Лира Литературно-рекламна Агенция
Когато сме загубили усета си за красивото, чувството да обичаме и да бъдем обичани, стремежа си да оставим диря след себе си, без да отричаме постигнатото от другите, богатството да дадем, а не да вземем, да подадем ръка на нуждаещия се, да извисим духа си над материалното, да се възторгваме от природата и да се научим да я пазим като зеницата на очите си, да създаваме Човеци, а не чудовища и да върнем способността си да се радваме на живота и света, които така нелепо убиваме и рушим с омразата си към ближния!
Разкази за любовта и приятелството, за предаността ни един към друг, за грижата към подрастващите, за възхода и упадъка на духа, които са в нашите ръце, за всичко красиво, което не бива да отминем с безразличие, за признанието без отрицание и за един прекрасен и по-добър свят, който да оставим на следващите поколения.
С топлота и майсторство, с дълбок психологизъм и емоционален стил, доказани по безспорен начин досега от Весела Люцканова, най-новите й разкази в сборника „Не е време за красиви истории“, повечето от тях публикувани най-напред в Щатите и Франция, в Кипър и Италия, и само пет в нашата преса, ще докоснат и преобърнат любителите на изящната проза.
Весела Люцканова
ОАЗИС
Оазиси има не само в пустинята, а на много места по света. Пътувам към първия. Излитане от София, кацане в Дубровник, може би също е приказка, но го виждам само в кръженето над него при кацането. Излитане към най-древния град Рим, кацане. Тичане по асфалтираната трикилометрова пътека към вътрешното летище, за да хвана полета до Болоня. Отново излитане, отново кацане. Такси от летището към гарата, влак до Римини. Пристигам.
Дванайсет часа посред нощ! Последният автобус за крайната цел на пътуването ми Сан Марино отдавна е отпътувал. И вече само една нощ ме дели от оазиса.
От толкова излитания и кацания съм направо гроги. Влизам в първия хотел срещу гарата. Едва успявам да поръчам събуждането си, бърз душ, леглото. Умората е стопила нетърпението ми, заспивам като мъртва и ме събужда в ранното утро телефонът. Скачам свежа, отпочинала. Смъквам багажа, пия горчиво кафе и на автобусната спирка. След петнайсет минути е тръгването, дълго обяснение на италиански за цената на билета. Давам някакви пари, вече с жестове жената ми показва, още! И още! Най-сетне махва с ръка и ме пропуска да вляза. Вътре изведнъж се чувствам сигурна. Чувам позната реч. Оглеждам се, опитвам се да отгатна кой кой е. По снимките им отзад на прочетените от мен книги. Световни писатели, с някои от тях съм се виждала в Познанд, с други в Букурещ, с трети в Хага, но повечето са ми непознати. Търся сред тях любимия ми Рей Бредбъри, още не зная, че никога и за никъде не пътува със самолети. Заслушвам се, всички сме за конгреса на фантастите, за поредния Еврокон, който предхожда Уърлдкона. Загледана през прозореца, се унасям от гледката, невероятна е. Пътят се вие като змия, тесен и стръмен, навярно опасен, автобусът пъпли по серпантината и разкрива нови и нови учудващи гледки все по-високо и по-високо. Скоро май ще влезем в облаците. Но преди тях ахвам, пред погледа ми е оазисът Сан Марино!
Автобусът спира, изпразва се бързо. Слизам последна. И площадът се изпразва бързо, а аз стоя примряла в центъра му, не мога да поема на един дъх толкова хубост, но не само градът ме изумява, а и хората, жителите му. Преди още да се огледам за такси, то е спряло до мен. Преди да кажа: „Конгресният център“, ние сме вече там. И виждам всички, с които пътувахме заедно, по двама, по трима те разговарят и на групички поемат към гранд хотела, където ме настаняват и мен. Вдигам тежкия си, пълен с книги и списания куфар, когато притичва младеж, който го поема от ръката ми. Дясното му рамо се смъква към земята, толкова е тежък, младежът е направо хилав, но не се отказва да помогне. А пътят ни е все нагоре към върха, там е и самият хотел. Настаняват ме бързо, от прозореца на стаята ми и от терасата към нея виждам целия град в краката си. Да повторя ли, че е изумителен? Днес сме свободни, от утре започва прегледът на фантастичната литература по света. Трябва да го разгледам… сега!
