Поредната възродена класика: „Димитър Злочести и Войводата Патрев“

19.02.2016 България

На 25 февруари – дни преди 3 март – Националния празник на България, излиза историческия роман „Димитър Злочести и Войводата Патрев“. Преиздаването му през 2016 година съвпада с честването на 140 години от Априлското въстание.

„След издаването на „Калуня-каля“ на Георги Божинов романът „Димитър Злочести и Войводата Патрев“ на Анчо Калоянов е втората забележителна и забравена книга за Априлското въстание (първото издание е през 1978 г.), която „Хермес“ предлага за нов прочит. Вярвам, че тя също ще намери път до сърцето на днешния читател.“
Стойо Вартоломеев

„Дълбоко българска е тази книга не само по характера и целта си, не само поради историческата си принадлежност, а и поради своята философия на историята.“
Васил Попов, 1978 г.

„Романът разказва за пробуждането на националното самосъзнание, назряването на Априлското въстание, избухването и потушаването му.“
Иван Станков, 2015 г.

Интервю с автора Анчо Калоянов

Защо издавате отново „Димитър Злочести и Войводата Патрев“?
– Очакван въпрос, който обаче изисква подбор на думите, защото всичко, свързано с този исторически роман, предполага осмислянето на придобит опит в продължение на четири десетилетия – моето истинско белетристично време. След него се появиха „Див огън“ /1997/ и „Девети“ /2003/ – и трите исторически романа, Иван Станков ги разпозна като „триптих“. Те бавно и без предварителен замисъл „отвоюваха“ през моя поглед три бележити и кървави дати в нашата българска памет… Ще съобщя пряко само обстоятелството – стопанинът на „Хермес“ Стойо Вартоломеев е професионален литературен критик, подсетиха го приятели /Емил Андреев/, а и той знаеше за мене и за романа. Случи се, но тази дума е със старинно значение „съдба на път“, т.е. съдбовно в пътя през годините.
Навършват се 140 години от Априлското въстание и може би тази кръгла годишнина е причината – да си спомним и припомним съдбата българска?
– Тъкмо това се опитвах да кажа със „съдбовното“ обстоятелство. Когато преди време водихме разговорите за издаването, не се сещахме за външния повод, какъвто в случая се явява Април 76, макар че той е същността на романа. Явно, някой отгоре нарежда…
Не е ли мистично това „някой отгоре“?
– За мене не е… Писах го с бяла риза, приготвяна всеки ден от майка ми /по стих от един от моите връстници, мисля, Калин Донков/. Бях на 33 – Христовата възраст /и заглавие на стихосбирката на моя приятел Борис Христов/. Преминах през тежко изпитание, една от диагнозите беше, че ще живея още от шест месеца до година и два месеца. Дадох обет, че ако е по-дълго, първо ще завърша романа – бях вече написал първите тридесетина страници. И знаех, докато го пиша, че някой бди и ми диктува. Внезапно осъзнах, че Христо Патрев е Христос, разпнат на Трънлива стока /името на мястото по венеца/. С него са били двама от неговата чета /двамата разбойника от двете страни на Голгота/, имаше Юда /селския говедар Петко Язаджи/, и Пилат Понтийски /турското заптие Хасан Басаре/. Христос беше слязъл в Ченге, тогавашното име на днешното Аспарухово, Варненско, но не го бяха познали!
Впечатляващи съвпадения – готова „арматура“, остава само обличането със слово на фигурата, а според заглавието те са две. И как стана?
Да, ниско слънце – дълги сенки. Не е съвпадение, истина е. По това време преподавах в Университета на Света гора Търновска не само фолклор, но и възрожденска литература. През 1976 беше и сто годишнината, отпразнувана с обновяване на паметта по документи с тогавашни думи. Изповядвам правилото, че в историческите романи за времето от Паисий насам героите трябва да мислят чрез тогавашния език, напълно разбираем и сега. Издателството обаче се постара да допълни предишния речник към романа, за което съм признателен. Аз се опирах на случилото се – Димитър Злочести също е истински. Като уредник в музея на Дългопол моят шеф /Димитър Златарски/ ме притика да препиша на пишеща машина драгоценния ръкопис /музейно притежание/, знаеше, че съм белетрист и ми „заложи капан“, в който се хванах. И му посветих „Димитър Злочести и Войводата Патрев“.
