На 13 октомври излиза „Момичето с ягодите“ от Лиза Стрьоме – завладяващ роман за бурната любовна афера, вдъхновила Мунк да създаде великия си шедьовър – „Викът“. Загадъчната скандинавска страна и ексцентричният гений са интригуваща комбинация с обещания за северна екзотика и драматични събития.
Лятото на 1899 г., Норвегия
Жителите на малкото рибарско селище Асгардстранд очакват пристигането на летуващите. Трескава подготовка тече и в дома на семейство Лийн, където отсяда бележитият художник Хейердал, който преди години е нарисувал портрет на дъщеря им – „Момичето с ягодите“.
Вече шестнадесетгодишна, Йохане не иска да бъде Момичето с ягодите. Тя жадува да изрази собствения си порив към изкуството. Творчеството на „лудия“ художник, пристигнал в селището, я вълнува дълбоко, макар и заклеймено като позорно от почти цялото норвежко общество. Разтърсващите с емоцията си платна на Едвард Мунк обаче тепърва ще изиграя повратна роля в живота й…
Когато Йохане става прислужница във вилата на заможното семейство Илен, своенравната им дъщеря – Тюлик, я въвлича в опитите си да съблазни Мунк. Скоро Йохане попада във вихъра на суровите емоции на изкуството и тайната връзка на Тюлик и Мунк. Тя знае твърде много тайни, но докъде ще доведе всичко това?
Лиза Стрьоме е родена в Йоркшир, Великобритания и завършва университет в Глазгоу. Омъжена е за норвежец и двамата живеят със синовете си в Страната на фиордите, близо до Асгардстранд. Лиза се занимава с преводи и редактиране. „Момичето с ягодите“ е дебютният ù роман, който ще бъде издаден в 12 страни.
Лиза Стрьоме за книгата, Мунк и изкуството
„От години живея в Норвегия и срещам творчеството на Едвард Мунк навсякъде – неговата картина „Викът“ е по банкноти, пощенски марки, във вестниците, в интернет… Едва когато обаче този шедьовър беше продаден за 120 милиона щатски долара на търг през 2012 г., интересът ми към Мунк нарасна и в крайна сметка написах роман, в който той е герой.
Сюжетът не представлява нищо необичайно: младо и влюбчиво момиче, неуравновесен творец, известна картина, обречена любов. Но по някакъв странен начин именно присъствието на Мунк придаде на книгата дълбочина и добави нови измерения, които изненадаха дори самата мен.
Самият Мунк остава голяма загадка – колкото повече чета за него, толкова по-малко знам. Единственото сигурно нещо е изкуството му, белязано от жаждата за автентичност и себеизразяване. Мрачният и противоречив свят на творчеството му като магнит привлича или отблъсква останалите. Главната героиня – Йохане, усеща тази притегателна сила, а Тюлик е направо пометена от нея. Приживе този художник е смятан за луд пияница, а сега – за един от най-великите екпресионисти и основоположници на съвременния модернизъм.
В центъра на образа на Мунк, който изградих, залегнаха смелото му експериментиране и пълна отдаденост на изкуството. Докато пишех, тези му качества увлякоха и мен. Станах по-дръзка, по-емоционална, по-търсеща… И картините му бавно си проправиха път в романа и се превърнаха в сцени на действие. Те станаха двигател на постъпките на героите, доведоха ги до ръба.
„Момичето с ягодите“ ми разкри неподозирани страни на творческия процес и вникнах в същината на вдъхновението. И в крайна сметка вместо да пиша за Мунк, писах заедно с Мунк.“
ОТКЪС
АСГАРДСТРАНД
1893 годинаПърва глава
Празно платно
И най-ярката светлина без блясъка си не е нищо повече от най-дълбока тъмнина.
