Лира Литературно-рекламна Агенция
Цялата история на църковното женомразство е събрана в книгата „Четирите жени на Бог“ (ИК „Изток-Запад“) В изследването си френският историк Ги Бештел разглежда четирите представи на високопоставените християнски духовници за нежния пол: блудница, вещица, светица и наивница.
Откъде идва негативното отношение към жената в християнството? Защо Църковната институция векове наред искала да подчини жената? Защо на жените е бил отказван достъп до познание, култура, посвещаване в духовен сан, граждански права?
Част от отговорите са в „Четирите жени на Бог“, която ИК „Изток-Запад“ пусна на книжния пазар. Френският историк се спира и на темата за женското несъвършенство, изтъквано в почти всички религии, особено в християнството и юдаизма. Още от момента, в който Ева дава ябълката на Адам, жените са обвинявани във всички възможни пороци. Единственото спасение за наследничките на Ева е да станат майки, защото майчинството е спасение от грехопадението. Църквата одобрява образа на жената като мила и предана майка, но дори и тогава е резервирана. Жените винаги са подозирани, че носят дълбоко в себе си дремеща блудница или зла вещица. Светиците също не са били напълно одобрявани, защото са се опитвали да излязат от анонимността, на която били обречени жените. В продължение на почти деветнадесет века Църквата и нейните богослови проявяват противоречиви чувства към жената. В края на изследването си френският учен се спира и върху съвременното положение на жените в християнската църква.
Ги Бештел е френски историк, посветил цялата си научна кариера върху изследвания, свързани с образа на жените в християнската религия и цивилизацията на Средиземноморието.
„Четирите жени на Бог“ е увлекателно четиво интересно не само за историците, но и за широк кръг читатели. Преводът от френски е дело на Недка Капралова, оформлението на корицата е на Андрей Козарев.
ОТКЪС ОТ „ВЕЩИЦАТА“
ДИАБОЛИЧНИ ЖЕНИ
Чук за вещици, вярна на своето заглавие, говори преди всичко за жените. Именно вещиците създавали проблеми, а не вещерите. Припомня класическите аргументи, които ги сочели като предпочитани жертви и съучастници на демона. Жените били склонни към вещерство поради вродената им слабост, невярност, доверчивост и похот. Но поднася и други. Жените не вярвали достатъчно добре и силно в Бог. Според етимологията (или претендиращата за такава) жената била тази, чиято вяра е слаба, тъй като думата femina очевидно се разлага на fe и minus (което авторите предавали като „по-нисша поради вярата“).
Относно сексуалните качества на жената двамата доминиканци са неизчерпаеми. Изброяват в подробности всички магии, които жените знаят, за да разпалят или – напротив – да угасят еротичната страст. Тъй като самите те са ненаситни, „лудешки се веселят с демоните“ и нощем приемат посещенията на дяволските си любовници под формата на инкубуси в леглото на съпрузите си, при това без мъжете им да забележат нищо.
Следвайки бълнуванията си, авторите се връщат към мита за vagina dentata – вагината, която прерязва (отхапва) мъжките членове. На моменти сякаш искат да кажат, че във всичко това става дума само за илюзия: мъжете се чувствали кастрирани и импотентни. Но в глава VII на втората част книгата твърди, че вещиците до такава степен обичали тези мъжки членове, че си правели сбирки от тях. Някои притежавали по 20–30 и ги държели в железни кутии, където те продължавали да се извиват като червеи. За жалост, никога не били намерили такива членове по време на претърсванията, защото вещиците ги криели вън от домовете си, най-често в птичи гнезда.
Книгата дори разказва историята на един импотентен мъж с доста скромен член, както се разбира, който бил получил от вещиците правото да се катери на дървото и да разменя своя инструмент с някой друг с по-голям размер. За беда този, който подхождал на нещастника, принадлежал на един свещеник и размяната не била възможна.
Тези триста страници приказки са предшествани (и точно тук е гениалното попадение на авторите) от автентична була на папа Инокентий VIII, издадена в Рим през 1484 г., започваща с думите Summis desiderantes affectibus, както обикновено се представя. Папата никак не можел да знае няколко години преди написването какво щели да кажат Крамер и Шпренгер. Той просто бил разтревожен от тях поради нарастващата опасност от вещерството и бил публикувал своята була, за да каже, че споделя безпокойството пред лицето на този проблем и че трябва да има строги наказания. Като цяло той си оставал на страната на строгата ортодоксия. Според него Дяволът не предизвиквал бури или сексуални травми, а само карал хората да вярват – със способностите си на илюзионист, – че се е развихрила буря или че някой е импотентен. Той мамел вещиците единствено насън. Освен това дарбата за магии не била само женска, а се откривала у „хора от двата пола“.
И все пак, поставена в началото на Чук за вещици, тази папска була създавала впечатлението, че Рим разрешава и споделя всичко, казано в книгата. Първите големи вълни в лова на вещици датират от последните години на XV в. и със сигурност се дължат на това произведение. Всъщност авторите постигат издателски успех с тази книга, което никога не се случва с Мравуняк на Нидер, която все пак е по-новаторска с измислянето на портрета на дявола. Но занапред благодарение на тази популярна творба съучастниците на дявола, открити от Нидер, ще бъдат уподобявани на жени и почти само на жени.
За няколко години са изкупени трийсет хиляди екземпляра от Чука. Отпечатана отначало в Страсбург през 1487 г., книгата е преиздавана девет пъти преди края на века в западните части на Империята (Спир, Базел, Кьолн) и още шест пъти преди 1520 г. (включително извън Германия – в Париж, Лион и Венеция).
Отговорите, предупрежденията на неколцина автори, които не си били изгубили ума, като отличния Улрих Молитор, адвокат в Констанс през 1489 г., не постигнали нищо. През 1491 г. Хайнрих Крамер пише до съвета на град Нюрнберг и с пълно съзнание се хвали, че е изпратил на кладата над двеста вещици.
Това бил почетен резултат за книга, която – в крайна сметка – била доста плагиатска. Добро начало във всеки случай. Оставало да бъдат ликвидирани тези опасни жени с хиляди, но за това била необходима подкрепата на народа, страхът на народа. Емоцията и паниката трябвало да излязат извън тесния кръг на духовенството. Нещастията през XVI и в началото на XVII в. ще благоприятстват тези убийства.