Да не искате да кажете, че сте написали документален роман?
– От признанието ми в края на романа, че в Ченге всичко е ставало навреме и както трябва, а аз само съм слагал запетайките между събитията, може да се стигне до „документален роман“. Не е, признанието е за „заблуда“ – аз вече знаех достатъчно как се използва митът в литературата на XX в. След излизане на „Димитър Злочести и Войводата Патрев“ през 1978 г. в издателството във Варна, се появи следващата ми книга „Български митове“ /1979/. И настоявам за това, че романът е „мистичен“, а не „документален“! Тези, които можеха да разкажат със свои думи от мястото на Разпятието в село Ченге, бяха четирима. Първият е Димитър Злочести, създал училище и църква през 1857 г., неслучайно оставил за потомците своя житиепис. Вторият е неговият син Вълчо, поп Васил, познавах го по снимка и по надгробния паметник в черковния двор. Третият е внукът – поручик Гавраил Попов, художник, всеки ден с двата му автопортрета в музея бяхме заедно, срещнах се с вдовицата му. Загинал е при освобождаването на Добрич през септември 1916 г. Четвъртият е зетят на поп Васил – Главният учител Илия Тодоров, преображенски въстаник, оставил в ръкопис историята на селото – „Овчага-Ченге-Аспарухово“ и биография на Войводата. В самото село и тогава, те бяха подредени по родство, по време и по съдба както четиримата евангелисти. Матей /Човека/ с печата на „ужаса на Историята“, злочестият, Марко /Лъва/, поп Васил не е Левски, но „реве“ с името си Вълчо, Лука /Телецът/ и Художникът, и новата жертва на жертвеника с бичите рога. А Йоан Богослов /Орелът/ осмисляше всичко чрез подреденото слово и то се превръщаше в Словото. Както виждате, съвпаденията са две – и Разпятието на Голгота, и свидетелите Му. Много е, за да бъде случайно. И както казваше Андрей Германов, роден в Яворово, почти съседно на Ченге – „сядам да пиша и знам, че някой диктува“. На мен ми диктуваше „Април 76“. Помислете и ще се съгласите – Левски и Христос /“о, бесило славно, ти си с Кръста равно“/. Водачите в четирите революционни окръга, по трима от всеки, бяха 12-те апостоли и въстанието наричаха „кървавия Великден“. Сега аз ли да питам и кой всички нас ни препитва за съдбата българска? И комай Някой отгоре…
Очаквате ли нещо ново от срещата на читателите с новото издание на „Димитър Злочести и Войводата Патрев“?
– Да, дори две неща. Първото, да кажем мистично, че понесените от човека жертви от „ужаса на Историята“ и тогава, и сега се овъзмездяват. Отказвам да вярвам, че човек и човечеството притежават Историята. И второто – да кажем реалистичното, че родното място на Войводата /град Шипка под връх Шипка/ и лобното му място /Трънливата стока в село Аспарухово/ ще бъдат за обичащите България местата за поклонение на Българския Христос.
Оставате верен на мистичното?
– Съвсем не е мистично моето говорене, повдигнато от въпросите. Аз просто чета знаците на друго присъствие зад видимото сега и тук около нас. Всеки грамотен от нас вече се е срещал с него в ученичеството. Смятам, че Христо Патрев е Бойчо Огнянов. По признание на автора на „Под игото“ /или може би му се приписва?/ прототип му е бил Стоян Заимов. А и Иван Вазов от Сопот и Христо Патрев от Шипка или, по-точното, Христо Патрев от Шипка и Иван Вазов от Сопот не са много далече един от друг. Нито във времето, нито в пространството. Войводата го е чел, знае какво значи „Боят настана“, и Вазов е чувал нещичко за него! Несъмнено е чувал за Него…

