„Мир на страха ни“, или за грешките и илюзиите от миналото ни

Борислав ГЪРДЕВ

1. Четенето на мемоарите на Георги Мишев „Мир на страха ни“ предизвиква нееднозначни емоции.

Големият белетрист и кинодраматург разказва увлекателно и безхитростно за преживените от него осем десетилетия. Стреми се да е точен и прецизен, вкарвайки в обръщение и страници от своя дневник, обнародвани за пръв път и четени с осезаем интерес.

Колкото и да е откровен и правдив неговият романно-есеистичен мемоар е и дълбоко субективен, пречупен през призмата на светогледа и ценностната му система.

И това е напълно естествено.

„Бележките  под линия“ продължават основната му тема в българската литература – да разкрива с горчиво- иронична нотка  на страничен, но не и безкритичен автор парадоксите на битието ни в две епохи – на реалния социализъм и на безкрайния ни преход.

В интерес на истината страниците, посветени на родния Йоглав, на дома и родителите, на усилния полски труд, са най – ценните и силно въздействащите.

Непринудено възкръсва епохата на честни и почтени стопани, свикнали спорно и дръзновено да осигуряват прехраната и образованието на своите наследници.

Свят на хармония и установен прагматичен порядък, който ще бъде смачкан от червените ескадрони и последвалата насилствена колективизация.

Следва миграцията, строежът на нов дом в Ловеч, превръщането на бащата, собственик на бъчварница в пролетарий и безкрайните митарства на младия Георги, стремящ се със слово да се издържа, да гради име и авторитет, да намери своето място в родната литература, да се задоми и създаде семейство.

За интеграцията в официалния ни литературен живот се изисква не само талант, дисциплина и късмет, а и безкраен низ от лупинги, малки и големи компромиси, наличие на инстинкт за оцеляване и адаптация.

Нашият литературен герой притежава устойчивия ген на преживелия много неволи селянин.Той може да бъде смел и инициативен като Андрешко, да прави отстъпки пред съвестта си, драскайки с катран къщите на родствениците си – „кулаци“ или да прави безуспешни опити да „мине с ютията“ партизанските спомени на местния партиен гаулайтер Шипков.

Когато се налага като Мартин Идън атакува редакции и писателски величия – Далчев, Емилиян Станев, носи дърва на журналистите във вестник „Народна младеж“, след което като кореспондент на „Пламъче“ се измъчва над житейската одисея на Христо Кърпачев и Трифон Палаузов, печели награда от 3000 лева с разказ – плагиат по Вазов  за Левски –  „Синеокият рибар“, налагайки се постепенно като белетрист, майстор на разказа и повестта, докато през 60- те години на миналия век – от 1967 г. в киното и тв  открива своята ниша в изкуството, оставяйки траен отпечатък на творец.

Ще разработи темите за миграцията и неоеснафа, които тогава ще се окажат важни, актуални и значими, по негови сценарии Едуард Захариев, Людмил Кирков, Иван Андонов и Дочо Боджаков ще заснемат най- хубавите си филми.

Ще влезе в политиката като председател на Русенския комитет и един от основателите на Клубовете за гласност и преустройство, ще бъде депутат в VІІ ВНС, след което неусетно ще изпадне от актуалната обществено- културна среда, водейки съществование на любопитен, заинтересован и недоволен от заобикалящата го действителност пенсионер.

2. „Мир на страха ни“ е интересен, вълнуващо написан мемоар, в който авторът се разкрива и такъв, какъвто е в действителност, и какъвто иска да изглежда в нашите очи.

Стремейки се да бъде искрен, той показва облика си на практичен човек със селско потекло (толкова много страда за умиращото ни село, че чак ни хваща срам!), който с минимум компромиси се е реализирал в живота и литературата като приятеля си Марин Георгиев.

„Мир на страха ни“ е огледално копие на „Записки на слугата“ и в бъдеще е ясно, че по тези мемоарни свидетелства ще научаваме не само горчиви истини за не толкова далечното ни минало, но и за психологията и манталитета на малкия човек от село, търсещ пролуки и вратички да се осъществи пълноценно в епохата на социализма.

Мишев признава за част от греховете си, други неизбежно спестява.

Надълго разказва за митарствата си да остане в столицата и получи жителство и мимоходом засяга темата за компромисите, които прави като вестникар по отразяването на безкрайните успехи на соца и редактирането на неизбежните партизанско-антифашистки мемоари.

Доказва, че е бил и жертва двукратно – през 1963 г., когато е атакуван от Богомил Нонев за „Осъмски разкази“, след прословутата реч на Хрушчов и четвърт век по-късно, подгонен от първите мъже в партията и държавата, след основаването на 8 март 1988 г. на Комитета за защита на град Русе.

