Лира Литературно-рекламна Агенция
С чувство за хумор и внимание към детайла писателката Марина Москвина описва вълнуващото си пътешествие из магнетичния Непал.
Марина ни потапя в атмосферата на град Катманду – място, което до средата на XX век са посетили едва петдесет чужденци. Заедно със съпруга си Леонид тя поема на път, за да опознае мястото, културата, традициите и най-вече – хората, населяващи този регион. Двамата се срещат с колоритни местни жители, опитват момо кнедли и бира Чанг и влизат в къщички за опияняване. Посещават неописуемо красиви дворци и храмове, виждат въздушна пагода, позлатени фонтани и живата богиня Кумари. Но най-важното от всичко – изкачват се до Светилището на Анапурна. Връх в сърцето на величествените Хималаи с лоша слава и смайващи планински пейзажи.
Марина Москвина е писател и носител на множество литературни награди. Заедно със съпруга си тя преминава през древните пътища на Япония и изкачва върховете на Хималаите в Индия. В „Пътят към Анапурна“ (изд. „Ера“) двамата се отправят на пътешествие в кралството на Непал.
ОТКЪС
Трябваше да си починем от пътуването и малко да се посъвземем, преди да тръгнем из града от нашия „Център на света“ и да се гмурнем в тълпата. Съвсем наблизо, зад прозореца, се намираше една тухлена постройка, която по форма приличаше на фрегата, дадена в разрез. Имаше палуба, нос, кърма, няколко каюти, товарен отсек, а вместо платна, на въже за простиране на пране се издуваха и трептяха ефирни сарита. В същото време по цялата „палуба“ бяха подредени най-невероятни безумни карнавални шапки с невъобразими модели и цветове – наброяваха поне стотина! Лаеше куче, чуруликаха птици, носеха се смях, песни, разговори – цареше истинска празнична атмосфера! А пък от улицата иззад „фрегатата“ долитаха невероятни по дълбочина звуци – може би на пеещи раковини, а може би на хималайски рог.
Ние изскочихме от хотела и се втурнахме по посока на тези звуци по павираната улица. Вървях разтърсена, с облещени очи и зинала уста, защото Непал, за който постоянно си мечтаех, се стовари отгоре ми с цялото си великолепие.
Средновековният град бръмчеше като гнездо на диви пчели. Тълпи от хора се носеха по тесните улици – истинско вавилонско стълпотворение, защото на това място народите от целия свят бяха гъсто премесени. А пък самите непалци смело можеха със собствени сили да възродят Вавилонската кула – тук имаше индуси, будисти, привърженици на исляма и твърди последователи на древни и могъщи шамански култове, непалци, майтхили, бходжпури, таманги, тхару, невари, авадхи, гурунги, раи …
Тълпи от туристи със зареяни погледи се разхождаха насам-натам!
Дори не беше за вярване, че до средата на миналия век едва петдесетина чужденци бяха успели да видят Непал. И то през цялата история на страната, датираща от много хилядолетия! Само преди някакви си четирийсет години Белите порти на Катманду били затворени за чуждоземци.
А пък сега – заповядайте, от все сърце и душа, покрай редиците от павилиони, магазинчета и сергии, които се нижеха до хоризонта и нататък, се въртеше неописуема търговия с древни находки, безценни богатства и съкровища – на витрините и по сергиите бяха подредени накити на хималайски племена и народи: на кирати, бхотия, лимбу, лепча и кхампа. Невиждани по красота килими! Бродерия върху черен плюш със златни конци и перли от Кашмир. Най-обикновени сукнени дрехи с орнаменти на митични животни, позлатени райски птици, бронзови индуски божества.
И Буди, Буди, Буди – всякакви видове и родове, седнали върху лотос в поза „лотос“, докосващи с едната си ръка Небето, а с другата Земята – бронзови, сребърни, златни, от яспис, от сандалово дърво, от хвойна. Всеки от тях беше озарен от онази неповторима, прочута в цялата вселена блажена усмивка, която се боя, че аз, с моята глуповата усмивчица, никога няма да постигна, колкото и да се разхождам из Непал и колкото и да съм пристрастена към будистката и дзен-будистката литература.
