веднага засвириха на цигулки. Жалостиво едно, тъничко, направо да ти се доплаче.
Бе тоя диригент наистина ще да е от най-грамотните, понеже две работи наведнъж върши – хем книгата чете, хем пръчицата размахва. А оркестърът като запердаши. Все по-яко. След цигулките се чуха свирки, след свирките барабани. Театърът като гръмна. Че изведнъж като ревна някъде отдясно… Надникнах в оркестъра и се провикнах:
– Пантелеев, да ме убие Господ, ама това е Ломбард, дето е зачислен в нашия полк на храна.
Надникна и той и вика:
– Да бе, същият! Друг не може така яко да надува тромбона.
Зарадвах се аз и викам:
– Браво, Ломбард, бис!
Ама цъфна изневиделица един милиционер и право при мен:
– Ще ви помоля, другарю, да не нарушавате тишината.
Е, млъкнахме.
В това време завесата се вдигна и гледаме, на сцената, врява до Бога. Кавалерите със сака, дамите с рокли – танцуват, пеят. Ех, и пийване има, то се знай, пък и карти пляскат.
С една дума – старият режим.
Та там, с другите е и Алфред значи. И той пийва и си замезва. А той, братле, да бил влюбен в оная, в Травиата. Но не го обяснява с думи, ами пее ли, пее. И тя така – с пеене му отговаря. Излиза, че той всякак ще се ожени за нея, да, ама тоя Алфред имал татко на име Любченко. Изведнъж, не щеш ли, във второ действие и той – хоп на сцената. Невисок, но представителен един, побелял, а гласът му силен, гъст, башвтон.
И току му запя на Алфред:
– Бе ти, хубостнико, как тъй забрави милия си роден край?
Пя му, пя му и прати по дяволите всичко, дето Алфред го беше нагласил. В трето действие Алфред се напи от мъка и вдигна на тая своя Травиата страхотен скандал. Яката я нахока, хем пред всички.
Пее:
– Ти – вика – си една никаквица, и аз изобщо, вика, не желая да си имам повече работа с теб.
Тя, разбира се, ревна, олелия, скандал. И тя да вземе от мъка да се поболее в четвърто действие от охтика. Пратиха, разбира се, да викнат доктора.
Идва докторът.
Бе гледам го, уж сюртук носи, ама по всичко личи – нашего брата, пролетарий. Дълга коса, а гласът му кънти като из бъчва.
Отиде при Травиата и запя:
– Бъдете спокойна – вика, – болестта ви е опасна и непременно ще умрете.
Даже рецепта не й написа, само се сбогува и си и излезе.
Ех, вижда Травиата, че няма как – ще мре.
Та дойдоха тогава и Алфред, и Любченко, молят я да не мре. Любченко вече си дава съгласието за сватбата. Но вече нищо не става.
– Прощавайте – казва Травиата, – няма как, трябва да умра.
И наистина, попяха си още тримата и Травиата умря.
А диригентът затвори книгата, свали пенснето и излезе. И всички се разотидоха. И това беше.
Е, рекох си, слава Богу, просветихме се, стига ни толкоз! Скучна история.
И му викам на Пантелеев:
– Е, Пантелеев, хайде утре на цирк.
Легнах си и все сънувам как Травиата пее, а Ломбард се дере на тромбона.
Та отивам на другия ден при военкома и му казвам:
– Разрешете, другарю военком, довечера, през градската отпуска да ида на цирк…
Че като изрева:
– На теб, вика, тия слонове май не ти излизат от ума! Никакви циркове! Не, братле, днес си в Совпроф на концерт. Там – вика – другарят Блох ще ви свири с оркестъра си Втората рапсодия.
Направо се втрещих. – “На ти сега едни слонове!” – рекох си.
– Туй какво ще рече – питам, – Ломбард пак ли ще надува тромпета?
– Непременно – отсече.
Втасахме я, прости Господи, накъдето аз, натам и той с неговия тромбон.
Погледнах го и питам:
– Ами утре ще може ли?
– И утре – вика – не може. Утре ще ви пратя всичките на драма.
– Ами вдругиден?
– Вдругиден сте пак на опера. Изобщо, стига сте се шляли по цирковете – рече. – Сега е седмица на просве¬тата.
Побеснях от тия му приказки. То тъй отърване няма, рекох си. И го питам:
– Вие цялата ни рота ли ще я юркате по тоя начин?
– Защо цялата? Грамотните няма. Грамотният и без Втората рапсодия си е човек на място. Само вас, калпазаните неграмотни. Грамотният да си ходи където си ще.
Тръгнах си аз и се замислих. Разбирам – спукана ми е работата. Излиза, че като си неграмотен, трябва от всяко удоволствие да се откажеш… Мислих, мислих и измислих.
Отивам при военкома и му викам:
– Разрешете да доложа!
– Долагай!
– Разрешете, викам, училището за ограмотяване да посещавам.
Усмихна се военкомът:
– Браво! – И ме записа в училището.
Е, походих аз и какво мислите, абе научиха ме. Та сега никой копче не може да ми каже, понеже съм грамотен.