Първият случай е разкрит като непонятен виц за днешната аудитория – хем го хулят, хем му изкупуват книгата, вторият добива мрачни и песимистични краски, тъй като дисидентът -неофит остава безработен, безпартиен и без достъп до медиите, а като „директор на водопад“ получава потупване по рамото и дискретно съчувствие от корифеи като Христо Радевски.

Георги Мишев е пределно субективен при оценката за дейността на неговите съвременници.

Емилиян Станев е строг и недостъпен, Николай Зидаров – повратлив началник и не много добър поет, Стоян Ц. Даскалов – алчен за щедри хонорари и Димитровски награди Гаргантюа, лазещ като влечуго към бюрото на Тато, за да бъде опростен от него в БКП, Павел Вежинов – суров и зъл егоист, бранейки своите сфери на влияние в литературата и киното, Георги Свежин – нахален сексманиак, Хайтов – ловък и обигран търгаш, Антон Дончев – поръчков автор на скъпо заплатени съчинения, Радичков – лабилен, без стабилна позиция и често готов на компромиси, Никола Ненов – ограничен в мисленето си ръководител, спрял работата по филма „Куково лято“ през 1984 г. заради главния герой – предприемчив циганин…

В този паноптикум на герои – „близки и познати“ от миналото ни –  изпъкват светлите образи на истински талантливите и устойчиви като нравственост художници като Далчев, Марко Ганчев, Константин Константинов, Георги Марков и Радой Ралин, както и противоречивият, но честно пресъздаден портрет на шефа на кинематографията Павел Писарев.

И това не е случайно – Писарев е ръководител от нов тип, мениджър с мащабно мислене, създал сценарните групи към колективите и желаещ да се правят два партийни и два антипартийни филма годишно – за вътрешна консумация и одобрение от Партията – майка и за пробив на международните фестивали.

Благодарение на неговата подкрепа Мишев става член на БКП и име в родната кинодраматургия, създател на прочутата „мишевиада“, а заради „Преброяване на дивите зайци“ дори посещава прочутия кинофестивал в Локарно, получавайки похвала от самия Зануси!

Тогава идват и стабилните хонорари и построяването – най-сетне  – на къщата в Панчарево.

Защото и ние като Мишев трябва да акцентуваме на този детайл – за заплащането на писателския труд.

Като прагматичен човек от провинцията Георги Мишев знае силата на парите, цитира размера на възнагражденията, които е получавал в киното и за отпечатаните си творби, вайка се, че днес вестниците не плащат хонорари и с много тъга пресъздава унижението си с Иван Андонов да просят милостиня от олигарха Добромир Гущеров относно  пропадналия им проект за филм за Марков.

Не искам да съм пророк, но ми се струва, че доста от живите все още участници в описаните събития, както и техните наследници, няма да останат очаровани от начина, по който са разкрити от писателя.

Кой да знае, че Кирил Войнов е бил агент на ДС, Дико Фучеджиев – ченге, получило без проблем жилище и софийско жителство, а при подготовката на първия опозиционен митинг на 18 ноември 1989 г. Вагенщайн е крил в апартамента си на улица „Московска“№ 23  Маркус Волф, зловещият и несменяем шеф на ЩАЗИ…

Не приемам крайните оценки на автора за имена като Едвин Сугарев, Александър Йорданов или Елка Константинова и го отдавам най-вече на разломните процеси в СДС през 1991 – 1992 г., в който период Мишев е отлюспен и най- вече заради хулите по негов адрес през 1993 г., когато заедно с Марко Ганчев защитават президента Желев от гладуващия Сугарев, участвайки в пошлото шоу по преяждане с кифли…

Двусмислено ироничен и саркастичен е към двама от преките си началници в СБП  – Джагаров и Пантелей Зарев, независимо че първият все пак се опитва да му съдейства за софийско жителство, а на втория не отказва и  дори участва във ведър скеч в писателската почивна станция, наричайки Живков „главният сценарист на републиката“…

Към управниците Мишев е сдържан и предпазлив, въпреки че често ги разкрива с присмехулен оттенък, независимо дали става дума за Писарев, Георги Джагаров, Георги Атанасов , Гриша Филипов или Георги Йорданов.

Двете му срещи с Тодор Живков са документирани скрупольозно – при първата през 1957 г. новият комунистически лидер не желае да слуша бълнуванията на младия автор за частно детско списание, като просто се спасява с ловък финт към тоалетната, а на втората от 1988 г. с назидателен и гневен тон го поучава как се управлява държава и култура и какви наивници са нашите дисиденти, тръгнали да защитават без да го питат екологични каузи.

Не разбрах само причината за неприязънта му към Йордан Василев.

Не мога да приема, че по негово време „Демокрация“ е била орган на „групата на 39- те“ – това става година по- късно при Волен Сидеров, че при ръководството на Василев вестникът е бил по-старомоден от Богоровия „Български орел“ или че е деградирал до болшевишко издание.

