Начало / Критика / Ребусите на Павич, който мислеше така, както ние сънуваме

Ребусите на Павич, който мислеше така, както ние сънуваме

Юлия ПЕТКОВА

Cover-Posledna-lyubov-v-TsarigradТой е от писателите, които громят всички представи за рамките на литературата. Разширяват хоризонтите за нейното възприемане и принуждават арогантния читател да се смири. Да притихне и да се усъмни в себе си. Не е ли това мисията на голямата литература впрочем? Да разколебае закостенелите ни виждания и да оплоди умовете ни с нови идеи?

Виртуоз в поливалентната, интерактивна проза, Милорад Павич е един от най-четените и най-превеждани балкански писатели. Което е удивително, защото книгите му са осеяни с парадокси, символи и лабиринти. След знаменателния роман житие-трилър-апокриф „Хазарски речник” и романа-клепсидра „Вътрешната страна на вятъра” Павич пише „Последна любов в Царирад” − духовита, на моменти сладко непроницаема приказка за любов, война и смърт в Източна Европа по време на Наполеоновите войни. Понесен от подводните течения на този „наръчник за гадаене”, в който картите Таро са екзотична котвичка, читателят в началото се чувства като натрапник. Но после му олеква, защото съзнава, че всеки човек крие в себе си тайна. „Свой малък глад под сърцето, който на дъното на душата се превръща в болка.”

Приключенията на лудия поручик Софроний Опуйич от Триест, кавалерист със смесена кръв, откъснат от известния си баща, са само повод да се запознаем с цяла плеяда герои и идеи. Сюжетната нишка се заплита около съдбите на две враждуващи фамилии – Опуйич и Тенецки, и ни потапя до дъно в техните страсти и авантюри, майсторски подправени с притчи и суеверия. Главният герой е потомък на знатен род, надарен със сюрреален сбор от качества: той е елегантен конник „с отнесена, женска усмивка на лицето” и живее в състояние на постоянна сексуална възбуда. Тъй като е „смесен от две кърви, сръбска и гръцка, иска да превърне безсъницата в дъга, а съня в дюкян”. Любовта на живота му е равна на наказание и носи името Йерисена Тенецки… Героите  в този фрагментиран роман са насилствено разединени от война, която не са избирали, и всеки от тях търси своята идентичност и място в света.  Те знаят, че ако вървят в посоката, в която страхът им расте, значи са на прав път. И Бог ги обича. Но онези, които обича,  Бог награждава едновременно с най-голямото щастие и най-голямото нещастие:

Така започна една велика любов. А от великите любови се старее бързо. От великите любови се старее по-бързо, отколкото от дълъг, тежък и нещастен живот… Сред общото нещастие и поражение те бяха щастливи, бяха успели и това никога нямаше да им бъде простено.

miloradpavicЖонглирайки с натрапчиви мисли, халюцинации, приказни мотиви  и цитати, Павич създава един невъобразим свят, в който реалността звучи като измислица, измислицата като паралелна реалност, а абсурдът е издигнат в култ. Абсурдът удря като мълния, защото хората навсякъде са едни и същи, еднакво крехки, само предразсъдъците им, наследство на кръвта, се различават.

„Хората се делят на такива, които убиват, и такива, които мразят. Човек може да бъде научен по-бързо да си служи със сабя, отколкото с вилица. Омразата се учи с поколения, тя е дар, по-опасен от всяка сабя”.

„Махаше с ръка и заключаваше, че съдбата на една жена винаги се решава от някое „Да”, а на мъжа – от някое „Не”.

„Половината наша любов остава за нас – другата половина е предназначена на Бога. Там тя трае винаги, независимо какво се случва с нашата половина.”

„Той мисли по начина, по който другите сънуват”, казва за Павич американският критик Робърт Кувър. Когато шедьовърът „Хазарски речник” излиза във Франция, е приветстван като „първата книга на 21 век”. Макар да е своеобразна реконструкция на три отдавна изгубени речници − еврейски, мюсюлмански и християнски, общото впечатление, което романът произвежда, не е конфронтация между тези три религии, а между поезията, от една страна, и всички религиозни догми, от друга. Това подтиква един виден немски литературен теоретик да го определи като манифест на религиозната толерантност.

Павич не пише книги, а те кани на шведска маса, където има от всичко по малко и всички са добре дошли. Но внимавайте да не се задавите. Защото щастието и мъдростта не вървят хванати за ръка, също като тялото и ума. Само болката е мисълта на тялото.

 

Exact matches only
Search in title
Search in content
Search in posts
Search in pages
Filter by Categories
"Четящият човек"
Автори
Без категория
България
Други
Интервюта
Класации
Класации "Ню Йорк Таймс"
Класации "Хеликон"
Колонката на...
Критика
Любопитно
Нови книги
Откъси
Ревюта
Свят
Събития
Читатели
Читателски дневник

Повече...