Асоциациите са мерило колко добро е четивото
Книгите въздействат първо на способността ни сами да се съпоставим с онова по страниците им. Колкото по-успешно се видим в някой сюжет, толкова повече ни харесва прочетеното. В този смисъл трите заглавия от петъчния книговодител са направо невъзможни за съчетаване. И все пак позволяват да погледнем към живота от много, ама наистина много различни ъгли.
Споменът за нас, които ни няма
Рисува го Антония Апостолова по един много фин и съзерцателен начин. Журналист и редактор, Антония умее да усеща енергията на думите. И така си служи с езика, че да я усилва, да я превръща в стихия, която завладява. Илюстрация на този талант е романът „Нас, които ни няма“. В него властва любовта, но и вечно разпадащия си живот, който само за миг се превръща в спомен. Книгата е за всичко онова, което е способно да разруши душата – или пък да я съгради наново. Впускаме се по страниците ѝ в едно преследване на собствения си идеален образ, който обаче се ражда, след като видим всичките си свои недостатъци. Удоволствие е да се чете написаното от Антония!
Мистификация събира бармани и християни
Да, всъщност животът е най-голямата мистерия – и в същото време удивително поле за истории… На практика ние живеем чрез тях, попиваме ги, претворяваме ги… съчиняваме ги, впускайки се във всеки наш нов ден. Именно тази страст към историите демонстрира Джо Маккена. Само дето той притежава и умението да ги описва. Така се раждат книги като тази – „Бармани и християни“. А съдържанието ѝ носи белезите на четиво, което се превръща в култ – като онези гранични за поколенията творби, които описват наглед обикновени събития, но размахът им ги прави ключови. Така са се родили не една генерация знаменити творци. Джо Маккена носи тази закваска – пък и можем да гадаем какво същност скрива псевдонимът му. Повод на практика за още една история, засега ненаписана.
Политиката като българско перпетум мобиле
Бездънна е за хора с фантазията на Иво Сиромахов – истинска съкровищница от истории, тя предлага нелепости, които трудно може да се впишат и в рамките на негово произведение. Така или иначе, той полага вече доста години опити да придаде вид на научен абсурд на всякакви дребни и по-едри явления по нашите географски ширини. Въпросното четиво – „Певицата взема властта“, е от периода, когато на дневен ред беше изборът на президент, после последва и постпророческият роман „Бай Тошо“, в който напълно в тон с тенденциите изкуствен интелект връща на българския народ най-желаното от него – Първия. Но и Певицата от предната книга си заслужава – бляскава и абсурдна, тя се превръща в утеха за всеки, който си мисли, че по-зле не може. Може!