Черни маслини и двама мъже

Людмила Еленкова: За разлика от кулинарно-еротичната дамска вълна, която нахлу от топлите страни, писането на Силвия Томова е като шамар. То е „вещерско“, обсебващо и толкова сетивно, че се чудиш къде точно си виждал преди картина с такова заглавие

Различното винаги буди страх или подозрение, често неприязън. Но различното почти винаги предполага спонтанен, жив и небанален отговор на това, което ни заобикаля. Сборникът с разкази „Черни маслини и двама мъже“ предлага различния поглед към другостта на човека и нещата. Героите в тези истории, като че ли се опитват да убият нещо у себе си, но по-често са разрушителни към света. Тяхната екзистенциална себичност вместо да ги защити разрушава почвата под краката им. Те се съмняват и бунтуват, често се страхуват и в този свой страх намират илюзорната си правота. Историите в тази книга са толкова живи, че понякога изглеждат като нещо, което е извън реалността. А може би това е реалността, забулена зад обсебващата ни материя, колебаеща се между съзиданието и разрушението. Разкази за това, което се случва отвъд видимото, зад маската на злободневното и далеч от модата на деня.

ТИХО И ТЪМНО

Какво се случи снощи?! Снощи, когато тялото ми е легнало тук, върху това легло, върху тези бели чаршафи, които сега ухаят на хлад, на студ, на потно тяло. Снощи е имало нещо, нещо голямо, което е ограбило паметта ми, хищник, нахвърлил се върху лицето ми и изтрил чертите му. Или нещо малко. Малко като мишка, която е отхапала името ми и е оставило от него само първата буква. Буквата Е, след която не мога да си спомня какво следва. Прозорците са били влажни, зад тях се е стелял дим, миризма на чаши с бакарди, пепелници, покривки с блюда и прибори, по които са пробягвали сенките ни. Били сме много. Натъпкани в тази стая. Мъж с бакенбарди, бяла риза и черни панталони. Прилича на сервитьор. Пуши цигарите дополовина, а после ги чупи през средата в пепелника. Палецът му побелява от усилието, с което натиска фаса върху стъклото. По ръба на пепелника има сива пепел. Жена, на около 40, с червена рокля, обувки на ток, които разнасят шумове по целия коридор. По циментовия му под. После ръцете й вдигат полата над коляното и около глезените й се плъзва бельото. После тя пуска водата в тоалетната чиния и се чуди какво описват шарките по плочките наоколо. Убедена е, че всички тези плочки имат по едно око, което я наблюдава. Както и тя има едно око под полата си и това око се е взряло във водата, в която с плисък отива урината й. После течността, която са произвели бъбреците й се оттича с балбукащ гърмеж по ръждясалите тръби, съешава се с други води, чужди мръсотии, миризми, истории, имена и се влива в друга вода, опряла чело във ветрове и морета, океани и метереологични прогнози. Жената поставя ръка на челото си, избърсва ситните капчици пот, която не е успяла да пробие през очите й. Не се е превърнала в сълза, слюнка, влага, урина… Мъж с една ръка, който елегантно посяга към вилицата, а после с нея към задушените картофи в чинията пред него, устните му се разтварят, за да открият под тях хищни зъби, окъпани с кръвта на пържолата алангле, която преди малко е всмукал в търбуха си. Картофът се чупи на две, после на три, после тялото му се пръска под двете редици от идеално подредени зъби. В носа на мъжа нахлува вкус на земя и на дъжд, на прашни ръце, които разпределят картофите по големина, по сорт и така нататък. Млада жена, със стройно тяло, под тясна сива рокля, до коляното. С остри обувки, и зърна на гърдите, които следят с муцунки най-малкото трепване на въздуха наоколо. Раменете й трептят, като изрисувани от майстор калиграф, като параван с жерав, който покрива извивките на голото й тяло, полусянката в скута й, покрит с рижав мъх, дланите, хладни, уверени, в които тя поставя извивката на чашата с изстудено бяло вино. Млад мъж, с нервен стомах, на който непрекъснато му прилошава и час по час тича към банята, където се опитва да повърне над снежнобялата мивка, над която от огледалото го гледа собственото му бледо и посивяло от болка лице. После треперещите му ръце, които се опитват да овладеят тремора, но с мъка успяват да оправят само ревера на ризата. Двете остри половини от яката, която прикрива трескавата му, настръхнала кожа.
