Той беше чешит. Затворен в битността си на човек, но отворен и откровен в книгите си. Темерут с нежна душа (защото бе писал стихове), но суров и трудно достъпен в контактите си с хората. Обикновено ставаш такъв, когато си преживял разочарования от тях на младини. Тогава търсиш опора в себе си и в друга, неорганична материя, каквато са литературата, картините, сънищата.
Богомил Райнов беше интелектуален тип, който не се вписваше в по-слабо просветената среда на околните. И затова не му пукаше какво мислят те за него, какво им се привижда в него, как го тълкуват. Предпочиташе да се „изтяга в буренака” край пътя, вместо да търчи ведно с другите и да се състезава с тях. Такъв беше неговият избор и е редно да го уважаваме.
А инак книгите му, които четяха и с които израснаха няколко поколения културни българи, съдържат и скепсис, и насмешка, но и много познание в различни духовни сфери.
Не е зле да си ги припомняме от време на време.
А него да го споменаваме не само през юни, месеца, в който се роди и си отиде, нито пък единствено затова, че и той вече се сдобива със стогодишнина.
Чест и почитания, Богомиле!
Как е там горе в небесния буренак?
Някой си беше казал, че ако се движиш заедно с останалите, никога няма да ги изпревариш. Мене обаче друго ме е вълнувало: какво да направя, че да не се движа с останалите, без да се моря да ги изпреварвам. Отговорът на пръв поглед е съвсем прост: да се тътриш назад. Да, но така е само на пръв поглед. Понеже назад също се мъкне сума народ. И още по-назад – също. Изобщо назад е далеч по-оживено, отколкото напред. Мислил съм доста по въпроса. Въртял съм го и отсам, и оттатък. И единственото, което съм намислил, е, че трябва просто да кривнеш встрани от пътя. Да се забиеш в буренака. Да се изтегнеш там в тихото и безлюдното и да ги оставиш ония да се догонват, да се задминават или да тъпчат на място, колкото да се види, че и те навиват километраж.
Това е добрата страна на песимизма, че и малките успехи ти носят радост.
Нямам черни мисли. А още по-малко бели. И понеже съвсем без мисли не може, остават сивите. Без омраза и без обич. Без надежда и без отчаяние. Сиви. Сивички. Като мишленца. И почти толкова привлекателни.
Не мислиш ли, че е прекалено да се ровим в мръсотията, полемизираме с нея, критикуваме, затъваме в подробности. Когато почнеш прекалено да се занимаваш с мръсника, ти влизаш в неговата орбита, той те обсебва, настанява се в мислите и преживяванитята ти, значи постига своето. Да не му доставяме радост, като му обръщаме прекалено внимание. Да покажем, че той не е властен да ръководи намеренията и действията ни. Това ще го вбесява. А вбесяването е форма на разпадане, на самоунищожение.
Не обичам да лъжа, когато истината не ми отърва, само я премълчавам.
Самата същност на живота е присвояване и усвояване, присвояване и преработка на присвоеното: цветето с корените си ограбва и изсмуква почвата, животното опустошава растителността или умъртвява други животни, а човекът… човекът още като зародиш смуче жизнените запаси на майчиния организъм, за да смуче по-късно млякото от майчината гръд, а още по-късно, за да присвоява всичко, което е по силите и възможностите му да присвои. И ако примерно ние с вас сме още живи и околните не са ни разкъсали, то е понеже само силите и възможностите на повечето хора са твърде жалки.
Когато няма никакъв смисъл да живееш, тогава обикновено живееш до дълбока старост.
Човек често среща хора, крайно интелигентни и опитни в професията си, които щом излязат от нейните рамки, изведнъж се оказват посредствени до невъзможност.
От опит знам, че на тъмно се мисли по-добре. Тъмното те изолира от всички дреболии, по които може да скача погледът ти и да те разсейва. Тъмното те оставя насаме с теб самия, доколкото човек изобщо може да бъде насаме сред лудницата на виденията и на страховете.
Да накараш един човек да проговори в даден миг е трудно, но още по-трудно е да го накараш да мълчи продължително време.
Равностойният противник винаги се усеща, защото тутакси забелязваш някои общи черти на мисъл и действие между себе си и другия.
Животе враг, да бъдем с тебе квит.