Лира Литературно-рекламна Агенция
„8 години в Тибет“ е едно незабравимо приключение на „Покрива на света“. Авторът на тази книга – Петер Ауфшнайтер – е един от големите алпинисти на своето време, ръководител на немската експедиция до Нанга Парбат през 1939 г. и спътник на Хайнрих Харер, чиято книга „7 години в Тибет“ става световен бестселър, особено след едноименната екранизация.
Ауфшнайтер прекарва почти осем години в Тибет, в „Забранения град“ Лхаса, където сътрудничи на Далай Лама и работи като техник, картограф и аграрен инженер за тибетското правителство, опознавайки страната и хората в тази част на света както никой друг европеец. Задълбочената му и богато илюстрирана книга, издадена посмъртно 30 години след „7 години в Тибет“, описва преживяванията му в тази загадъчна земя и очарова със своята неподправеност и достоверност.
Петър Ауфшнайтер е бил тиролски алпинист, земеделски учен, географ и картограф. Преживяванията му с колегата алпинист Хайнрих Харер по време на Втората световна война са изобразени във филма от 1997 г. „Седем години в Тибет“.
ОТКЪС
От Нанга Парбат до военнопленническия лагер
Август 1939 г.
След двеста мили езда от Гилгит, който се намира във височинния север на Кашмир, спряхме в Шринагар и се настанихме в една от къщите лодки на езерото Вулар. Връщахме се от Нанга Парбат, високия над 8000 м западен ъглов стълб на Хималаите, където в предходните години множество немски експедиции бяха правили опити за изкачване, две от които завършиха фатално с големи човешки загуби.
Бяхме изпратени от фондация „Хималая“ към Германското алпинистко дружество, основана през 1933 г. и попаднала под контрола на райхсминистъра на спорта, поради което по-късно често бяхме смятани несправедливо за изявени националсоциалисти.
След няколко дни се отправихме към Карачи, където се оказа, че корабът, който трябваше да ни върне в Европа, не беше пристигнал. На 1 септември с надеждата, че корабът все пак ще се появи, се спуснах към пристанището по улица „Мак Леод“. Тогава изведнъж видях върху една широка бяла стена изписани две единствени думи: „War on!“ – беше започнала Втората световна война. На 3 септември в хотелската ми стая дойдоха шестима полицаи и един познат полицейски офицер, който ме арестува с думите: „Съжалявам, г-н Ауфшнайтер, между правителството на Негово Височество и Германия е избухнала война! Налага се да Ви арестувам.“
Още от експедицията през 1931 г. до Кангчендзьонга, най-високия планински масив в Сиким, мечтаех някой ден да отида в Тибет. Тогава, изпълнени с голям копнеж, поглеждахме от снежната шапка на този планински исполин надолу към слънчевата долина и обагрените в червено и виолетово хълмове, ширнали се под нас. По онова време по политически причини границите на Тибет бяха почти невъзможни за преминаване. Тибетците не само че отпращаха всеки европеец, когото откриеха, но човек рискуваше също така да влезе в конфликт с тогавашните английски власти в Индия. След годините, прекарани зад бодливата тел, се бях научил да ценя свободата над всичко и във военнопленническия лагер отколешните ми мечти за Тибет започнаха да придобиват конкретни форми. Не можех да си представя да остана в Тибет като в една неутрална страна, а и финансовите ми възможности съвсем не бяха достатъчни за дългогодишен престой. Все пак в най-добрия случай се надявах на едно временно пребиваване от около шест месеца.
В бараката в Дехрадун, където след няколко междинни лагера бяхме интернирани, прекарвах доста време в чертаене на карти, седнал в малка дъсчена ниша на верандата. Често се промъквах през широката осветена ивица ничия земя, обграждаща бараките, за да отида до т.нар. генералско крило, където се помещаваше италианският генерал Маркезе. Той искаше да се присъедини към мен, за да стигне през Тибет и Китай до Япония. От него получих индийски пари и малко златни и сребърни монети в замяна на картите, които му осигурявах. По това време и един йезуитски монах, Карл Каленберг, обяви, че иска да избяга с нас. Освен бивш мисионер в покритите с джунгла територии той беше и най-добрият футболист в целия военнопленнически лагер. Обмисляхме различни начини за бягство и накрая решихме да се измъкнем преоблечени като индийци. На едно място при външните ограждения на лагера имаше постови, който като обикновен войник нямаше контролиращи правомощия. Там смятахме да напуснем лагера с една дълга стълба, преоблечени като индийски работници.
Границите на Тибет преди китайската окупация
На 24 юни 1943 г., старателно маскирани „по индийски“ от приятелите ни по съдба, ние преминахме край постовия, без да ни бъде обърнато никакво внимание. След като оставихме зад себе си откритото пространство, се шмугнахме в храсталака и бяхме свободни! През първата нощ се насочихме по стръмния склон към високите части на хребета, върху който се намира големият курорт Мусори. Придвижвахме се нагоре по един тесен рид, когато изведнъж аз се подхлъзнах и полетях надолу към пропастта. Едва в последния момент успях да сграбча малък храст, предотвратявайки пропадането си дълбоко в бездната. Напредвахме мъчително и бавно, защото можехме да се придвижваме само в тъмнината на нощта, като се сблъскахме с не малко премеждия. Веднъж пътя ни пресече мечка, която обаче моментално изчезна, спускайки се по една гладка, почти отвесна скала. Същата нощ недалеч от поклонническия град Утаркаши реших да заобиколя лежащ на пътя тъмен каменен блок. Препятствието се оказа леопард, който изведнъж скочи с оглушителен рев право в краката ми, а след това се стрелна встрани от пътя и надолу по стръмния склон. Всичко се случи толкова бързо, че нямах време дори да се изплаша.