„Теория на цветовете“, Йохан Волфганг фон ГьотеПотънах в Картината с надеждата, че тя нямаше да види каква съм станала сега. Понякога това все още се получаваше. Ако затворех очи и започнех да мисля за ягоди, можех да усетя как конци от скъсаната рокля гъделичкат голото ми рамо, докато четката на хер Хайердал играе по палитрата и докосва платното. Ако се съсредоточех достатъчно, можех да придобия леко нацупено, ала и смирено изражение, точно такова, каквото го беше уловил той. Можех дори да усетя крехките стръкове жасмин, вплетени между пръстите ми като паяжини. Другата ми ръка трепереше от умора, стискайки купата. Сърбеше ме рамото, но не можех да се почеша – не трябваше да мърдам, нито да говоря, трябваше да стоя мирно.
През зимата, когато гостите ги няма, тя ме вижда такава, каквато бях тогава – десетгодишно старателно момиченце. На шестнайсет обаче ми ставаше все по-трудно да бъда Момичето с ягодите. Прозвището ме бе обезличило, плътно беше закрило истинската ми същност. Още от момента, в който картината беше завършена и показана в грандхотела, така че всички гости на Кристиания да могат да й се насладят, името ми залепна като смола. Като дете го носех с престорена гордост. Сега то носеше мен, но бляскавият му лак старееше и все повече се пропукваше и се лющеше…
Майка ми беше коленичила пред печката и непрестанно топеше парцала в кофата, сякаш къпеше малко дете. Когато ме видя да идвам, тя го измъкна рязко и го усука толкова яростно, за да го изцеди, сякаш парцалът щеше да й избяга.
– По-живо, Йохане! – извика тя. – Защо едва се тътриш, когато има толкова много работа за вършене? Началото на сезона е, за бога! Семейство Хайердал пристигат този следобед. Нали знаеш как той харесва къщата – да е светла и просторна, без никакъв… – извиси въпросително глас тя и замлъкна, очаквайки отговора ми. – Без никакъв?
– Безпорядък – отвърнах през стиснати зъби аз.
– Не трябва да се държиш така, момичето ми – укорително каза майка ми. И за да подчертае думите си, нави ръкави още по-нагоре, въпреки че вече бяха вдигнати до лактите й. – Той носи платна, бои и всякакви материали. Не може да работи, ако наоколо цари безпорядък.
Ханс Хайердал обаче едва ли се впечатляваше особено от това. Той беше художник. И сам създаваше повече безпорядък, отколкото ние четиримата бяхме създавали някога през живота си.
Нарисувах форма на стената с пръст.
– Ама недей да стоиш така – скара се мама. – Нали ти прочетох писмото на глас?
– Да, майко. Първо лодката, после товарната кола. Ще пратим татко и Андреас да ги вземат.
– Значи, трябва да се размърдаме.
Тя мина забързано покрай мен и се протегна към най-горната полица, след което тракна рязко дървената купа върху печката.
– Намери плодове – нареди ми тя – и бързо напълни купата! Трябваш ми тук да пометеш подовете и да проветриш чаршафите. Чу ли?
– Рано е още – отвърнах. – Няма да мога да набера толкова много ягоди, нужни им са още няколко седмици, за да поузреят…
– Стига си го усуквала! Отивай в гората! – избухна тя и плесна с ръце пред лицето ми. – И ако онзи Томас тръгне след теб, да му кажеш, че не се интересуваш от подобно внимание. Чу ли ме?
– Да, майко.
– И да не се мотаеш около къщата на онзи, другия художник – Грешника. Фру* Йоргенсен спомена, че е пристигнал миналата вечер. Отново е домъкнал злото със себе си. Този човек не е с всичкия си. – Тя и почука с пръст по слепоочието си. – Не е като нашия хер Хайердал. Не е добре с главата. А ти продължаваш да минаваш покрай къщата му. Дори не поглеждай към градината! Знаеш, че оставя онези ужасни картини да съхнат навън. Богохулни! Такива са те! А той ги слага на показ, все едно се гордее с тях! Дръж си главата наведена, Йохане Лийн! Мисли за доброто име на това семейство и за твоята репутация!