Това се твърди за пионерския период на първия, излязъл след промените , опозиционен ежедневник, за който се редяхме на опашки пред РЕП-овете всяка сутрин в шест часа и който около изборите за VІІ ВНС на 10 юни 1990 г. достигна тираж 500 000 екземпляра?!

3. Мемоарите са право и продукт на паметта, писани като анализ и оценка на един отминал живот.

Ясно е , че „Мир на страха ни“ е контрапункт на „Лека ни пръст“ на Богомил Райнов или „Панахида за мъртвото време“ на Левчев.

Но е било необходимо Мишев да не разчита само на паметта си, а при необходимост да прави и справки.

Защото в противен случай допуска досадни грешки, затъмняващи картината на иначе добре написаните спомени, в които безспорно ценните достижения са свързани не само с умело пресъздадената атмосфера на родния дом, но и с горчивите констатации за безумията на реалния социализъм и последвалата разруха при прехода, вследствие на което 3 400 000 селяни атакуват градовете за препитание, а след това 2 000 000 от най- подготвените и инициативни българи емигрират, като  страната ни обезлюдява и се обезкървява, подчинявайки се на настъпващата агресивна чалга култура…

Чудя се и се гневя защо Мишев по- често не е посягал към справочника.

Тогава щеше да посочи, че Антониони принадлежи към неореализма САМО като сценарист, „Неспокойният сън“ на Дако Даковски щеше да възвърне истинското си име „Неспокоен път“, „Образ и подобие“ на Радичков щеше да се играе в НАТ „Иван Вазов“ през 1990 г., „Закъсняло пълнолуние“ на Едуард Захариев щеше да се окаже завършен през 1996 г., „Как се каляваше стоманата“ от 1954 т. да се превърне в познатия ни „Павел Корчагин“ на Алов и Наумов, „Република на дъждовете“ на Ст. Ц. Даскалов нямаше да е победена в спринта за Димитровска награда от „Сухата равнина“ на Вежинов , тъй като разликата в излизането им е цели 16 години, а срещата с Живков във варненската почивна станция следваше да е ситуирана не в 1971, а по- скоро в 1972 или 1973 г., когато Пантелей Зарев е вече шеф на писателския съюз…

Не случайно, когато ползва стриктно водените си дневникови записки, Мишев е точен, увлекателен и плътен, независимо дали разказва за приятелството си с Константин Константинов и Радой Ралин или за срещата си с Живков на 23 март 1988 г., след която е подложен на остракизъм.

И още нещо – неговият пример и образец за политик си остава Жельо Желев.

А това е спорна и критично приемана фигура от началото на прехода ни.

И ако за реакцията  на 14 декември 1989 г., когато спря щурма на парламента и проливането на кръв, съм склонен да я  подкрепя със задна дата, по никакъв начин не приемам за достойна акцията й на Боянските ливади на 30 август 1992 г., дала началото на свалянето на правителството на Филип Димитров.

То си имаше своите слабости и недостатъци, но се грижеше за страната и бе последното некорумпирано в новата ни политическа история, стартирало очаквани реформи и повдигнало булото на страшната ни зависимост от ДС.

След отстраняването му от власт дойде сламеното плашило Беров, нахлуха мутрите с бухалките и олигарсите с цесиите, започна разграбването на държавата.

Бе смачкана надеждата на българина за достоен и смислен живот , чрез създадена средна класа и беше убита вярата му в справедливостта и правораздаването.

Може би Мишев е забравил как живяхме през 1993 – 1994 г. и защо се стигна до 10 януари 1997 г., когато и любимият му Желев трябваше да подскача със стачкуващите студенти и да бави проучвателния мандат за съставяне на ново правителство на БСП?

Че е бил почтен и некорумпиран държавник Желев съм съгласен – такива бяха и Филип Димитров и Петър Стоянов, но че нанесе големи вреди на демократичните сили в сложен и драматичен за тях момент,  е вън от всякакво съмнение.

4. “Мир на страха ни“ е важна и навременна книга в биографията на Георги Мишев.

С нея той дооформя своя образ в литературата, обогатявайки и осмисляйки постиженията си в разказа, повестта, романа и есето.

Затова и в част от мемоарите му отекват гласове и герои, които помним от „Матриархат“, „Отдалечаване“, „Дунав мост“ и „Патриархат“, а в други страници се усеща пулса на чувствителния публицист и есеист от времето на „Четиво за мислещи тръстики“, живеещ с болките и проблемите на нацията.

Георги Мишев оценява живота и творческата си дейност, дирейки брод към бъдещето.

То не се очертава розово или оптимистично, но поне  авторът е изпълнил дълга си да разкаже за грешките и илюзиите от миналото ни и да постави пръст в раната на нашето настояще.

От нас зависи да го прочетем, осмислим критично и да продължим напред.

 „Мир на страха ни“ тук