Седемнайсет дни по-късно бяхме все още доста далеч от тибетската граница. Постепенно започнахме да усещаме силна умора. Един ден, в 13.30 часа, докато преминавахме през градчето Джхала, внезапно бяхме обградени от група мъже и след като не можахме да представим редовни документи, отново бяхме арестувани. След няколко дни към нас се присъединиха Хайнрих Харер и генерал Маркезе – също така заловени и арестувани. Поради присъствието на италианския генерал обаче, ние се наслаждавахме на един вид превилегировано отношение, каквото иначе не бихме могли да очакваме. Вместо в затворнически дупки ние живеехме в удобни бунгала. На едно място дори ни подслониха в държавна гостоприемница, където се хранехме със сребърни прибори и фин порцелан! След връщането ни в лагера бяхме принудени да излежим на дървени нарове и в единични килии двайсет и осем дни строг тъмничен затвор съобразно Женевската конвенция.
Желанието да избягаме в Тибет все още не ни беше напуснало, но този път искахме да се подготвим по-добре. След известно време порядките в лагера се поразхлабиха. Отново ни разрешиха да правим излети, при условие че няма да предприемаме опити или подготовка за бягство, което все пак не ни попречи да изнасяме неща със себе си и да направим малък склад в гората. Това не остана незабелязано от англичаните и те въведоха проверки, които обаче, както в повечето подобни случаи, не бяха прекалено строги.
Вече над четири години бяхме в плен! Сред все повече затворници трескаво се разпростираше желанието също да опитат късмета си! Някои размислиха и се отказаха, други бяха сериозни в намеренията си и в крайна сметка останахме седем пленници, решили заедно да рискуваме опит за бягство.
Една събота, на 29 април 1944 г., в 14:00 часа, докато почти всички обитатели на лагера дремеха в обедната жега, моментът настъпи. В една от бараките бяхме маскирани като индийци от опитни „експерти по грима“, след което излязохме навън в т.нар. пилешки коридор и преминахме през телените заграждения. Самият аз бях толкова добре дегизиран, че останалите за малко да ме вземат за истински индиец. Трайпел и аз, отново оборудвани със стълба, вървяхме напред, следвани от Коп и Харер, които влачеха тежка намотка от бодлива тел. Следваха ги двамата приятели – Фон Хаге и Магенер, преоблечени като английски офицери, и накрая Затлер, който държеше папка в ръка. Когато достигнахме напречния коридор, „офицерът“ даде сигнал да спрем и започна да сочи насам-натам с офицерското си бастунче. Отвън един сержант точно преминаваше с колелото си. В страничното крило на терасата стояха затворници. Те мълчаливо ни наблюдаваха, въпреки че явно ни бяха разпознали, а и сигурно бяха видели как се промъкваме през бодливата телена ограда. Тъй като не последва нищо, ние продължихме напред. Сега оставаше само да преминем покрай постовия. Още отдалеч забелязах, че войникът ни гледа без капка подозрение, подпрял пушката пред себе си на оградата. Когато минахме край него, той не се и помръдна. Бяхме свободни!
На момента се втурнахме през свободното пространство, след това надолу през обраслия с храсталаци склон и оттам в гората, където си бяхме направили склад. Там се разделихме – двамата „офицери“, фон Хабе и Магенер, искаха да поемат към Калкута, после през фронтовите линии към Бирма и Япония. Хайнрих Харер първо тръгна сам, докато аз и останалите трима продължихме заедно. Всеки натоварен с по една тежка раница, продължихме пътя си половин час преди полунощ в посока Мусори. На зазоряване устроихме първия си бивак в бодливия гъсталак, който се намираше само на десетина метра встрани от пътя. Всички бяхме в добра форма, така че напредвахме бързо с дълги нощни преходи. Само след пет дни достигнахме до мястото, където след 17-дневен преход бяхме спрени предходната година. Малко преди Ганготри се насочихме директно на север, нагоре в страничната долина на Ядх Ганга. В Неланг (3410 м) към нас се присъедини Хайнрих Харер, а Затлер, на когото височината и изпитанията не му понасяха, се върна обратно. Тъй като нямахме достатъчно хранителни запаси, се наложи да си ги набавим с взлом от заключените къщи на селяните от Ядх. Продължихме пътя си разделени на две групи – Харер и Коп, Трайпел и аз. На 17 май 1944 г. бяхме поздравени от молитвените знаменца на граничния проход Цангчокла (5030 м). За първи път пред нас се ширна високопланинското тибетско плато – събитие, за което често след това щях да се сещам.
