Лира Литературно-рекламна Агенция
Мила Искренова има достатъчно поводи за гордост като творец. Тя е един от големите български хореографи, с успешна кариера у нас и признание навсякъде, където е преподавала и поставяла свои спектакли. Имала е и много възможности да емигрира – Италия, Германия, Англия, Гърция. Надеждата, че нещата ще се променят, работата, която я завърта по спиралата на времето, сублимира не в отчаяние, а в книга – „Анна и алената глутница“. За нея и епохата, която я роди, разказва Мила Искренова. И тъй като е с обратен знак в собственото й летоброене, започваме разговора си от нейното посвещение.
Този текст се появи през 1997 година в Италия. Той се изля като синтезирано наблюдение върху живота по време на социализма. Героите и ситуациите в него са измислени, но реалистично обосновани.
Посвещавам този текст на младите хора.
Госпожо Искренова, на каква възраст открихте, че танцът е вашето призвание?
Много рано стана това. На 5-6 години, обикновено вечер, когато майка ми, която беше цигуларка, свиреше в Операта, аз оставах сама и после тя ме заварваше да танцувам. Пусках си плочи на старите грамофони, а това я накарало да се замисли, че може би има някакъв талант в мен, свързан с танца. Консултираха ме с Люба Колчакова, тогава популярна прима балерина, и вече десетгодишна, след известна съпротива от страна на баща ми, кандидатствах в балетното училище и ме приеха.
А на каква възраст са танцьорите, с които днес работите?
На различна. Предимно млади са, защото танцът е изкуство за младия изпълнител. В „Арабеск“ например има 20-25-годишни, някои са и по-малки, идват още докато учат в хореографското училище. Но има и корифеи, над 40-годишни, в зрелостта си, с целия й опит и експресивност.
В своя роман „Анна и алената глутница“ описвате момиче, чиято младост съвпада с последните години на социализма. Кое го различава от днешното поколение?
Сега са по-информирани. Това е съвсем закономерно не само защото използват интернет от съвсем ранна възраст, почти детска, но и защото около тях няма табутата и забраните, с които живеехме ние. На нас почти всичко ни беше забранено, да не говорим, че имаше една огромна преграда, наречена Желязна завеса. За нещата отвъд нея разбирахме винаги тайно.
Анна е борбена, но мястото на битката е собствената й плът и там тя я води чрез мъжете, с които се забърква. Защо не насочи енергията си към системата, вместо да наранява себе си?
В книгата е описано как системата действаше посредством органите на властта – тайно или явно. Ние се самоцензурирахме, защото страхът от това да не бъдем репресирани след големите репресии след 9.IX.1944г. продължаваше да съществува. Така че Анна няма възможност и шанс да се противопоставя и го знае – има досие, после вуйчо в лагер. Доколкото следвам логиката на нейния образ, тя влиза в тези връзки, търсейки подкрепа, може би любов или принципно отмъщавайки на мъжете след малшанса да преживее подобна връзка с представител на властта.
Какво ще кажете на хората, които приемат изкуството ви за по-елитарна, духовна проява, а този роман ги свари неподготвени. Защо ровите в мръсната почва на политиката?
Не мисля, че „Анна и алената глутница“ е политически роман. Тук има опит за едно силно изявена субективна гледна точка, за дисекция на комунизма какъвто ние го преживявахме в реалността, а не в лозунгите. Цялата му бутафория, с неговите конгреси, манифестации, знамена. Че всичко е в името и за благото на човека, но той беше лишен от свобода, от правото да говори, което мисли, и в крайна сметка беше лишен от лично достойнство. Съществуваше една върхушка, която ние наричахме “червена буржоазия“, и тя живееше извън това, извън закона. Правеше каквото си иска по начин, който си поиска. Огромно лицемерие на системата, с което хората бяха длъжни да се примирят. Това не е политика, а грандиозна демагогия и деформация в психологически план на няколко поколения, които израснаха по този начин.
Възможно ли е в България да бе израснал творец от ранга на Нуреев, на Мая Плисецкая, които също са живели във време на диктатура?
