Лира Литературно-рекламна Агенция
Неспирният дъжд е добро извинение за всяка национална апатия. Искахме, опитахме, но стихиите се оказаха по-силни от нас. Затова спуснахме кепенците и се кротнахме в уюта на спарения въздух, на сигурното родово-общинно пред съмнителното общочовешко. Някой може да вярва в единната обща сила на человеческий род на земното кълбо, за да твори добро, но докато дъждът залива къщите ни, по-добре е да не шаваме много, за да не се удавим. А пък един ден, когато облаците се разнесат и слънцето пекне, тогава ще излезем навън и ще смаем света.
Подобно на Христовата на кръста, всяка саможертва удивлява, ала превръща извършителя ù в обожаван самотник. Пред нея множеството мълчаливо коленичи, но вътрешно я отхвърля или, най-малкото, тя му се струва противоестествена. Ами да, каква файда от подвиг, ако няма оцелели, за да го оценят. По-добре врабче в ръката, отколкото орел в небесата. И понеже на върха има място само за един, и то вече заето, по-разумно е да се скупчим в основата му, та така да го съхраним.
Никой не е по-голям от собствената си нищета. Дори и най-богатият крие бели страхове за черни дни. Тогава ще ги извади и ще заяви с пророческа псевдогорчивина: „Аз нали ви предупреждавах!…” И множеството ще му повярва, защото факт е – тук са, живи са, а пък който имал други възгледи за нещата, негова си работа.
Мак(ед)ондо е затънтено градче, не столица на света, затова нека не съдим жителите му сурово. Така чувстват нещата те, така постъпват. Преклонена главица, сабя не я сече – и ето, че и гребенът не става излишен, и четката за зъби влиза в употреба. Самотата убива човека, изяжда го отвътре, а общението, събирането на муцуни една до друга в сплотен кръг и безкрайното пладнуване обещават ако не райски ябълки, то поне тучна трева.
Не от нас е измислено: тъй стоят нещата от памтивека и така ще продължат вовеки. Всичко друго е от лукаваго и животът го доказва. Който не вярва, нека става паметник, the choice is yours. А пък ние синовно ще слагаме цветя пред него.