Тибетците въртяха бурна търговия с окултни предмети – резбовани дъски за щамповане, манастирски свитъци, молитвени знаменца, ритуални ножове и раковини… Доспехи и хладно оръжие на бхотия, плъстени ботуши на шерпи, сгъваеми тръби, гонгове…
Докато човек се разхожда по търговските улици на Катманду, може да си стисне ръката и да размени по няколко думи с почти всички хималайски племена и народи.
Бхотите бяха яки, силни и страшно се различаваха от непалците или от крехкия на вид народ лепча – най-древният от обитателите на Хималаите (че дори и на Земята!). Съществува предание, че Богът творец създал първите хора, предтечите на лепча, от ледниците на Канченджанга. В миналото този добродушен народец наричал себе си ронгпа – „жители на долините“, но непалците, които не разбирали езика на ронгпа, ги кръстили „лепча“ – „говорещи глупости“.
Лепча бяха ниски колкото шестокласници и винаги засмени. Имаха толкова кротък нрав, че това се отразяваше на външния им вид – случаите, в които на мъжете лепча им растяха бради, бяха доста редки.
Те страшно ми харесаха, по-късно научих, че езикът на лепча наистина е изключително специфичен, но все пак много неща в него бяха заети от тибетците. Лепча имаха собствена писменост, много оригинална и древна! Любопитен бе и фактът, че я създали въз основа на тибетския бързопис. Тибетският език и без това е пълен с непроизносими за европееца префикси и суфикси, с обозначени отдолу и отгоре букви – правилата за произношение на всичко това бяха абсолютно непостижими! А пък лепча бяха добавили към тях и още няколко букви, с които да предадат някакви специфични звуци, липсващи в тибетския, но за сметка на това характерни за езика на лепча.
– Лепча… лепча… звучи ми познато – каза Льоня. – А-а-а! Моята родна улица в Нижние серги в Урал се казва „Лепсе“. Не зная кой е бил той и откъде е, сигурно е герой от Гражданската война. Тази улица, която минава под планината, преди се казвала „Тягостновска“, защото по нея било тягостно да карат въглища в завода. Сетне продължиха да я наричат „Тягостновска“ и никой не пожела да я нарича „Лепсе“. Родил съм се на нея и живях там до трети клас. Улица „Лепсе“! – радваше се Льоня. – Всъщност това си е истински лепча. Я ме снимай с тях – и отиде при двама симпатични лепча и ги прегърна през раменете. А те в отговор моментално го прегърнаха, засияха и се усмихнаха.
Уралците, каза им Льоня, сочейки себе си с пръст, по някакъв начин са свързани с лепча! И посочи последователно първо единия, а сетне и другия лепча.
Те закимаха отзивчиво и радостно, изпълнени с доверие към научните изследвания на Льоня.
– Аз имам следната теория – започна да обяснява Льоня на тези прекрасни момчета на някаква смесица от английски, хинди и непалски, – че Урал и Хималаите всъщност са един хребет. Разбирате ли, ако прокарате линия от Урал надолу, тя ще продължи точно по Хималаите. Разбира се, Урал е по-стар от Хималаите, но са по една линия. А пък ако се съди по това, че у нас улицата, която минава под планината, се казва „Лепсе“, значи вие, лепча, също сте свързани с уралците!.. Само че сте монголоиди – каза им той, – а ние сме… уралоиди.
Покрай Льоня започна да се събира тълпа сеирджии, надошли тук от целия свят, всевъзможни хипита и привърженици на субкултури. Аз благоразумно се отдръпнах встрани, а той започна подробно да им обяснява:
– Уралоидите са междинното изгубено звено между монголоидите и европеидната раса. Науката оспорва това, но животът го потвърждава! Ако ги сложиш един до друг, нямат нищо общо. Това означава, че трябва да има нещо средно. Какво е то? Уралоидът. Познавате ли художника Валера Корчагин от Нижни Тагил? Той пръв изведе образа на уралоида в своята картина „Расите обичат Земята“. Първо се боядиса с черна боя, снима се и написа: „Негроид“. После присви очи, снима се и написа: „Монголоид“. За представителя на „европеидната раса“ просто се снима. А след това изсветли очите си на снимката до такава степен, че те станаха прозрачно небесносини и написа: „Уралоид“. Тъй че ние, уралоидите, сме същите лепча сред руснаците, каквито сте вие сред тибетците! – обобщи Льоня.