СТЪЛБА ЗА РАЯ
(От натура)

Стълбата, която води към библиотеката на гара Москва-Белоруска (1-ва Мещанска улица), е цялата заледена, работниците падат и се пребиват.
Рабкор

Работникът Косин падна сполучливо. Стовари се с гръм от втория етаж на първия, там се преметна на площадката с главата надолу и изхвърча на улицата. Последва го калпакът му, след калпака – книгата “Война и мир”, съчинение на Л. Толстой. Книгата изхвърча по гръб, с щръкнали корици, и спря до Косин.
– Е, как сте? – попитаха очакващите долу реда си.
– Скъсах си панталона – отговори глухо Косин, – хубав панталон, жената ми го купи на Сухаревския пазар. – И той опипа на бедрото си скъсаното с формата на великолепна звезда.
После вдигна произведението на Толстой, нахлупи калпака и си тръгна, накуцвайки, към къщи.
Втори рискува Балчугов.
– Ще те преодолея аз тебе, ще успея – мърмореше той, притиснал към гърди събраните съчинения на Гогол в един том, – нали се катерих през петнайсета година в Карпатите, та пак дума не обелих. Два пъти съм раняван… Хем с раницата на гърба, с винтовката в ръце, с ботушите на краката, че тук с Гогол, с Гогол в ръцете и да не успея… Аз “Азбуката на комунизма” желая да взема, аз… дано пукнеш дано!… аз – и той потъна в безпросветния мрак – …да ви се не видеше и библиотеката и немарата!…
Опита да се хване за невидимите перила, но те веднага му се изплъзнаха от ръцете. После се изплъзна и Гогол и след миг вече беше на улицата.
– Ох! – изпищя Балчугов, усещайки как нечистата сила го откъсва от заледените стъпала и го влече нанякъде, в бездната.
– По… – почна той и не довърши.
Леденият хълм под краката му коварно блъсна Балчугов нанякъде, където го посрещна железен болт. Балчугов беше кутсузлия и болтът го улучи право в зъбите.
– По… – ахна Балчугов, падайки с главата надолу – …мощ! – довърши той, вече седнал в снега.
– Със сняг… – посъветваха го чакащите, като гледаха как Балчугов плюе красива червена кръв.
– Не шъш шняг – изфъфли Балчуков (бузата му се подуваше пред очите на всички), – ами шъш шопа по главата и пуштия му библиотекар и управата на клуба… да му натрия муцуната на ей таз штълба…
Той опипа с ръце снега и събра разпилените листа на “Тарас Булба”. После стана, изплю още червено по снега и си тръгна за вкъщи.
– Шмених ши книгата – боботеше той, като се държеше за бузата, – хубаво я шмених, ох, клати се…
Мракът го погълна.
– Митя, да изпълзим ли? – попита плахо един от чакащите. – Ще ми се вестник да си почета.
– Абе я да вървят на майната си – отговори Митя, – тук можеш да си намериш смъртта, пък аз съм отскоро младоженец. Жена имам. Вдовица ще остане. Я да се прибираме!
Мракът изяде и тях.

