Лира Литературно-рекламна Агенция
Не ви ли се е случвало понякога нощем, докато не можете да заспите, да се измъчвате от важни въпроси, като например този: Ако групата Radiohead беше книга, коя точно щеше да е? Съмнявам се, но все пак има хора, които си задават и подобни въпроси. Така се стигна до един любопитен текст в сайта www.bookriot.com.
Ето няколко от предположенията на редакторите, които си представят какви биха били книгите ако бяха музикални изпълнители или групи и кои точно щяха да са.
„Гроздовете на гнева” би била Брус Спрингстийн
Това не е голямо откритие, защото отличеният с „Пулицър” роман на Стайнбек и китарата на Спрингстийн си пасват идеално. Най-очевидното доказателство е албумът от 1995 г. „The Ghost of Tom Joad”, вдъхновен от книгата, но още с първата плоча от 1973 г. „The Wild, The Innocent & The E Street Shuffle” Брус Спрингстийн пее за персонажи, напомнящи на героите на Стайнбек. Писателят пък, особено с „Гроздовете на смъртта”, отразява убедеността на музиканта за съдбата на маргинализираните и мнението му за морала на Америка.
„Портокал с часовников механизъм” би била Radiohead
Плашещ, параноичен, а понякога истински предизвикателен за разбиране – всяко от тези определения пасва както на книгата, така и на бандата. В музиката си изпълнителите се противопоставят на институционалната власт, независимо дали идва от корпорации, институции, финансови организации, правителството или религията, и на ефектите й върху индивидуалното съзнание. Електронното звучене на Radiohead носи усещането за едно антиутопично бъдеще, в което виждаме и героите на Бърджес начело с Алекс.
„Стръкчета трева” би била Боб Дилън
Един от най-известните стихове на Уитман е „Дали противореча на себе си самия? (Обширен съм, съдържам множествата.)” А има ли по-добро описание от това за Боб Дилън? Никой друг музикант не е носил толкова и различни шапки, както и толкова и различни роли. Хаотичните визии на двамата американци – поетът и музикантът – отдавна улавят съзнанието на читателите и слушателите, оставяйки ги еднакво удовлетворени и изпълнени с мистичност.
„Мъдра кръв” би била Дейвид Базан, фронтмен на „Pedro the Lion”
Първият роман на Фланъри О’Конър разказва за Хейз Моутс, който преследва избягали от затвора и планира да създаде първата Църква без Христа. И колкото и да се опитва да избяга от свещеническите си корени, животът на Моутс е определен от връзката му с Бог, който той се опитва изобщо да изключи от живота си. Базан създава групата си като израз на собствените си сложно отношения с вярата и християнството, преди да започне соло кариера и да стане агностик. Точно като Хейс, и Базан изглежда обаче е принуден да признае, че Бог, когото отрича, всъщост управлява света му.
„Краят на аферата” би била The Smiths
Романът на Греъм Грийн е меланхоличен и представя агонията на главния герой Бендрикс от прекъсването на връзката му със съпругата на негов познат, която според него е постъпила жестоко. Обсебеният от секса разказвач си пасва перфектно с много от най-големите хитове на бандата от Манчестър. Това, което обаче наистина обединява и книгата, и музиката, е всепоглъщащото усещане, че никой друг не разбира колко мрачен е наистина светът.
Та-Нехиси Коутс като Кендрик Ламар
Кендрик Ламар не само е един от най-популярните съвременни рапъри в световен мащаб. Той е и човек с богата душевност, който използва музиката си, за да прокламира обществено значими теми, като тази за расовото неравенство. Текстовете му напомнят на литературата на Коутс, която също повдига много въпроси и предположения за ролята на расата в съвременна Америка. Да четеш или слушаш неща, които предизвикват светоукещането ти, може да е предизвикателство, тъй както е много по-лесно да избягваш конфликтните теми и да се носиш по течението на невежеството. Но нито един от двамата – нито Коутс, нито Ламар – го прави, което ги прави толкова значими в това, което правят.
„Библиотеката на Въглен връх” на Скот Хокинс би била Сейнт Винсент
Ани Кларк, известна като Сейнт Винсент, е виртуозна китаристка с остри песни, която се превърна в един от най-оригиналните и непредсказуеми музикални гласове. Тя пише експериментални песни и никой не знае каква ще е следващата й творба. В текстовете й се срещат теми като мастурбацията, страхът от загубата на идентичност в дигиталната ера и всичко това на фона на китарни ритми, зигзагообразно темпо и динамични аранжименти. Ако сте чели „Библиотеката на Въглен връх”, ще разберете защо си подхожда с тази музика. Книгата на Хоукинг е като гмуркане в дълбок басейн от неяснота. Да се опиташ да преразкажеш сюжета е абсолютно невъзможно. Книга действа като да разклатят земята под краката ти, а музиката на Ани Кларк прави същото – но и двете по един чудесен начин.