И всички те, косите, лицата, раменете, торсовете им до кръста, забучени като във филмова лента около правоъгълната маса, разменят реплики, суетят се около собствените си думи, застъпват ги една друга, стрелкат зеници една в друга, опират крака под масата, а после някои от тях усещат виното да зачервява страните им, бузите им пламват, устните им бълват думи, които няма да помнят. Някой крещи на балкона, че това е най-хубавият ден в живота му, докато женски глас гали с дъха си спиралата на ухото му и го иска на друго място и в друго пространство. Мъж и жена опират потните си тела в тъмнината на коридора, докато любопитен паяк заплита над главите им безкраен лабиринт от прозрачни пътеки. Жената с червената рокля вече лази по пода, изражението й е изплашено, а устните й без червило. Тя търси нещо, което е изгубила, но вече не помни какво е то. После същата тя опира челото си в своето чело през студеното тяло на огледалото, и под притворените си клепачи се опитва да си спомни „Отче наш…” и за първи път тази вечер да изрече молитвата докрая, за да може… За да може да се случи и тя не помни вече какво. Мъжът, който е опирал езика си в нейния я чака пред вратата, неспокоен и самообвиняващ се, че е сгрешил, че е казал нещо нередно, че е бил груб, настоятелен, нахален, а всъщност „Аз съм добър човек и ти ще го разбереш, само трябва да имаш търпение”…
И така, докато те се приближават един към друг, преплитат гласове, думи, погледи, долепят устни, езици, а после и тела, нощта пада, звездите се показват една след друга, пробиват стъклата на прозорците, окачват студените си тела някъде във вселената, която е била тук и преди хилядолетия и ще бъде тук и след още толкова. После две от телата се сриват върху нещо меко и широко, което поема тежестта им, дава пространство за ласките им, за тихите им думи, с които се обгръщат, с които се гонят и доближават, с които се удрят един в друг, а после като камшици се увиват и отблъскват. Там жената ще чуе сякаш крясък на жаба, даже ще усети тялото й, ще й се стори, че кожата, в която се опира нейната е покрита с влага, че мирише на блато, даже ще отвори лявото си око, първо едва-едва, като полумесец, а после ще открие и цялата си ужасена зеница, за да провери дали не я прегръща мекотело. Едно огромно и влажно чудовище, което я всмуква с всичките си пори, взрени в нея като черни дупки, без всякакво изражение, някакво древно чудовище, което само ще вземе от нея без да даде. А после скрито някъде далеч от нея ще снася яйцата си, оплодени от нея, от които по земята ще плъпнат малки четирикраки студенокръвни, които ще ядат мухи, бръмбари и пеперуди царици. Ще имат зелени очи, зелени тела и розови, дълги и лепкави, грапави езици.
Другата двойка вече крачи навън. Сред студени сиви сгради с примигващи прозорци. Мъжът, поставил единствената си ръка върху талията на жената, си представя, че другата спокойно носи чадър. Жената, опитвайки се да диша дълбоко, се чуди дали ще може да прегръща това осакатено тяло и какво има на онова място върху рамото му, където би трябвало да има ръка, която да я опипва, да разтваря бедрата й, после малките, розови устни, после… Двойката се отдалечава в мъглата, между прожекторите от уличните лампи, а след тях бавно по мокрия паваж се плъзгат сенките им. Като призраци, като влечуги, които търсят сушинка или поне завет.
Вятърът бие бясно в стъклата на това чуждо място, когато се будиш преди светлото, което ти дава надежда. Преди изгрева. Където е тъмно и тихо. И никой от тях не си спомня къде е бил… И ти се будиш сам, но не само, защото не знаеш кой от тях си, а защото… защото винаги се случват такива неща, ако дискът на слънцето не е опожарил хоризонта и се питаш наистина, Боже Господи, каква бе репликата на Бог, когато е създал първия ден, и как да се обърнеш към Него, когато никога не си довършвал докрай „Отче наш”…

