Нели ЛИШКОВСКА
В Индия повече от 500 години съществува традицията на „живите мостове”.Тези природни съоръжения се отглеждат по един особен начин.Именно – отглеждат се. Корените на каучуковите дървета се насочват от единия бряг на реката към другия и се вкореняват там, като мястото е предварително избрано.Дължината им достига 30м. и повече, а най-здравите от тях издържат 50 човека накуп. Сътворяването на един такъв мост отнема между 10 и 15 г. и не се нуждае от ремонт.
Всичко това течеше на втори план в съзнанието ми, докато четях стиховете на Божидар Богданов от новата му книга „Птеродактили”.
Обичам този механизъм на четене, при който разграфявам съзнанието си и му давам възможност да работи (и съществува) на няколко нива.Този път, то бе избрало да ме пренесе в Черапунджи и да ми покаже този забележителен природен феномен.
Така че възприемането на поетичното слово се сля с невероятни природни – и съвсем реални – картини.
Стиховете на Б.Богданов предизвикват и дори налагат точно такова четене.
…докато от дълбоките бездни на нищото
не запулсира пак светлината…
„Как трябва да се рецитира…”
След всеки един от седемте цикъла, на които е разделена книгата, семантичните пластове се увеличават, разкривайки още един аспект на мирозданието.
Наслагването на пространственовремеви точки една в друга подсказва на читателя да преподреди перспективата.Защото картината никога не е еднозначна. Но винаги е ясна.
…Поляга между хълми
като дете кърмаче…
„Пролетен сън”
И тук:
…Небето подслушва
човешките тайни.
И Бог простодушно
не смее да шавне…
„Идилия”
Мога да обознача пейзажното начало в стиховете на Б.Богданов също като точка. Точка, от която тръгват всички идейни пътеки. Но и точка, в която свършват всички смисли.
В картините си френските импресионисти (особено Сьора) използват техниката на „точкуването”.При нея чрез малки точици, наредени една до друга, се образуват определени форми, придава се обемност на изображението и се вплътнява светлината. Погледнат отблизо, човешкото око не може да различи добре даден образ в една такава картина. Но с отместване на фокуса, нещата се избистрят. Дистанцията поставя всяко нещо на мястото му.
В поезията на Б.Богданов се получава същият „точков ефект”. Чрез отдалечаване на съзнанието от конкретния стих, изплуват множество идеи.Те от своя страна се вплитат една в друга като корените на каучукови дървета и придават обемност на мисълта.
…Седя на почва – сива и напукана,
с дълбоки гъвки от естествени науки…
„Лежи на хълбок пладнето…”
И още:
…Тук винаги ще се намери кой да слуша,
материята и духа са стигнали единодушие…
„На меко ложе…”
Преминавайки през цялата гама от пейзажност, ирония, постмодернизъм, класически ритмически стъпки и тяхното нарушаване и пр., читателят несъзнателно се озовава в едно ново измерение.
Не случайно започнах този текст с историята за индийските „живи мостове”. Защото поезията в „Птеродактили” отглежда именно такива.Тя сътворява връзката между природа и цивилизация, без да отрича нито едно от тях.Тя свързва естествената еволюция с изкуствените революции, затвърждавайки необходимостта и от двете. Тя е и здравата съединителна тъкан на същността материя – и – дух.
Подобно на природния феномен „живи мостове”, които веднъж приели необходимата форма и достигнали оптимален размер – продължават развитието си самостоятелно, така и стиховете на Б.Богданов се оказват самостоятелна поетическа единица.
И тази поетическа единица е Първоклетката на човешкото съзнание.И на всичко, което е родено след него.
…Природата е просто божи дом,
където губим си ума, езика.
И кули до небето вдига ромонът
на извор, току-що избликнал.
„Първият Вавилон”