Лира Литературно-рекламна Агенция
Людмила ЕЛЕНКОВА, радио „Хеликон“
Маркета Пилатова (р.1973) e от поколението съвременни чешки писатели, които макар и далеч от родината, не губят връзката си с нея. Тя е била асистент в катедрата по романистика и история на Оломоуцкия университет „Фр. Палацки“ и продължава да е публицист, поет и човек със силна гражданска позиция.
Автор е на романите „Жълтите очи водят към дома“ (2007) и „Моята най-любима книга“ (2009), номинирани за престижните литературни награди в Чехия – „Йозеф Шкворецки“ и „Магнезия Литера“. В момента живее и преподава в Бразилия, откъдето даде специално интервю за читателите на Лира.бг. Поводът е излизането на „Моята най-любима книга“ на български.
Госпожо Пилатова, романът ви е своеобразен мост между Източна Европа и Латинска Америка. Получихте ли културен шок, когато за пръв път стъпихте там?
– Често изживявам културен шок, въпреки че редувам Чехия с Латинска Америка повече от десет години. Изживявам го всеки път, когато се върна у дома във Велке Лосини и в Прага, а после отново, щом кацна в Латинска Америка.
Свикнали сме писателите-емигранти да поставят себе си в центъра на книгите, които създават в други страни. „Моята най-любима книга“ е различна от този стереотип. Тя е литература в духа на магическия реализъм. Как ви хрумна идеята, да не би да ви ухапа змия?
– Змия не ме е ухапала, но в Сао Паоло наистина съществува змийски институт, казва се Instituto Butantan и там изследват змийската отрова, като от нея изработват серуми и противосеруми срещу ухапвания от змия. Мястото е с много впечатляваща атмосфера и точно там започна да ми хрумва историята от „Моята най-любима книга”.
Змийски институт в сърцето на джунглата алегория на вашия опит като преподавател ли е? Сякаш осмивате науката и нейната откъснатост от живота.
– В никакъв случай не се присмивам на науката, а ако го правя, то е на егоистичните индивиди. Напротив, уважавам много науката, например модерната медицина. Но в книгата се занимавам с етическия проблем за опитите върху животните. В съвремието ни всъщност те са някакви нововремски Иисусовци, даряват живота си за нас при опитите, за да може науката да напредва, та да живеем по-дълго. И за това е „Моята най-любима книга”.
Дали, въпреки напредъка на технологиите, хората не се осланят повече на сънища, притчи и древни лечителски практики?
– Хората обичат тайнствеността. А лечителството, митовете и легендите са изпълнени с тайнства. Човек сам е смесица от рационално и ирационално, кодирани в подсъзнанието ни. Мисля, че книгата ми е за диренето на равновесието между тези две сфери на човешката същност.
Майстор на татуировки е централен образ в романа, но се изплъзва повече и от змиите. Любопитството към него води читателя до края. Защо, за разлика от останалите герои, че даже и от змията Харе, не му дадохте име?
– Защото е човек-сянка, не е способен да разбере живота след преживения ужас в затвора по време на военната диктатура, затова няма дори име. В книгата ми изпълнява функцията на т. нар. „ненадежден разказвач” – разказва историята, но ние не знаем, дали му се е случила на него, или на някого другиго, който нарича себе си Този, който няма име.
„Моята най-любима книга“ включва и митични, и модерни персонажи, свързани с една нишка – любовта. Вие смятате ли, че нейната сила може да донесе разруха и смърт, освен красота и опиянение?
– Всички книги, по своя си начин, са за любовта, живота и смъртта. Тези три константи интерпретират писатели и разказвачи по целия свят. Понякога любовта води към живота, друг път – към смъртта.
Кого последно попитахте: „Ти защо си в съня ми?“
– Вчера зададох точно този въпрос. Сънувах първия си приятел. Не го бях виждала повече от двайсет години, почти никога не се сещам за него. През цялото време се питах: „Защо си в съня ми?”
Превод от чешки Красимир Проданов, радио „Хеликон“