Смъквам се във фоайето, около кръгла масичка са насядали все непознати. Те ме канят при тях, пият уиски. Представят се, аз съм еди-кой си от еди-къде си. А вие коя сте? С широко отворени от изненада очи се запознавам с величия. При това непосредствени, скромни. Поръчват ми и на мен… същото. Завързваме разговор, използвам оскъдно думите и внезапно казвам:
– Искам да говоря свободно езика ви като вас!
– Не е възможно – засмива се Джон Брънър, – това е родният ми език!
Робърт Силвърбърг също се засмива, засмиват се и другите.
– Достатъчно го знаете, за да общуваме.
Между тях има и един художник, италианец, той бърза да ми покаже рисунките си, все илюстрации на техни книги, много са добри. С огромна фантазия и наситени със светлина и багри, направо искрят. Хваля го, изброявам книгите, които съм чела, това пък изумява цялата компания. Бързам да стана и да поема из града, той ме вика, бърза да ми покаже съкровищата си. Църквите си, магазините си, паметниците си… Пред най-голямата църква спирам.
Била съм на доста места по света, виждала съм много и различни, но тази ме задържа с нещо друго, което не мога да доловя. До мен спира някакъв гражданин. Поглеждам го, лицето му излъчва доброта. И доста преживени години.
– Чужденка сте и не знаете, под нея погребваме всичките си мъртви. И мен ще ме погребат там. А в купола вътре кръщаваме всичките си новородени. И ще ви кажа още, че от раждането до смъртта си, стига да си плаща данъците, всеки наш гражданин се учи безплатно, лекува се безплатно и се погребва безплатно. И нямаме полиция, освен транспортната заради туристите и ей там – посочва ми в далечината, виждам доста голяма полуразрушена сграда, – е бил някога затворът, нямаме и затвор от години. Всичките ни сгради са направени от камък, желязо и дърво. Живеем в пълна хармония с природата, с хората и със самите себе си. Няма кавги, няма изневери, няма кражби и убийства, и имаме с какво да се гордеем.
– Бих искала да живея тук! – въздъхвам.
Той се засмива, бръчките по лицето му стават по-силно изразени.
– Не е толкова просто! За да станеш гражданин на Сан Марино, те проучват с години. И то… до девето коляно.
Отново въздъхвам. Може би затова те живеят в пълен сговор. Разделям се с възрастния мъж и търся място за хапване. Това е просто, може би заради туристите, с които се разминавам на всяка крачка, има много заведения и много магазини със сувенири. Хлътвам в първото срещнато ресторантче, гладна съм. Една жена на неопределена възраст изниква като от нищото и ме поглежда с любопитство, докато оставя менюто пред мен.
– Вие… французойка ли сте?
– Не, българка – отвръщам й с усмивка.
Явно не е чувала за страната ни, явно не знае къде е, но само поклаща неопределено глава и взима поръчката ми. Носи я бързо и присяда насреща ми.
– Не знаех и Шотландия къде е, докато дъщеря ми не замина да живее там в екоселище. Ходих, видях, разбрах я. А мислех, че тук е раят на земята. Оказа се, че е там…
– А аз си пожелах да живея тук! – усмихнах й се. – Може би и дъщеря ви ще се върне някой ден. Не вярвам да има по-добро място за живеене.
