Кичът в книжките формира все повече децата

Крещящо шарени илюстрации, вечно щастливи лица – това са два от критериите, по които ще го разпознаете. За кича размишлява и унгарката Габриела Рац. Ето споделеното от нея в списание, посветено на литературата за деца

От момента, в който научих буквите, четенето се превърна за мен в основна потребност. За мое щастие, единственото издателство за детски книги през шейсетте години предлагаше творби на изключителни автори. Издателството имаше високи критерии не само при избора на писатели, но и по отношение на илюстраторите. Не си спомням в ръцете ми да е попадало издание, илюстрирано по кичозен начин, макар че с понятието кич се сблъсках още в детството си.

Едно на ръка, понеже учителят ми по рисуване в основното училище посвети един час на тази тема и от този момент нататък вече не просто предполагах, но и знаех, че градинските джуджета, изкуствените цветя, картините с лебеди, плуващи на фона на алено залязващо слънце, порцелановите финтифлюшки, подредени по витрините – всичко това е кич.

Кичът беше (и е) неизменна част от живота ни

Достатъчно е да си представим предметите, които съпровождат сватбения ритуал, пухкавата бродирана рокля на булката, марципановите фигурки върху тортата или пък за деня на св. Валентин, когато сърцата са навсякъде.

Книгите през 60-те и 70-те бяха като цяло с черно-бели илюстрации

Понякога включваха и няколко цветни графики, но пълноцветният печат беше рядкост. Това не ми пречеше ни най-малко, нали въображението ми се разпалваше в момента, в който се потапях в някоя книга.

След смяната на режима обаче издателствата започнаха да се увеличават, на пазара се появиха много книги и в конкурентната битка започнаха да се раждат все повече цветни, малки, големи, квакащи, мяукащи, игриви и разбира се, кичозни издания за деца. Има издателства, които се специализират именно в този „творчески жанр“ със съзнанието, че при покупката на книга на първо място роля играе вкусът на родителите. И точно това е определящото действие, защото вкусът на родителите формира вкуса на децата. Каквото родителят прочете на детето, каквото положи в ръчичките му, това и приема малчуганът за свой еталон и по-късно придобива в повечето случаи подобни критерии.

… от този момент нататък вече знаех, че градинските джуджета, изкуствените цветя, картините с лебеди, плуващи на фона на алено залязващо слънце, порцелановите финтифлюшки, подредени по витрините – всичко това е КИЧ.

Защо се случва така? И какво изобщо е кич?

Според Абрахам Мол изкуството не може да съществува без кича, едното е немислимо без другото. Възникването на кича може да датираме на времето, в разцъфва градската култура. С развитието на буржоазията набира скорост. Промишленото производство го засилва, гражданите консумират, като по този начин самата консумация става начин бързо да се сдобиеш с щастие, да станеш щастлив.

Кичът в изкуството също е продукт на консуматорското общество, това е един вид „потребност“. Градският човек всъщност очаква, че една или друга творба ще изпълнява определени критерии, на първо място, че ще е хубава и красотата й ще направи възможно да се размечтае, да се потопи в романтични представи и да се пренесе в света на илюзиите.

Именно заради това кичът никога не прониква в глъбините на душата, остава повърхностен, пробужда фалшиви надежди и по този начин се превръща в инструмент за отхвърляне на действителността и нейното избягване.

Кичът ни убеждава, че има свят без сивота

Свят, в който липсва деформацията, също както ги няма болката и загубата, свят, в който тъгата бързо изчезва и всеки миг, от рождението до смъртта, е прекрасен и съвършен. Където природата, а с нея и хората, съществуват в опиянението на вечната младост. Където да живееш е простичко и където препятствията, доколкото изобщо възникват, се преодоляват лесно.

Кичът ни убеждава, че никога няма да остареем

Затова от картинките всички надничат с едно и също бебешко лице, дядо и баба изглеждат, все едно са още на трийсет, осемгодишното внуче е неразпознаваемо на фона на шестнайсетгодишната си сестра.

Кичът пробва сантиментални, евтини номера

Независимо дали това е самовила или магьосница, сърне или вълк – всички ни гледат невинно, с широко отворени очи и с мигли, пораснали извънредно много, като при това се усмихват с отблъскваща сладникавост, че да не се замислят случайно какви са наистина.

… КИЧЪТ никога не прониква в глъбините на душата, остава повърхностен, пробужда фалшиви надежди и по този начин се превръща в инструмент за отхвърляне на действителността.

Кичът придава типичност, при него характерите липсват

Пощальонът и придворният мим или пък принцесата и сирачето – разликата помежду им е най-много в дрехите. Злата мащеха със сигурност би заела първото място, ако се избира кралица на красотата. За някакви различия между момченцата и момиченцата и дума не може да става, нали личицата им са винаги толкова поруменели, очичките им греят, бузките им са приятно пълни, тия деца очевидно кипят от здраве, макар че приказката примерно разказва как не са слагали от три дни нищо в устата.

Цветовете на кича също се различават от цветовете на изкуството

Те са умишлено засилени, крещящи, като в лунапарк, целта им е да ни накарат да купим; или пък са прекалено сладникави, превзето пастелни като целувките от захар.

В наши дни често можем да срещнем илюстрации, които издават неуменията на художника и ако това се прибави към кича, може да причини на децата сериозни естетически поражения.

Един от образите на кича е свързан и с анимационните филми

Определена извадка от популярни рисувани филми се пренася на хартия с невзискателен, частично представен текст. Често и самите филми се намират на границата на кича (или пък са я преминали). Такива „книги“ не подпомагат развитието на децата, а само материалната печалба на издателя.

За някакви различия между момченцата и момиченцата и дума не може да става, нали личицата им са винаги толкова поруменели, очичките им греят, бузките им са приятно пълни.

Кичът срещу изкуството

Истинското изкуство обхваща и недостатъците на природата, казал е Адорно. Кичът обаче не е изкуство, за кичът е характерна посредствеността, баналността, в него липсва автентичност, своеобразност, нюанси, цялостност, които са характерни за произведенията на изкуството. Илюстрациите на високо ниво не са само отражение на текста, не са просто декорация, а много повече: те са самостоятелно произведение на изкуството, което ни въздейства.

За децата в повечето случаи книгите са първото преживяване, свързано с изкуство и точно поради тази причина това е изключителна отговорност на родителите и издателите.

За да е способно детето, щом порасне, да различава посредственото, фалшивото от истински стойностното, трябва от малко да е водено в добра посока, а в него да се формира вкус, защото вкусът е умение, а това умение може да се шлифова, да се облагородява, да се развива.

Габриела Рац за унгарското списание Csodaceruza – издание за детска и тийн литература