СЕРИЯ 06 № 0660243
Истинска случка

В четири часа следобед чиновникът Йожиков застана пред касиера и получи от него съвсем новичка, шумоляща банкнота от десет рубли, втора, захабена и със жълто петно, още шест великолепни разноцветни парични знака и сивосинкаво парче хартия голям формат.
– Облигация – изрече със сладка усмивка касиерът.
Йожиков повъртя презрително нос над хартията и я пъх¬на в джоба.
В канцеларията видя Петухов – колега на Йожиков, известен математик, философ и кретен. Петухов размахваше облигацията си и обясняваше на плътно наобиколилите го чиновници:
– Според теорията на вероятностите най-голямата печалба ще се падне на нечетен номер. Твърдя го, след като съм проучил таблиците от предишните два тиража. Затова нарочно взех от касиера нечетен. Вижте: завършва на 827.
Всички чиновници си погледнаха номерата. Двама не издържаха и хукнаха при касиера да сменят четните с нечетни.
Петухов говореше толкова убедително, че хипнотизира дори Йожиков. Йожиков измъкна облигацията и се убеди, че не е имал късмет. Серия 06 № 0660243.
“То на мен кога ли ми е вървяло” – каза си Йожиков и отиде при касиера.
Касиерът каза, че облигациите са се свършили.
– Прощавайте, ами серията? – попита Петухов секре¬таря.
– Серията ще може да се предскаже не по-рано от петия тираж, тоест през 1924 година – отговори Петухов, – но приблизително мога да кажа, че ще е – (той направи с молив някакво изчисление на гърба на своята облигация) – или трета, или пета, а най-вероятно – нашата шеста.
– Аз ще замина тогава за Париж – каза машинописката.
– Аз пък веднага ще я продам – каза клетникът, който вписваше изходящите.
– Няма смисъл – посъветва го касиерът, – тиражът е утре. По-добре я заложете в банката. Току виж сте спечелили!
Йожиков вървеше по улицата, изпълнен с мисли за златния заем. От всички стени го гледаха и привличаха погледите плакати с надпис “Златен заем”.
“…Възможност за всеки да спечели огромна сума в злато” – повтаряше машинално Йожиков, – хъм, за всеки. Всъщност защо да не мога да спечеля и аз? Нали съм също такъв всеки, каквито са и всички. Представете си, че питомчето завърта оная сфера и излиза 06. А после и 0660. Което е вече добре. Ами какво ще кажете, ако извърти след това случайно и 243. Това вече ще е нещо такова, нещо такова… Нещо абсолютно неописуемо…”
На 30-ти вечерта Йожиков купи “Вечерна Москва” и се убеди, че още нищо не е спечелил. Питомецът завърташе и се спираше на разни дивотии, които изобщо не приличаха нито на 660, нито на 243.
На 2-ри януари питомчето пак се посрами.
На 3-ти също. Най-близкият номер беше 0660280.
На 4-ти, като разбра от “Известия”, че се разиграват най-големите печалби, Йожиков реши да отиде в Новия теа¬тър, но вместо това заспа у дома си на канапето.
Йожиков се събуди от почукване на вратата. След поканата: “Влезте” – влезе нахакан непознат с огромен лист в ръце.
Като видя чорлавия Йожиков, човекът плесна с ръце и възкликна:
– Е, какво ще кажете! А? Спи си на дивана като невинно пеленаче, вместо да танцува сега най-истински фокстрот! Позволете да се представя: Иля Семьонович, комисионер.
– С какво мога да ви бъда полезен? – изпелтечи смаяният Йожиков.
Ексцентричният посетител избухна във весел смях.
– Е не, този гражданин Йожиков е най-същински оригинал. Пита с какво можел да ми бъде полезен. А? И през ум не му минава да попита с какво аз мога да му бъда полезен! Затова аз ще му кажа – ето с какво!
С тези думи Иля Семьонович разгърна пред Йожиков листа, който се оказа вестник “Известия”. Стаята тозчас заподскача.
На листа Йожиков видя огромни червени букви и цифри: “Печалбата от 50 000 златни рубли – сер. 06 № 0660243″.
– Какво? – каза той, усещайки как в главата му всичко се преобърна. – Какво? Та това е… – от гърлото на Йожиков вместо глас се изтръгваше някакво скърцане, – та това е моят номер…
– Аз да не твърдя, че е мой? – радостно му отвърна Иля Семьонович. – Позволете да ви целуна, скъпи мой гражданино Йожиков!
С тези думи Иля Семьонович прегърна Йожиков и го целуна и по двете бузи.