– Едва ли – жената се изправя, готова да ме остави насаме с уханното ядене, някакъв техен си специалитет. – По-скоро аз ще отида там. Откакто… – очите й се овлажниха – мъжът ми почина… Вярно, всички ми помагат, не ме оставят без подкрепа, ама там… нямате представа как са свързани един с друг, като едно цяло са… – тя отново присяда на крайчеца на стола и продължава, загледана през прозореца, – а са около сто и осемдесет човека и… започнали са от нищото. Първо там са отишли трима, две жени и един мъж, през далечната 1962-ра и са създали приказка, а после всеки, който е отишъл, е останал. Но аз се разбъбрих, да ви оставя да се храните.
– Не, не! – и посягам към храната. – Слушам ви!
Все пак тя става, нахлула е цяла група младежи, необходимо е да ги обслужи. Те са твърде шумни, говорят някакъв неразбираем език, от който не разбирам и дума, но поръчват на прекрасен английски. Моята събеседница кръжи около тях, поднася едно, второ, трето, но все поглежда към мен с усмивка. Приключвам с храненето и тя идва веднага.
– Ако бързате…
Не бързам за никъде, но скоро ще се стъмни, а има още много, което трябва и искам да видя. Преди да й отговоря, като че ли прочела мислите ми, започва да ми дава упътвания, аз само кимам в съгласие. И накрая:
– Младите скоро няма да приключат. – Подава ми сметката. – А вие, ако можете, елате и утре! Споделянето с вас е изключително приятно!
Обещавам й. Благодаря, храната е чудесна, сметката малка. Изправям се, тя ме изпраща до вратата и ми показва накъде да тръгна. Бърза да се върне, а аз продължавам да мисля за разказаното от нея, за онова чудесно място, което било дори по-добро от тук. Не може да има такова място, усмихвам се и попадам в друга църква, по-малка, по-интимна, в която коленича пред олтара и се моля да имам време и сили да видя повече от този не толкова голям, но хубав свят. Утре ще я попитам за името на това селище и как се стига до него! Някой ден може би, някой ден, едва ли ще е скоро… но вече съм предизвикана. И все още съм убедена и продължавам да се убеждавам, че не може да има по-красиво място от това, в което съм.
Вечерта във фоайето на хотела са събрани около кръглата масичка моите нови знаменити познати. Канят ме да седна до тях. Поръчват ми, разпитват ме какво съм видяла и зная ли какво още ми остава да видя. Те също разказват впечатленията си. И неочаквано Хари Харисън се обръща към мен и пита:
– Чувал съм, че и в България е толкова красиво. Вярно ли е? Особено един град Велико Търново – произнася го така, че едвам разбирам, – приличал на Сан Марино. Вярно ли е?
– Вярно е – отвръщам. – И на мен ми напомни донякъде старото Търново, но градът се е разраснал с новите квартали, а тук сякаш времето е спряло. Навярно и преди години, а и след години всичко ще си е същото, здраво закотвено в земята. А и хората, хората са… различни.
Иска ми се да добавя – по-непосредствени, по-сърдечни, по-добри, с някакво дълбоко вътрешно самочувствие, което ги прави и по-достолепни. Дори тази жена, собственицата на гостилницата, излъчваше истинско достойнство без преструвка и натягане. Тя просто си беше… тя! Мила и готова да ми поднесе най-доброто от себе си. Не казвам нито дума повече, преглъщам и желанието си да живея тук, разговорът се е насочил някъде другаде, говорят за парламента, в който са били, само от шейсет души, представете си, а с двама президенти! Странно как стигат до единомислие!
– Винаги стигат – разказва Робърт Силвърбърг, – защото ги ръководи единствено благото на страната им. И на всеки шест месеца избират други от тези шейсет, и отново… Това го няма никъде по света, а са в сърцето на Италия, но нямат нищо общо с нея!
Не оставаме до късно, разотиваме се по стаите си, от утре започват прегледите на фантастичната литература в голямата конгресна зала и всички искат да са отпочинали. Излизам на обширната тераса и поглеждам надолу към града, още не е заспал, тук-таме продължават да светят прозорци, а звездите висят над мен, само да протегна ръка и мога да уловя в дланта си една от тях. И отново си пожелавам, че искам да живея тук!
