Лира Литературно-рекламна Агенция
Юлия ПЕТКОВА
Казват, че животът е като парти. Присъединяваме се, след като е започнало, и си тръгваме, преди да е свършило… Ако нещо отличава героя на тази книга, то е смелостта му да живее. Да не си задава въпроси за неща, които не зависят от него, а да ги приема такива, каквито са. Както се приема купонът, наречен живот.
Нишката на тази турбулентна автобиография започва от Бяла Черква, Търновско, родното село на Любен Рабчев. (Между другото, Бачо Киро му се пада роднина по майчина линия, затова по-късно използва името му като псевдоним). С Ана, бъдещата майка на детето си, се запознава, докато работи в ТЕЦ-Варна. По онези времена не си е давал ясна сметка кое е разпалвало непримиримостта му към системата. Но някакво нагнетено омерзение или подсъзнателен гняв го е тласкал към действие. Вземеш ли да анализираш жаждата си, значи никога няма да я утолиш.
После роднините му били принудени „да се откажат” от него. Родителите му така и не успяват да разберат „проклетията” на тая негова мечта – да стигне Америка. Кураж и упорство в опитите за бягство му дава мечтаното бъдеще. И бременността на приятелката му Ана. (По онова време тя вече е имала дете на една годинка от друг мъж, но решава да се впусне в авантюрата на живота си с героя на тази книга)
Всъщност това били най-щастливите часове в живота му: август 1968 година, докато пътували със затворническата кола към емигрантския лагер „Трайскирхен“. Първите му впечатления от Виена били „зашеметяващи, смайващи и смазващи.” (сравнявал австрийската столица с Русе). В лагера му харесвало да описва живота си. Там ги посещавали дипломатически представители на всички западни страни, много българи заминават в Швеция „заради красивите шведки, разкрепостения морал и щедрите социални помощи”. Малцината по-бойни натури се записвали в Чуждестранния легион…
След шест месеца в градчето Аамщатен край Дунав, в Горна Австрия, се ражда дъщеря муАлбена: „Станах изведнъж баща. Беше шокиращо… Лагерът е абсолютно положително, преходно време, което омекотява удара. Така се спестяват емоционалният срив или нервното разстройство от внезапния досег със свободата.”
Покрай опитите си за бягство преживява какво ли не. След серия катастрофи и премеждия със здравето Америка най-после му се усмихва. Там бързо осъзнал, че не той е нужен на страната, а тя на него. Цял живот е в ролята на сървайвър, дори в „обетованата земя”, където успява да натрупа състояние. Изобщо не си мислете, че първата му работа отвъд океана не е била за 75 цента на час.
„Работата беше тежка, но по никакъв начин не можех да я нарека непоносима, каквато беше в „Кремиковци“ например. А и условията бяха коренно различни… „Забранено“ означаваше забранено! Но на никого не пречеше – разрешеното беше в пъти повече! Хората – усмихнати, приветливи, не се пререждат, не се карат, не се „навеждат“! Отношенията с началниците – неочаквано равнопоставени, за което ще стане дума по-нататък. Ред, дисциплина, но и свобода. Толкова различно, че даже се насилвах да открия нещо лошо И в един миг се замислях – абе, да не би това да е комунизмът, с който ни тъпчеха главите в България?”
По-късно открива собствен склад за авточасти, занимава се със строителство, но и нефтената треска не го подминава. Докато не намира един търговски указател, от който научава, че през 1919 година дядовците му са били най-големите винопроизводители в Бяла черква. Така близо пет десетилетия след като емигрира за Америка, Любен Рабчев се връща към „библейската красота” на местността Стълпище.
„Отегчавам се от бизнес, който се повтаря, и загубвам интерес. Няма тръпка. Предпочитам да търся нови превъплъщения. Сякаш една роля в този живот не ми стига. А като си помисля от Бяла черква до Лос Анджелис колко роли съм сменил, сигурно и великият Орсън Уелс би ми завидял.”
Ако не за друго, Орсън Уелс със сигурност би му завидял за проекта „Стълпище” и за вълшебното вино, което прави днес. А тръпката продължава да го води – на единия хълм планира да създаде курортно селище с къщички за гости, а пред ресторанта до река Дунав да спретне лагер за любителите на речния туризъм… Изглежда, рискът с добри намерения винаги е по-благороден от пасивността. Стига да приемеш, че загубата е неразделна част от тъканта на живота.