– Виж го ти питомеца… – каза Йожиков, който вече не се помнеше.
– Никакви питомци – отговори енергично Иля, – а ми позволете, многоуважаеми гражданино Йожиков, да разбера какви са вашите желания?
Но рухналият без сили на канапето Йожиков не желаеше нищо. Той мълчеше и искаше само едно – колелото в главата му да престане да се върти. Възвърна си способността да желае едва след като Иля го напръска с вода.
Тогава Йожиков разлепи устни и дрезгаво каза:
– Желая да се оженя за мадам Мухина, но тя не е съг¬ласна.
– Тя не е съгласна? – възкликна Иля. – Не, вие ще ме уморите от смях, скъпи ми Йожиков. Бих искал поне с едното оче да зърна глупачката, която не иска да се омъжи за човека, спечелил петдесет хиляди в чисто злато. Успокойте се: тя вече, да, тя е съгласна.
Само след миг Иля Семьонович доведе от антрето мадам Мухина. Мадам Мухина се усмихна свенливо, оправи алената роза в косата си и каза:
– Аз винаги съм ви обичала, Жан…
После събитията се завихриха в сладостна мъгла. Седнал на канапето, Йожиков целуваше мадам Мухина и изреждаше на Иля Семьонович своите желания. Оказа се, че желае златен часовник, да замине за Крим, лилави долни гащи, хайвер на зърна, да отиде на “Аида”, бюст на Лев Толстой, килим, ловна пушка, три стаи и кухня, автомобил…
Иля Семьонович доставяше като магьосник всичко. За един само миг Йожиков се озова за известно време в Крим, носеше в джоба си златен часовник, седеше в ложа в Болшой театър, обикаляше с вонящо такси Страстния площад и купуваше на Сухаревка самурена шуба на мадам Мухина.
Животът на Йожиков се превърна в главозамайваща спирала и Йожиков помнеше само две неща – номера на текущата си сметка и… че не остана трезвен нито миг.
Така продължи месец и в края на краищата стана скандал.
Появи се някакъв със значка на Въздушния флот на гърдите и учтиво заяви:
– Ама ти, Йожиков, си всъщност голямо прасе. Петдесет хиляди ти се изсипаха от небето, а да си пожертвал поне копейка за Въздушния флот.
Йожиков го загриза съвестта.
– В такъв случай жертвам двайсет хиляди. Цял аероплан – извика Йожиков, – но при условие той да се нарича “№ 0660243 – на гражданина фокер – Йожиков”.
– Дадено – усмихна се снизходително въздушнофлотовецът.
Но в този миг изскочи мадам Мухина и провали всичко.
– Какво! – кресна тя, – ти си се побъркал бе, идиот. Двайсет хиляди! Докато съм жива, няма да позволя!
– Парите са си мои! – изрева Йожиков и целият пламна. – Вън!…
Събуди се на канапето от собствения си рев и разбра, че всичко му се е присънило: и Иля Семьонович, и бюстът на Лев Толстой, и мадам Мухина.
През последния ден на тиража Йожиков отиде на работа и не се стърпя, сподели:
– Пък аз, представяте ли си, сънувах, че съм спечелил петдесет хиляди. Хем толкова реално беше.
– Вашият номер не може да спечели – каза уверено Петухов, – ще спечели нечетен номер, завършващ на 5 или на 7, в краен случай на 3.
В четири нула нула часа в канцеларията донесоха “Вечерна Москва”. Йожиков я разгърна развълнуван и усещайки сърцебиене, погледна четвърта страница. По лицето му побегна кисела усмивка.
Петдесет хиляди – серията е друга.
И двайсет и пет хиляди – също.
И десет хиляди.
И пет хиляди.
– Ех-ех-ех – въздъхна Йожиков и плъзна по инерция поглед по таблицата за петстотин златни рубли.
Най-напред видя 06. После видя 066 и пребледня като платно. После края на номера – 43 и най-сетне, вече като в мъгла средата – 02.
От службата Йожиков си тръгна по необичаен начин. По стълбата го следваше цялата канцелария и някакви непознати небръснати хора от третия етаж, които го сочеха с пръст, куриери и момчетия – продавачи на цигари. От двете му страни две машинописки бяха хванали Йожиков под мишница.
Йожиков каза премаляло:
– Може да се окаже печатна грешка. Купувам си стая…
Унил и мълчалив, Петухов си тръгна сам. Неговият номер се различаваше от този на Йожиков само с една единица. На Петухов му лепнаха завинаги прякора “Теория на вероятностите”.
Ако някой мисли, че съм измислил този разказ, нека погледне таблицата с печалбите от петстотин златни рубли.

