Лира Литературно-рекламна Агенция
Издателство „Литус“ започва новата библиотека „Домина“, ориентирана към нежната половина на човечеството. Романът „Консуело“ от знаменитата Жорж Санд поставя началото на поредицата.
Романът „Консуело“ е написан между 1842–1843 г. За прототип на главната героиня е послужила френската певица от испански произход Полин Виардо. Действието се развива през 40-те и 50-те години на XVIII в. и разказва историята на Консуело ‒ бедно момиче, дъщеря на циганка. Момичето е надарено с необикновен глас, което не остава незабелязано. Композиторът и вокален педагог Николо Порпора е силно впечатлен. Заедно с приятеля си от детските години Андзолето, също надарен с хубав глас, Консуело започва да пее из салоните на Венеция. Между Консуело и Андзолето започва любовна връзка, но младият мъж отказва да се ожени за приятелката си под предлог, че това ще попречи на музикалната им кариера. Не след дълго певицата разбира, че Андзолето не й е верен. Тя напуска Венеция и се озовава в старинен замък на границата между Чехия и Германия. Младата жена ще премине през поредица от перипетии до самия финал на книгата.
„Консуело“ е красива история за любовта и смелостта на една млада жена. Книгата на Жорж Санд е прекрасен подарък за дамите в навечерието на осми март.
Амандин Орор Люсил Дюпен, по съпруг баронеса Дюдеван, е родена през 1804 г. Тази дръзка и свободомислеща жена става известна с мъжки литературен псевдоним – Жорж Санд. Тя скандализира френското общество ‒ разведена е, носи мъжки дрехи и има любовни връзки с различни мъже. Известни са отношенията и с Ференц Лист, Фредерик Шопен, Алфред дьо Мюсе, Проспер Мериме. Жорж Санд е автор на романи, разкази, повести, пиеси и журналистически текстове.
В библиотека „Домина“ ще влизат произведения на най-изтъкнатите жени, оставили незаличима следа в световната литература. Затова новата поредица тръгва с Жорж Санд, „почти небивала по ум и талант жена – едно име, което стана историческо, на което не е съдено да бъде забравено и да се изличи от паметта на европейското човечество“ според Достоевски.
ОТКЪС
– Консуело – рече още по-решително Порпора, – до този момент доводите ми изглеждаха слаби, а възраженията ми – неубедителни. Обръщах се към теб като артист към актриса и в годеника ти също виждах само артиста. Днес ти говоря като мъж, искам да те предпазя от мъж и се обръщам към теб като към жена. Тази жена обича недостоен мъж, а мъжът, който ти го казва, е сигурен в словата си.
– О, Боже! Андзолето да е недостоен за моята любов! Той, единственият ми приятел, моят защитник, моят брат! Нямате представа как ми е помагал и с какво уважение се е отнасял към мен, откакто го познавам! Трябва да споделя с вас всичко.
Консуело разказа историята на своя живот и на своята любов – всъщност ставаше дума за едно и също.
Порпора беше трогнат, но остана непоколебим.
– Във всичко това – заяви – откривам само твоята невинност, твоята вярност, твоята добродетелност. Що се отнася до Андзолето, разбирам, че твоето общество му е било необходимо, полезни са му били твоите уроци; каквото и да говориш, малкото, което знае и може, дължи на теб. Истина е, както е истина и че твоят целомъдрен, непорочен любим е близък с всички порочни венецианки, че утолява страстта, която разпалваш у него, по вертепите и когато плътта му получи желаната наслада, се връща при теб, за да извлече полза от знанията ти.
– Внимавайте какво говорите – отвърна Консуело, задъхана от обида, – свикнала съм да ви вярвам като на Господа, учителю! Но що се отнася до Андзолето, ще запуша уши и сърцето ми ще остане каменно… О, пуснете ме да си тръгна – добави и се опита да се измъкне от ръцете на професора, – не осъзнавате ли, че ме убивате!
– Искам да убия гибелната ти страст, посредством истината се опитвам да те върна към живота – отговори той и притисна дланта ѝ към благородното си и изпълнено с възмущение сърце. – Зная, че съм жесток, Консуело, но не мога да постъпя иначе, затова толкова отлагах удара, който сега ще ти нанеса. Надявах се, че сама ще отвориш очи, че ще разбереш какво се случва около теб. Животът обаче не те научи на нищо, готова си като сляпа да се хвърлиш в бездната. Нямам намерение да те оставя да паднеш! Ти си единствената, която през последните десет години съм уважавал и ценял. Не бива да загиваш, няма да го допусна.