МАГАЗИН ЗА МЕСО

Ръцете й миришат на месо. Свински флейки, свински гърди, свински шол, вратни пържоли. Пръстите посягат към месото, погалват червената му кожа, жилите, които пълзят по него като вени, после парчето месо ляга тежко в дланта й. Мускулите й се стягат и тя изсипва месото върху кантара. Електронните му сетива трепват, очите на жената отсреща падат върху ръцете й, после се плъзват нагоре по плътта и спират в зениците. „Желаете ли да го нарежем“, ще попита тя. „Да“ чува гласа отсреща и вижда ръка, с банкнота, протегната към нея. Месото е мокро, понякога мазно, понякога лепкаво. Банкнотите винаги сухи. Езикът им е хартиен, банкнотите шептят тихо, поставени една до друга. Ласките им се нежни, взаимни и дискретни. Месото говори друг език – цветът му крещи с оранжев глас, приглушен от снежнобялата сланина като пяна. Когато държи гърдите понякога си мисли, че тази плът, мускулите между ребрата са още живи и всеки момент ще се изплъзнат от пръстите й, животното ще нададе изплашен вик и ще изчезне сред тълпата хора на улицата. Банкнотата потъва в гърлото на касовия апарат, той изплюва бележка, бележката се предава от ръка на ръка. След жената пред нея застава мъж. Ръцете му са спокойни, кожата също. Тя вижда трепването на адамовата ябълка, когато той избира месо. Пържоли, казва той. Избрахте ли си, пита тя. Тази, сочи й той, и в дланта й се отпуска мъртвата плът. Желаете ли още нещо, пита тя, докато той вади портфейла си и от него я лъхва миризма на дъб и тютюн. Не, казва той, прибира бележката и отброява банкнотите пред очите й. Докато пръстите му броят тя вижда шарените лица на парите да прилепват едно към друго и по гърба й полазва студ. Това е тръпката. Познатата тръпка, която обърква съзнанието, забива се в диафрагмата и гали с розови пръсти кожата й. Жената вдига поглед към лицето на мъжа. Иска да се убеди, че той, а не хартията в пръстите му, предизвикват това желание. Този неясен стон, който извира от гърлото й, от всичките й пори. Това е викът на тялото за друго тяло. За животинска близост, плътна като хладното мокро месо, което с доверие се отпуска в дланта й. Лицето на мъжа е спокойно, очите му не излъчват нищо, устните също. Кожата не е настръхнала, дъхът му не е накъсан. Жената отново плъзва поглед по ръцете му, до върха на пръстите. Шепотът на банкнотите я опива, тя чувства парене, което всеки миг ще залее цялото й тяло. От основата на торса до косите. Ноздрите й едва забележимо се разширяват и тогава мъжът го подушва. Стонът. На кожата, гърлото, бедрата, ръцете, вика за близост. Очите му мигновенно потъват в нейните. Чертите му се издължават, тя вижда светкавичната промяна в стойката му, изчакването на ловеца, който няма да пропусне точния изстрел, който владее точното оръжие… Защото точното оръжие е самият той. Тя е покосена и докато той връща портфейла в задния си джоб, ръцете й бавно посягат към банкнотите и с върха на пръстите си усеща в пространството топлината на другото тяло, спокойното му изчакване преди да се извиси над нея като над трофей. Поема банкнотите в дланите си и ги държи неестествено дълго, сякаш не им вярва, сякаш телата им вече не са от хартия, метална нишка и воден знак, а от ефирна материя, която приковава съзнанието й в една мисъл, в едно единствено желание. Да бъде притеглена, да опре плътно кожата си до друга кожа, да впие устните си в други устни и пусне в тялото си друго тяло. Пръстите й прибират банкнотите в джоба и посягат към месото. През материята на ризата парите утихват, а мазното месо се изсипва в найлонов плик, който тя подава на мъжа отсреща. Той казва тихо „Благодаря“ и гласът му сякаш се разпада, бълбука от гърлото му, минава през плътта й , опиянява я. Тя опитва да стегне челюсти, да се отскубне, да се съпротивлява. Поне малко. Но хватката е силна и единственото, което усеща е омекването на костите си, глухото им стържене в ставите, абсолютната невъзможност да управлява движенията си. Очите на мъжа отсреща се разширяват, устните му леко се разтварят, за да открият ръб от зъб и влажна лигавица, докато тя се свлича пред него с месото в ръка, усеща твърдия под и удара, който ще последва след миг. Болката, която трябва да я върне обратно в света, в тази реалност, в която близостта с този мъж е възможна, в света, където нещата, привличането, страстта стават по естествен начин, следват естествен, установен от цивилизацията ход. Но този път в тялото й се е събудило друго нещо. Стоновете на тези мускули не са нейни, гласът на тази плът не е нейният. В нея говорят гласовете на всички тези животни, чийто трупове тя разфасова. Реже на малки и големи парчета и умножава страданията на душите, напуснали тези тела. Защото всичко живо има душа. Дори тревата страда, когато върху нея се изсипе град и не й позволи да избуи, да покаже крехкото си тяло на слънцето, на другите треви, на света. А светът сега се е събрал в корема й. В него вселените се преобръщат и борят, гневно я ритат в слабините, после хъркат в хранопровода, дращят белите дробове, изстискват водата от бъбреците и тя чувства топлата урина по краката си, пяната, която избива на устните й, вижда мъжа вече съвсем близодо себе си. Навел се е над безпомощната си жертва, също безпомощен, изплашен и със зеници, които искат да я питат нещо. На онзи техен език, на който говориха преди малко. Какво стана, иска да я пита той, изплаши ли се от мен. Моля те, моля те, моля те, иска да му отвърне тя, да вдигне вдървената си ръка към него и да го погали. Да му обясни, че тя не е тази жена. Това даже вече не е жена. А едно животно, което други ръце ще хванат силно, ще я пристегнат в желязна прегръдка, после някой ще я удари с шило в основата на черепа, за да я зашемети и после върху врата й със стоманена и хладна тежест ще се вреже острие и от нея ще рукне топла и червена кръв, която ще удави този мъж и жената след него и после друг мъж и т. н. Тази жена припадна, чува гласа на мъжа. Този път съвсем реален, акустичен, глас, който изпълва магазина за месо, удря се в плочките по пода стените и прозорците. Моля ви, помогнете ми, казва тя, но от гърлото й извира само гъгнив звук, примесен с гъста, отровна пяна.

Богато разнообразие от над 35 000 заглавия. Поръчайте доказано добри книги от ✔