ТЪРГОВСКИ ДОМ НА КОЛЕЛА

Мълчаливата обикновено гара “Ситен звън” на Енската съветска жп линия забръмча като мравуняк, в който хлапе е забило пръчка. Железничарите се трупаха на тумби край огромната въпросителна върху белия афиш. Под въпросителната пишеше:
ТЯ ПРИСТИГА!!!
– Кой пристига?! – умираха от любопитство железничарите и напираха един връз друг.
– Кооперативната лавка-вагон! – отговаряше афишът.
– Е-ха-а, браво! – вдигаха врява железничарите.
На другия ден тя пристигна. Оказа се, че е дълъг товарен вагон, целият нашарен с лозунги, надписи и призиви:
Само от нас пазарувай и от други не купувай!
Сони, Маши и Наташи,
станете вий клиентки наши!
Железничарю! Защо да ти пият кръвчицата
в лавката на частната пиявица?
Нали можеш да дойдеш при нас?!
– Хи-хи, браво! – възхищаваха се транспортниците. – Пиявицата е нашият Митрофан Иванович.
Гаровата пиявица Митрофан Иванович наблюдаваше мрачно от лавката си.

Чрез нормализация, стандартизация
и инвентаризация транспортната
кооперация ще спаси мелиорацията,
електрификацията и механизацията.

Този лозунг допадна най-много на стрелочниците.
– Абе то бъкел не му се разбира – каза Гусев с рижата брада, – ама си личи, че е умно.

Всеки, който докаже с документ, че е член, се ползва с намаление от 83.50% – гласеше плакатът, – за всички нечленове пак толкова!

