„Белият Бим, черното ухо“ е една от най-хубавите книги на света! Защо ли? Защото разказва за едно куче на име Бим! Най-умното и добро куче!
То е най-добрият приятел, макар да къса книгите на Иван Иванич.
То е най-красивото, макар бялото тяло, ръждивите петна и черното ухо да се смятат за порок.
И как само се забавлява, когато ходи на лов със своя стопанин.
И колко обича разходките с него.
Как всичко разбира и усеща.
Колко добре се научава да разпознава добрите и лошите хора.
Бим е най-вярното куче, защото дни наред чака и търси Иван Иванич, след като той е откаран в болница.
„Седна до носилката и сложи лапата си върху нея. Иван Иванич я стисна.
– Чакай ме, моето момче. Чакай ме.
Само това Бим никога не беше виждал у своя приятел: така да се стича на капки вода от очите му.“
И то го чака. До края. Въпреки неприятелите, въпреки ритниците и лошото отношение.
А само да знаете какви приятели среща по пътя – Рошла, Даша, Толик, Альоша, Хрисан Андреевич.
Ех, Бим! Кой не мечтае за другар като теб, който връща вярата в живота и хората.
И как боли, когато го загубиш. Когато вече няма кой да те чака, да споделя с теб онези мигове на самота, радост и тревожност, както само едно куче умее.
„Белият Бим, черното ухо“ една от най-хубавите книги на света! Защо ли? Защото разказва за най-важните неща – приятелство, вярност, честност, искреност и обич.