Людмила ЕЛЕНКОВА, радио „Хеликон“
Сборник с три емблематични творби на световно име в журналистиката – Ришард Капушчински, не бива да бъде подминат само като новина. В момент, когато светът е въвлечен във война посредством медиите, този том с избрани произведения – „Автопортрет на репортера“ (2004г.), „Стремителният ход на историята. Записки за ХХ и ХХІ век“(2008г.) и „Другият“(2006г.) идва като прозрение и опит, върху който можем да стъпим, преди животът ни да се сведе до пагубното натискане на един бутон. За кипелите в кухнята на журналистиката школата Капушчински е еталон за писане и светоусещане, далеч над техническа сръчност и просто отразяване на събитията. Въпросът е какво ще научат от такава книга хора, употребяващи средствата за масова информация ежедневно и защо тя е важно да бъде прочетена.
Заради представата кой прави новините. В „Автопортрет на репортера“ съставителят Кристина Стрончек е извадила най-същественото след повече от 100 разговора и над 1100 страници диалог на Ришард Капушчински с негови колеги от цял свят и ако мислим, че някаква форма на власт и нездраво любопитство поддържа тази професия, лъжем се. „При репортерското пътуване и дума не може да става за какъвто и да било туризъм. Репортерското пътуване изисква тежка работа и голяма теоретична подготовка. Придобиване на знания за местата, където се отива. Подобно пътуване не познава отдиха. То се извършва при пълно съсредоточаване и вглъбяване. Трябва да осъзнаваме факта, че мястото, до което сме стигнали, може би ни е дадено само веднъж в живота. Никога няма да се върнем тук, а имаме само един час, за да го опознаем. За един час трябва всичко да видим, да чуем, да съхраним в паметта си настроението, ситуацията, атмосферата.“ Слушаме човека, прекарал повече от четиридесет години в най-конфликтните точки на света. Кореспондент е на полската агенция ПАП от 1959 до 1981г. по време на обвитата в информационно затъмнение Източна Европа. Дори сътрудничеството за тогавашното полско разузнаване не помрачава ореола му и досега. Историк по образование, Ришард Капушчински не вярва в необратимия ход на Историята. И макар да го нарича „стремителен“ във втората част на книгата, анализът му на събития, които преживяваме в момента, вади инстинкта на един социален песимизъм. „Имаме съзнанието, че човечеството навлиза в двадесет и първи век много разслоено. С краха на комунизма като държавна и идеологическа система останаха само два свята: Западна Европа, САЩ, Япония и „азиатските тигри“ и огромната гама на останалите страни, от относително развитите, като Централна Европа, до много изостаналите, като някои африкански държави. Неразвитите страни се намират в различни стадии на недоимък, който не трябва да се смесва с глада. Съществува общочовешкото явление бедност и този проблем досега не е намерил своето решение.“
Стигаме до „Другият“. Философските лекции на Ришард Капушчински са черешката на тортата в този ценен литературен масив. Пътят между страниците е преодолим и всяка дума си тежи на мястото, благодарение на превода на Благовеста Лингорска. Тя завършва книгата със снимков материал от неговото гостуване в България, когато е удостоен с почетната титла „Доктор хонорис кауза“ на СУ и емоционалния послеслов – „Сбогом, Ришек!“ Загуба за международната публицистика е смъртта на Капушчински през 2007г., а името му винаги ще изправя на крака хуманитаристите от всички континенти. В паметта на мнозина си остава младежът, родом от Пинск (днешна Беларус) и без да търсим драматични прилики с Третия свят в миналото или единствено провиденческа посока с творчеството на Ришард Капушчински, нека пресеем изобилието от информация с това, което ни е завещал – „ Журналистите често не се замислят към кого се обръщат, забравяйки, че този, към когото адресират своите изказвания, може да бъде много по-умен и интелигентен от тях“.
„Автопортрет на репортера. Стремителният ход на историята. Записки за ХХ и ХХІ век. Другият“ тук