Във взаимоспомагателната каса настъпи стълпотворение. Железничарите се редяха на опашка и взимаха заеми в съветски книжни парични единици и в златни монети от десет рубли.
По обяд обсадената от хора кооплавка започна търговията. Тримата продавачи се чудеха какво по-напред, касиерката крещеше: “Нямам ресто!”, а гаровото население упорито щурмуваше.
– Три фунтчета саламче, ако обичате, затъжили сме се за саламче. У пиявицата Митрофан Иванович е развалено.
– Салам няма. Свърши. Вместо салам мога да ви предложа мариновани омари.
– Амари? Колко струват?
– Три и петдесет.
– Три какво?!
– Как какво? – рубли.
– Кутията?!
– Кутията.
– Ами намалението? Аз съм член…
– Виждам. С намалението са три и петдесет, иначе са шест и двайсет.
– А що смърдят?
– Чужбински са.
– Моля, не се натискайте!
– Колани в момента нямаме, но мога да ви предложа патентовани панталонодържатели “Дуплекс” – лондонски, с автоматични копчета “Пли”. Седем рубли и двайсет и пет копейки. Който купи цяла дузина, ползва допълнително намаление от петнайсет процента. Извинете, гражданино, но се слага на талията.
– Божке, спраска се!
– Платете на касата седем рубли и двайсет и пет ко¬пейки.
– Басма няма, мадмоазел. Има лионски плат за завеси, на едри букети. Незаменим за тапициране на мебели.
– Хи-хи, че то ний мебели нямаме.
– Жалко. Мога да ви предложа столове “комфорт”, сгъваеми, за пикници…
– А за вас, мадам?
– Аз не съм мадам – отговори сащисан Гусев и си погали брадата.
– Пардон, с какво мога?
– Ами басма за подарък на жената.
– Мил пардон, басмата свърши. За подарък на почтената ви съпруга мога да предложа парижки корсет с копринен хастар и китови банели.
– Ами де са му ръкавите?
– Извинявам се, но ръкави не се полагат. Ако желаете с ръкави, вземете пижама. Незаменима вещ при морски пътешествия.
– Не са за нас морските пътешествия. Не, по-добре корсетчето. Трайничко ми се види.
– Бъдете спокоен, куршум не го хваща. Кой номер носи съпругата?
– Прости хорица сме, не е номерирана – отговори срамежливо Гусев, – невежество, нали знаете…
– Пардон, е тогава на око. С една ръка може ли да се обгърне?
Гусев се замисли:
– Съвсем не. С две, ако са ви дълги ръцете…
– Хъм. Солиден размер. На вашата съпруга й е необходима диета. Та ще ви предложим номер 130, специално за по-тлъстичките.
– Добре – съгласи се сговорчивият Гусев.
– Единайсет рубли и двайсет и седем копейки… Нещо друго?
Като друго Гусев купи огледало за бръснене “Жокей клуб”, което показва с едната страна човека увеличен, а с другата умален. Поиска сапун, а му предложиха руско-швейцарско сирене. Гусев отказа поради липса на средства и като се подкрепи със самогон при Митрофан Иванович, се яви пред съпругата.
– Да видя какво си купил, пияницо? – попита съпругата Гусева.
– Виж к‚во, Маша, в лавката им стоката е чужбинска, та нищо няма – обясни Гусев, разгръщайки пакета, – рекоха, тлъстичка си била, сто и трийсети номер…
– Безсрамници! – плесна с ръце съпругата. – Да не са ме мерили случайно? Ама и теб си те бива, за жена си – такива думи!
Тя се погледна в огледалото и ахна. От кръглото стъкло надникна огромна физиономия с увиснали бузи и косми дебели като канап.
Съпругата обърна огледалото и се видя с главичка колкото мастилничка.
– Аз ли съм такава? Сто и трийсети номер?! – попита, рак червена, съпругата.
– Ами тлъстичка си, Ма… – изписука Гусев, приклекна, но не успя да се прикрие. Съпругата замахна с корсета и така го фрасна по ухото, че коприната се цепна и една банела му се впи в окото.
Две минути по-късно Гусев седеше, разкрачен пред входа на дома си и гледаше с подпухнало око опашката на влака, който откарваше кооперативната лавка.
Гусев й се закани с юмрук.
Стана и се запъти към Митрофан Иванович.

НОВ НАЧИН НА КНИГОРАЗПРОСТРАНЕНИЕ

Книгосъюзът в Харков е продал за опаковъчна хартия 182 пуда и 6 фунта книги, издадени от Народния комисариат по земеделието за разпространяване в селата. Освен това лавкаджиите са продавали по 4 рубли за пуд изданията на Съюза на украинските писатели „Плуг”.
Рабкор