ОТКЪС ОТ РОМАНА

Дума дадох да мълча. И клетва се клех – в света Богородица и в света Петка се клех. Със завързани очи се клех и пред какъв кръст – от два ножа, направо на земята върху гнила шума сложени. Пипнешком усетих кръста, та го и поправих – да не е разчекнат толкова. А кожата ми минава по острието на желязото и се плаша. Защото кървави пари вземах, черкова да градим. Когато ме оставиха сам и с енджика, а вътре двеста жълтици, като сън ми премина всичко пред отворени очи. И небето пак беше небе, росен и божур цъфтяха и не можеше да се диша, пък започвах да качвам пътеката на Каравелияр…
– Войводо – рекох му час преди това, – страх ме е, докато стигна Ченге, да не стане нещо с мене! Зер грешни пари са това!
– Адаш – рече ми Войводата тогава, – да мълчиш, че да не ти клъцна чепката! Парите не са грешни, хората са грешни. Нали затова ти ги давам, да се откупя…
– Виждам – рекох да кажа кротко, ала той ме прекъсна.
– Нищо не виждаш. Затова съм ти вързал очите. И феса си свали!
Гневен беше Войводата на изпроводяк. Свалих феса и тромаво стъпнах, препънах се в душата си и не виждах, а жълтиците дръннаха и след тях остана тънка въздишка – като на отлетели към небето души. И като ги брояхме, сякам ръцете ми лепнеха от кръв и час по час ги триех в потурите.
– Даскале, що се потиш! – попита ме пак Войводата. Не отвърнах – като нищо ме заколваше, че сигурно е клал и по-невинни от мене. Попитах го:
– Жълтици даваш, какво ще искаш насреща…
– От вас нищо не искам. Господ ще дава, не вие!
– Името ти на литургия да казваме, а! Или на камък да го напишем. В основата ще го турим.
– Каменарят камъка дяла, писарят пише, попът чете. Хайдутинът като мене пари дава. Турците знаят името ми по-добре. Не служа ли на Бога и аз?
– Сам Исус Христос е рекъл, че който вади нож, от нож умира.
– Да питам тогава направо, даскале. Казваш, че тези жълтици няма да ми са прошката. Ами за какво сте се заловили тогава черкова да градите. И без туй праведният – без черкова и с черкова – с чиста душа ще легне да мре. Питам за себе си!
И се стреснах аз, Димитър. Този човек, дето не му виждах лицето, а сякаш беше насечено от белези и криво, ме питаше… Бях ли пратеник божий, че да отвърна? И по какво можем да познаем кога Господ е възложил на нашите рамене тежката грижа за душите на другите? Да мълча – грях ще е, усещам, да река – пак грях, пък на прореклите не прощават: и когато беда предскажат и се случи, и когато добро… Ала добро пророците не предсказват, защото, щом добро идва, тях не ги зачитат. А виждах, че се задават тежки години; отдето поминахме, радост беше по турците, че с ингилизите и френците бяха надвили на казаците, и като мъгла мъка припадаше по християните. Дават ни Хатихумаюн и черкова да правим, купел ще има в черковата, поп ще кръщава младенците, от купела за главата измъкват младенеца и вратът му се оттяга – корав ли ще остане този врат, за чий нож… Останахме българите сами на себе си, никой вече не споменава за казаците, а то е по-лошо, защото, когато човек остане на собствените си ръце, почва да става горделив и по-лесно подлага глава под нож, само и само да стане на неговата, свободен да бъде. Какво ще посее пророкът, когато предрече на Войводата спасение на душата, дошло от кръв и нож. Смут ще посее и бунт ще пожъне. Тъй и стана, защото не предричах само аз, пък и тайно в душата си исках това.
– За себе си питаш. А само ти ли си, Войводо!
– Ако ме уловят турците жив, между два огъня ще ме сложат, с кремък ще ме дерат, ръцете ми ще отсекат, очите ми ще извъртят.
– И тебе в песните пеят.
– А, адаш, името ни е едно, да ти го отстъпя мястото в песните. И мястото под крилото на гарвана!
– Прав си! – признах му. – Ала не искаш ли повече, отколкото мога да дам…
– Даскале, от тебе злато не искам, злато ти давам. Искам това, дето го можеш – да мълчиш, да помниш, докато му дойде времето!
Да те запомнят с добром хората от тези балкани – и това е прошка. Хем по-голяма, защото Господ е по-милостив от тях и по-лесно сякам, че прощава, отколкото те. Не остаря Димитър Калъчлията. Увисна на бесилка в Русе на лято 1858. И като чух това, падна клетвата, що се клех да мълча, и казах на ченгенските големци – камъкът, дето Димитър е писано и е в основата, е кървав камък. И парите, дето ги донесох, са хайдушки пари, на Димитър Калъчлията, а не от кротки богомолци. И не ми повярваха големците, и ми казаха да мълча, че кръвта кръв измива, а когато правихме черковата, камъните с вар зидаха и вратата с желязо оковаха – за тежки дни вътре да се крием. А как кървав камък в основата ще стои и ще ни брани! Рекоха ми, че басни са това и че мои сметки оправям, защото, когато човек носи двеста жълтици и не пипне нито една за себе си, той не е за вярване. Не ми повярваха, а имаше кавга за името, мислеха, че е моето, и други своите си имена пожелаха да напишат.
А когато с жълтиците в енджика слязох през Турския прясълп и чаках да мръкне, за да вляза в Ченге, откъм Робската пътека слизаше Митьо Пукалов, по айтоския път идеше и носеше тескерето за черковата от Едирне. Цялото село на Варчово тръне беше излязло да го посреща, далече е Варчово тръне, ала очите на моята завист са силни и ушите ми чуват добре – гайди свиреха, Митьо Пукалов стъпя тежко и не продумва нищо – в неговия енджик една хартия има, тескере, в моя – двеста жълтици. Тръгнах от Ченге кротък човек, хайдутин се върнах и нощта чаках, за да се прибера.