Това се различни съдби. Нуреев, както знаем, емигрира в Лондон. Плисецкая остава в Съветския съюз, тя се омъжва за Шчедрин и има доста интересни нейни разкази как се е развивала кариерата й.
Тоест тя е направила компромис?
Аз не бих нарекла това компромис. Не мога да упрекна нито един талантлив човек, който е реализирал таланта си в тези условия. Другата алтернатива за такъв човек би означавала в най-добрия случай аутсайдер. Инакомислещ, сврян в ъгъла, както казвам в моя текст. Талантът е нещо свято според мен. Слава богу, че Мая Плисецкая се е реализирала независимо от системата, в която е живяла.
Как се променя характерът на героинята ви Анна – не й ли се случва нещо хубаво?
Не мисля, че я изгражда нещо в положителна посока, освен че твърде рано остава без илюзии по отношение на обществото и на мъжете.
И се хвърля от ръцете на един в ръцете на друг мъж като знак за сексуална свобода, за да руши табутата?
Да, това е вид бунт. Впрочем, тази полигамия беше доста характерна за периода. В текста Димитър – един от героите, казва, че този истеричен промискуитет, в който се хвърлят всички герои, е форма на съпротива срещу ограбването на екзистенциалната свобода.
Не се ли притеснявате, че едно двайсетгодишно момиче, след като прочете „Анна и алената глутница“, може да реши да подражава на героинята ви заради поведението й на „студенокръвна кучка“, на фатална жена?
Анна не е положителен пример. Характерът й се усложнява именно от факта, че тя е свързана с друг вид морал, с други традиции. И изведнъж съдбата я запраща в едно общество, което няма нищо общо с това. Тоест, тя попада в своето отрицание и оттам идва усложняването, от опита й да се вмести в цялата картина, защото се усеща неадекватна. Романът ми е предупреждение – внимавайте, злото е вечно! То се модифицира и заема различни образи. И може не само да ограби, но и да погуби душата ви.
Идеите за злото, за чувствените удоволствия и мощ са популярни в съвременната българска литература, имате ли впечатления от други подобни книги, „Сексът и комунизмът“ на Милена Фучеджиева?
Да, точно нейният роман „Сексът и комунизмът“ е един от факторите, които ми дадоха кураж да публикувам това във вид на книга. Пишейки го преди осемнайсет години, аз мислех, че пиша сценарий за филм. И мисля, че се усеща – сюжетът е разделен на епизоди, силно визуално действащи.
Откъде идва заглавието „Анна и алената глутница“?
То е провокирано от филма на Карлос Саура, „Ана и вълците“, който представлява метафоричен образ на фашизма в Испания. И от една френска книга, която в юношеските си години бях прочела – „Аз не съм героиня“ на Ноел Анри.
Защо цитирате вътре думи от операта „Орфей и Евридика“?
Защото въплъщава идеята за изгубената любов, и то в царството на сенките на мрака. Това, че когато останеш без мечти за любовта си, ти се прощаваш с нея.
Танцовите спектакли, които поставяте, често са свързани с книгите. Каква е символиката им в „Тъй рече Заратустра“ на Ницше?
В тази постановка включих в един от епизодите книги като знак на отношението на Ницше към познанието. Както знаем, той отрича всичко. Деструктивното му отношение исках да предам чрез книгите на сцената, доколкото мога. Защото визуалният образ е нещо много сложно, думите го ограничават. За мен по-директният израз на мисълта е визията, как после тя ще се превежда, е широк спектър на интерпретации.
В момента работите над „Сидхарта“ от Херман Хесе. С какво ви привлече това произведение?
Любимо ми е от години. Заради своята простота и искреност. С това, че в малък обем са побрани много неща. При Херман Хесе всичко е изстрадано. Поезията на този текст е впечатляваща. Фактът, че е притча, която дълго може да се тълкува, особено как в нашата съвременност се ситуира идеята за пътя на съвършенството. Въобще интересува ли ни то.
Интервюто взе Людмила Еленкова