Трите дни минават като един, слушам изказванията на английски, на френски и на родните езици на авторите. Чела съм доста от книгите им, но научавам и колко много съм пропуснала. И все пак най-важните ги зная. А те знаят за моите клонинги, преведени вече на доста езици. Поздравяват ме, разпитват ме за страната ми зад Желязната завеса, за бъдещи планове, за любовта ми към фантастиката. При нас само чрез нея човек може да каже истината за света, за правилната или неправилната подредба на обществото, за цензурата да не се промъкне дори дума критика за социализма.
– Не ви е лесно, но един ден светът ще бъде цял.
– Невъзможно! – засмива се друг. – Ето защо тук толкова дълго проучват всеки, който пожелае да стане техен гражданин.
– Не навсякъде е така – казвам и веднага ми опонират:
– Посочете поне едно място…
Посочвам Шотландия, не съм конкретна, защото не знам дори името на селището. Но един младок го знае и допълва:
– Бил съм там, направо невероятно и мечтая да се заселя в него. Някой ден, когато глобализацията ми дойде до гуша. Направо е приказка!
На другата вечер вечерям в същата гостилница, жената ме познава и понеже още е празно, отново присяда до мен. И тя се връща в спомените към дъщеря си, която вече години не си е идвала, а настоява да се премести при нея.
– Бих искала, но вече не бих могла да живея никъде другаде. Тук са корените ми, моите мъртви, бизнеса ми, приятелите ми. Не е лесно да се реша на тези години.
Вглеждам се в лицето й, навярно изглежда по-младо от тялото й, което трудно се изправя, вдървило се от седенето, но в следващите минути вече пъргаво поднася храна и на новите посетители. Дали е минала шейсет или седемдесет не мога да определя. По някое време отново присяда до масата ми. Казвам й, че утре е последният ми ден тук, сутринта ще се раздават наградите, следобедът ще ходя по магазините да купя подаръци за децата си, от деветнайсет часа е галавечерята, а на другата сутрин си пътувам обратно, така че няма да се видим повече. Тя скача да ми донесе чаша искрящо червено вино.
– От заведението – усмихва ми се.
А доста по-късно се разделяме, почти като майка и дъщеря, осъзнали, че ще запазим спомените си една за друга. Накрая ми казва:
– Хубаво е, че децата ви са още при вас!
– Хубаво е, но не зная кога ще изхвръкнат от дома. И по какви пътища ще поемат! И кое за тях ще е по-доброто.
Във фоайето на хотела няма никой, всички са се прибрали по стаите си. И аз влизам в своята, питам се кои ли ще са наградените, не включвам себе си, изглежда невероятно. И затова на следващия ден в залата, когато извикват името ми, веднага след награждаването на Брайън Олдис, чийто английски хумор обожавам, не помръдвам от мястото си. Отляво е Робърт Шекли, отдясно Хари Харисън, те ме побутват едновременно, не чухте ли, наградена сте, идете на сцената. И, неповярвала, се изправям като насън и тръгвам, изкачвам няколкото стъпала, толкова съм развълнувана, че успявам единствено да кажа благодаря, безкрайно благодаря. И от тук нататък всичко минава като насън, покупките, галавечерята, дори шумното ни прибиране в хотела. Естествено пием по едно с пожелание за нови срещи и нови книги. Едва към дванайсет се озовавам в стаята си и излизам на терасата. За да се сбогувам с този невероятен град. Протягам ръка към звездите и вече вярвам, че някоя ще кацне в дланта ми. И че някой ден ще видя и онова приказно екоселище, ще се докосна до хората му, ще навляза в техните традиции и ритуали, колкото и невъзможно да изглежда. Някой ден…
И този ден идва. Години, години по-късно! Но това е друга красива приказка, друг оазис и още други оазиси със скрити кладенци доброта и обич в полуделия ни от вражди и от войни свят.
Някой ден ще ви разкажа и нея… И може би ще е най-красивата!