В склада за книги нямаше жив купувач и продавачите стърчаха унило зад тезгяхите. Звънчето издрънча и се появи гражданин с разперена като ветрило рижа брада. Той каза:
– Здрасти…
– Мога ли да ви помогна? – попита го зарадван продавачът.
– Ами ще искаме на гражданина Лермонтов съчинението – каза гражданинът и леко хълцукна.
– Пълното събрание ли ще обичате?
Гражданинът се позамисли и отговори:
– Пълното. Едно петнайсе-двайсе пуда.
На продавача му щръкна перуката.
– Прощавайте, ама то цялото тежи към пет фунта, не повече!
– Ний туй го знаем – отговори гражданинът, – често го купуваме. Загърнете ми петдесетина екземплярчета. Ваште момчета да ги изнесат, мен отвън ме чака каруцар.
Продавачът се стрелна по дървената стълба и отгоре, от последната лавица доложи почтително:
– За съжаление са останали само пет екземпляра.
– И-их, жалко – ядоса се купувачът. – Ех, дайте барем пет. Ами тогава, драги, доизкусури ми с “Историята на света”.
– Колко екземпляра? – попита радостно продавачът.
– Бе претегли половин стотачка…
– Екземплярчета?
– Пудчета.
Всички продавачи се измъкнаха от книжните си бърлоги и лично завеждащият предложи на купувача стол. Продавачите засноваха по стълбите като моряци по реите.
– Вася! Лавица петнайсета. Смъкни “Световната”, всичката, една да не остане. Ще желаете ли с подвързия? Твърда корица с позлатени винетки.
– Не ни трябва – отговори купувачът. – Подвързиите не ни вършат работа. Ние гледаме само хартията да е лоша.
Продавачите пак се слисаха.
– Щом искате лоша – съобрази най-сетне един от тях, – мога да ви предложа съчиненията на Пушкин, издание на Народния комисариат по земеделието.
– Пушкин няма да свърши работа – отговори гражданинът, – той е с картинки, а те са корави. Виж, от Наркомземовското ми завий четири-пет пуда, да го опитам.
След известно време лавиците се опразниха и лично завеждащият издаде на купувача фактура. Момчетата изнасяха, запъхтени, пакетите с книги. Купувачът плати с шумолящи бели банкноти по десет рубли и каза:
– До приятна нова среща.
– Позволете един въпрос – обърна се почтително завеждащият, – сигурно сте представител на голям склад?
– На голям – отговори с достойнство купувачът, – селда продаваме. Моето уважение.
И си тръгна.

ЗА ПОЛЗАТА ОТ АЛКОХОЛИЗМА

На Н-ската гара, на събранието за преизбиране на местния профкомитет, съюзният член Микула дойде пиян-залян. Работническата маса викаше: “Недопустимо!”, но представителят на учрежденския комитет защити Микула, обяснявайки, че пиянството е социална болест и затова в месткома можели да се избират и пияндета…
Рабкор 2619

ПРОЛОГ

– Разкарайте от събранието тая пияна муцуна! Това е недопустимо! – викаше работническата маса.
Председателят ту ставаше, ту сядаше, сякаш в него имаше пружина.
– Давам думата! – викаше той, разперил ръце. – Другари, тишина!… Давам думата на… тишина, другари!… Другари! …Умолявам ви, изслушайте представителя на учрежденския комитет…
– Долу Микула! – крещеше масата, – разкарайте това пиянде!
Лицето на представителя цъфна на масата на президиума. На учкомското лице грееше доброжелателна усмивка. Масата се повълнува още известно време като океан и утихна.
– Другари! – възкликна с приятен баритон представителят.

Аз председател съм! И ако той
вълна е! А масата сте вий – Съветската Русия,
то у-че-ка не може да не бъде възмутен,
когато възмутена е цялата стихия!1

1 Перифразирани редове из стихотворението на Я. П. Полонски “За албума на К. Ш…”.
2 Цитат из стихотворението на А. С. Пушкин “На клеветниците на Русия”.