– Не, приятелю, не се намирам в опасност. Смятате ли, че ви лъжа, когато се заклевам във всичко свято, че следвах неотстъпно обета, който дадох пред смъртния одър на моята майка? Андзолето също го следва. Все още не съм станала негова жена, така че не съм му и любовница.
– Достатъчно е обаче да ти рече една дума, за да си готова да бъдеш и едното, и другото, нали?
– Майка ми ни свърза с обещание за вечна вярност.
– Обаче тази вечер идваш да търсиш този мъж, който не иска и не може да ти стане съпруг?
– Кой ви каза това?
– Мислиш ли, че Корила ще му разреши…
– Корила ли? Какво общо има между него и Корила?
– На две крачки сме от дома на певицата… Търсиш годеника си, нали?… Хайде да го намерим. Ще събереш ли смелост?
– Не! Не! Хиляди пъти не! – отговори Консуело, която едва се държеше на нозете си и се облегна на стената. – Не ми отнемайте живота, учителю; не ме убивайте, преди да съм живяла. Разберете, погубвате ме!
– Трябва да изпиеш чашата с отрова – прекъсна я неумолимият старец. – Тук аз съм в ролята на съдбата. С кроткото си поведение и снизходителността си неизменно съм се натъквал на неблагодарни, а следователно и на жалки хора. Сега разбирам: трябва да изрека цялата истина на онези, които обичам. Това е единствената полза, която все още може да принесе сърцето ми, изсъхнало от мъки и пронизано от страдания. Съжалявам те, бедно мое дете, че в толкова злополучен за теб час не си срещнала по-човечен, по-нежен приятел. Но такъв, какъвто съм, трябва да въздействам върху околните и ако не е възможно да ги сгрея със слънчевата топлина, съм длъжен, като блясък на мълния, да им разкривам истината. И така, Консуело, между нас няма място за слабост. Да вървим в онзи дворец! Държа да изненадаш любимия си в обятията на развратната Корила. Ако не можеш да ходиш, ще те влача! Ако паднеш, ще те нося! О, старият Порпора все още е здравеняк, когато огънят на Божия гняв запали вътрешностите му!
– Милост! Милост! – извика Консуело, по-бледна от смъртта. – Оставете ме със съмнението… Дайте ми ден, само още ден, за да ви повярвам; не съм подготвена за това изпитание…
– Не, нито ден, нито час – отговори непреклонният маестро. – Ако изпусна мига, може би никога няма да мога да те изправя пред истината; молиш ме да ти отпусна време, а негодникът ще го използва, за да те оплете отново в мрежи на лъжата. Ще дойдеш с мен: заповядвам ти, настоявам.
– Добре, да, ще дойда! – отвърна Консуело, когато любовта ѝ вдъхна нови сили. – Съгласна съм единствено за да ви докажа, че сте несправедлив и че годеникът ми е верен. Заблудата ви е пагубна, искате да я споделя с вас. Да вървим, палачо, следвам ви, не се боя от вас!
Страхувайки се, че девойката може да размисли, Порпора здраво хвана дланта ѝ в своята жилеста, здрава като железни клещи ръка и я отведе в своя дом. Преминаха през безкрайни коридори и се изкачваха по стълби, докато стигнаха до голяма тераса, откъдето, през по-ниска, необитаема къща, се виждаше дворецът на Корила, тъмен от горе до долу, с изключение на един прозорец, който светеше и гледаше към мрачната фасада на безлюдния дом. На пръв поглед изглеждаше, че този прозорец е недостижим за чужди очи, защото балконът пред него възпрепятстваше достъпа до него отдолу. На неговото равнище нямаше нищо, а отгоре стърчеше само покривът на Порпора, но и оттам не беше възможно да се надникне в покоите на певицата. Обаче Корила не знаеше, че в ъгъла на този покрив има покрит с олово ръб, своеобразна ниша, където, зад дълъг комин, по някакъв неведом артистичен каприз, професорът всяка вечер идваше да подири убежище от себеподобните, наблюдаваше звездите и обмисляше музикалните си творби, сакралните или предназначените за сцена сюжети. По тази причина съвсем случайно откри тайната на любовните похождения на Андзолето. Консуело трябваше само да погледне в посоката, която ѝ посочи, за да съзре любимия си в страстните обятия на порочната съперница. Тя веднага отвърна очи; Порпора се изплаши да не изгуби съзнание от видяното, грабна я с нечовешка сила и я отнесе на долния етаж, в кабинета си, където побърза да затвори плътно вратата и прозореца, за да запази в тайна очаквания взрив на безмерното ѝ отчаяние.
„Консуело“ тук