Един класически според нашите представи тибетец стоеше и с голям интерес наблюдаваше цялата тая сцена. А пък аз, застанала отстрани, наблюдавах тибетеца. Той беше облечен с вълнен халат с дълги ръкави в цвят бордо, с риза, която също падаше свободно, и с панталони и носеше меки тибетски ботуши без ток. Вместо джобове, въпросният костюм имаше огромна цедилка на гърдите, в която се мъдреше следното имущество: дървена чаша за чай, лула, тютюн, кибрит, малко ножче, портфейл, броеница, молитвено колело, игли, конци и голямо парче твърдо сирене.
От време на време той вадеше от цедилката ту едно, ту друго – пиеше чай, пушеше, премяташе броеницата. Над очите му беше нахлупена шапка, а на колана му бе закачена кама. Продаваше ками и мечове. Вярно, по-късно ни обясниха, че тези ками и мечове се използват единствено и само като оръдия на труда.
Ние често смятаме, че Тибет е по-примитивно и по-неграмотно място заради неговите чергари, почти разрушени кули на манастири и якове. Да, яковете бяха специфичната песен на Тибет. Когато сегашният Далай Лама – Гялва Римпоче, отишъл за пръв път в Ню Йорк, един репортер го попитал:
– След като се оттеглихте в изгнание, за какво от тибетския ви живот ви е най-мъчно?
Без да се замисля нито за миг, Негово светейшество отвърнал:
– За яка.
Рьорих пише, че в Хималаите имат толкова дълбоко отношение към това мъхнато топло животно, че „влизат с песни при дивия як, та той да загърби свирепостта си и да сподели с тях млякото си“.
Но в същото време всяко тибетско семейство си мечтае да има сред близките си поне един учен или йога. Всички бяха наясно, че „и за крадец трябва да се учиш десет години“, както гласи една непалска поговорка, а пък дори и за най-повърхностното обучение по тази специалност се искаше двайсетина-трийсетина години да не виждаш белия свят, и то само като начало!..
На това място има поголовна национална пристрастеност към съчинителството. Дори не зная кой би могъл да си съперничи по плодовитост с тибетските писатели. Характерен за Тибет е онзи писател, на чието перо принадлежат хиляди съчинения с различен обем. Причината за това може би е дългата сурова хималайска зима или кристално чистата атмосфера на Покрива на света.
След като се пристрастих към високопланинския хималайски чай и сиренето от мляко на як, от собствен опит установих, че огромното количество тибетски чай, което се пада на глава от населението на страната, страшно много стимулира литературното творчество!
Но фактът си остава факт – тибетският народ е най-пишещият народ, познат на тази планета.
Когато нахлули в Тибет, китайците унищожили огромен брой манастирски библиотеки, но не успели физически да изтрият от лицето на Земята милионите литературни творби на тибетците, чието съдържание всъщност изцяло е духовно! Това са неповторими животоописания на просветлени майстори, ръководства по медитация, магия, алхимия, лечителство, тълкувания на духовни практики, книги по философия, изкуство, медицина, религия, история, множество окултни материали, прозрения, размисли за смъртта и преходността, поеми, молитви, песни за просветление и цяло море от ритуални наставления, свързани с живота след смъртта.
В един от търговските павилиони в Катманду си харесах тибетска книга, която, ако се съди по рисунките, има магическо съдържание. Тибетските книги не се подвързват – страниците им се събират на купчинка, а за корици им служат две дървени дъски. После всичко това се увива в парче коприна, на нея се закача етикетче с наименованието на произведението и книгата се слага на полицата.