Такова начало поласка изключително много масата.
– В стихове приказва!
– Благодетелю наш! – възкликна възхитено някаква бабичка и зарида.
Изведоха я и представителят продължи:
– Защо шумите толкоз, праведни витии?!2
– Заради Микула шумим! – отговори масата.
– Изхвърлете го! Позор!
– Другари, тъкмо за Микула искам да говоря.
– Правилно! Напопържай го тоя алкохолик!
– Пред нас възниква най-напред въпросът: наистина ли е пиян споменатият Микула?
– О-хо-хо-хо! – развика се масата.
– Добре де, пиян е – съгласи се представителят. – В това, скъпи другари, изобщо няма съмнение. Но сега пред нас възниква въпрос от социална важност: на какво именно основание е пиян уважаемият съюзен член Микула?
– Имен ден има! – отговори масата.
– Не, мили граждани, не е там работата. Коренът на злото е много по-дълбоко. Нашият Микула е пиян, защото той е… болен.
Масата застина като стълб сол. Червеният като рак Микула отвори едно съвсем мътно око и погледна ужасе`н представителя.
– Н-да, мили ми другари, пиянството си е истинска социална болест, каквито са туберкулозата, сифилисът, чумата, холерата и… преди да говорим за Микула, да се замислим какво нещо е пиянството и откъде се е взело? Навремето си, скъпи другари, бившият велик княз Владимир, получил заради любовта му към алкохола прякора Ясно слънчице, възкликнал: “Нашата веселба е в питието!”
– Добре го е казал!
– По-добре няма начин. Нашите историци са оценили по достойнство думите на незабравимия бивш княз и взели да си пийват по малко и да възклицават: “На пияница с акъл в главата – двойна му е цената!”
– А с княза к‚во е станало? – попита масата, заинтересувана от доклада на представителя.
– Умрял миличкият. За нула време си изгорял от водката – обясни със съжаление секретарят-всезнайко.
– Царство му небесно! – изписука някаква бабичка, – нищо че не‚й съвецки, пак си е светец.
– Лелко, недей да кадиш религиозен опиум на събранието – помоли я секретарят, – тук царства небесни няма. Продължавам, другари. По-късно, в буржоазното общество деветстотин години наред пиели всеки и всички, не били пощадени даже дечицата и сирачетата. “Ако искаш си пийни, но ума си не губи!” – възкликнал прочутият поет от буржоазния период Тургенев. След което народният хумор създал редица пословици в защита на алкохолизма, като например: “На пияния морето му е до колене”, “Което на трезвия му е на ума, на пияния му е на езика”, “Не виното напива човека, а времето”, “В чужда шейна не сядай” – и какви още?…
– “Чаят не е водка, много няма да изпиеш!” – отговори крайно заинтересуваната маса.
– Точно така, мерси. “С половин кофа мож ли се напи?”, “Кокошката и тя пие”, “И да пиеш, ще умреш, и да не пиеш – пак ще мреш”, “Налей, налей, другарю, и да вдигнем чаши!…”.
– “Кой зна-а-й какво ни чака…” – подхвана пияният и заспиващ Микула.
– Другарю болен, ще ви помоля да не пеете на събрание – помоли учтиво председателят, – продължете, другарю оратор.
– “Да се помолим ний, – продължи ораторът, – да се помолим на твореца, ний чашката ще вдигнем, ще хапнем от мезето”, “Господине полицай, моля, тъй добър бъдете, в участъка ме отведете, нека там да си лежа, а не тука, в калта”, “Моля да не се изразявате с неприлични думи и да не давате бакшиш”, “Февруари на число девето, пих им от виното проклето”, “Всеки ден пресни раци”, “Хайде тумба-лумба, раз…”
– Къде?! – ревна изведнъж председателят.
Петима се измъкнаха изведнъж крадешком от редовете и се шмугнаха през вратата.
– Не издържаха речта – обясни възхитената маса, – много красноречиво ги убеди. Към кръчмата хукнаха, докато не са затворили.
– И тъй! – гърмеше ораторът, – разбирате колко дълбоко ни е разяла тази социална болест. Но не се притеснявайте, другари. Ето, да вземем за пример нашия прочут самороден талант от осемнайсети век Ломоносов, той много обичал да целува чашката, но пак станал първокласен учен и другар, комуто даже паметник са му вдигнали пред сградата на университета на улица Моховая. Мога да ви изредя още много изтъкнати примери, но не искам… Завършвам и пристъпваме към изборите…

ЕПИЛОГ

“…след което работническите маси избраха всеизвестния алкохолик за кандидат за месткома, а той още на другия ден цъфна, кьоркютук пиян на перона, забавляваше зяпачите с вицове и твърдеше, че пиенето е позволено, стига да не нанасяш вреда”.
Из същото писмо на рабкора

Богато разнообразие от над 35 000 заглавия. Поръчайте доказано добри книги от ✔