Лира Литературно-рекламна Агенция
АНОТАЦИЯ
Смут! От Токио, през Лондон до Йоханесбург високопоставени банкери биват жестоко измъчвани и убивани. Убиецът е уловен само за миг от охранителна камера – психопат с превръзка на окото. А това означава, че Грегор Волков, стар враг на Дерик Сторм, се е завърнал. Отчаяни да разберат за кого и с каква цел работи психопатът, от ЦРУ се обръщат към единствения, с когото той може да се сравнява по сила и хитрост – агент Сторм.
С помощта на красива и загадъчна чуждестранна агентка, пътищата на която се преплитат с тези на Сторм в професионален и романтичен план, той открива, че в коварния план на Волков са замесени състоятелен финансист и американски сенатор.
В задъхана надпревара с времето Сторм е по петите на призрачния Волков – от Париж, през бърлогата на компютърен гений в Айова, по улиците на Манхатън, до автомобилно преследване сред свистящи куршуми по магистрала в Ню Джърси.
Междувременно Сторм разкрива заговор, който би могъл да унищожи световната икономика и да отприщи невиждан хаос, който само той би могъл да спре.
ОТКЪС
Гондолиерът можеше да се опише единствено като красив – с черни коси, тъмни очи, сурови черти, квадратна челюст и мускули, закалени от всекидневните усилия с греблото. Носеше костюм, какъвто очакваха туристите – прилепнала бяла блуза на червени райета, широки черни панталони, весело накривен ален шал и шапка с широка периферия, която не сваляше от главата си, въпреки че беше почти полунощ. Външният вид беше важно нещо и трябваше да придава нужната убедителност.
С мощни отмерени движения гондолиерът прекара лодката под моста „Кале деле Остреге“, а когато реши, че са напреднали достатъчно, зина и от устата му прогърмя скръбен баритон.
— Arrivederci, Ro-о-оma! – запя той. – Довиждане, au revoir, mentre…
— Без песни, моля – обади се пътникът, подпухнал блед мъж със сако от туид и глас, сякаш школуван в класически мъжки пансион от времето на Британската империя.
— Ама това част от обслу-ужване! – отвърна гондолиерът със силен акцент. – Много, как беше, роман-тико! Може ви намерим някое хубава рагаца, а? Ще ви се оправят ли настроение, а?
— Без песни – повтори британецът.
— Може си изгуби разрешително! – възмути се гондолиерът, но известно време греба мълчаливо. После наклони глава на една страна, втренчи се право в британеца и отново заграчи:
— Ко-о-опе-е-е-еле ми-ио, о-о-о, содоми-и-и-и-я…
— Казах без песни! – сопна се онзи. – За бога, човече, сякаш някой дои козел! Вижте какво, ще ви платя двойно, само млъкнете.
Гондолиерът изруга под нос на италиански, но млъкна. Облаци закриваха луната и тя едва-едва осветяваше пътя му, така че той се съсредоточи върху задачата си и насочи грациозния нос на лодката към центъра на канале Гранде, а после към откритите води на лагуна Венета – странно място за гондола, особено посред нощ. Тук теченията бяха по-силни и плоското ѝ дъно не се справяше добре с вълнението, породено от ледения бриз, който духаше от запад.
Докато силуетът на кулата Кампаниле ди сан Марко се сма ляваше в да лечината зад тях, гондолиерът свъси чело.
— Къде отиваме? – попита той.
— Просто гребете – отвърна британецът, вглеждайки се в мрака.
След няколко минути на няколкостотин метра пред тях светнаха три бързи последователни проблясъка. Към десния борд на гондолата се приближаваше малка рибарска лодка.
— Натам – обади се британецът и посочи надясно. – Гребете натам.
— Си, синьоре – отвърна гондолиерът и се насочи към светлината.
Скоро доближиха лодката (бял траулер от фибростъкло) и гондолиерът бързо огледа мъжете в него – трима на брой, очевидно не рибари. Първият стоеше до носа, подпрял автомат АК-47 на рамо, оглеждаше хоризонта и бавно описваше дъги с цевта. Вторият стоеше в капитанската кабина с ръце на руля и пистолет на дясното бедро, а третият, плешив като яйце албинос, чакаше на кърмата. По всичко личеше, че не е въоръжен и има очи единствено за британеца.
Лесна работа.
Моторът на рибарската лодка нама ли оборотите и тя плавно спря. Щом двете кърми се изравниха, британецът и албиносът проведоха кратък разговор. Гондолиерът търпеливо изчака размяната и накрая албиносът наистина подаде на британеца малка кадифена торбичка. В този миг гондолиерът мина в действие. Мъжът с автомата изобщо не видя как греблото излита от водата и осъзна, че то се движи към него едва когато се намираше на десетина сантиметра от ухото му, а тогава вече беше твърде късно. Той се стовари на дъното на лодката с глух тътен.
Един.
Мъжът на руля реагира, но бавно. Първото, което направи, бе да излезе от кабината, за да провери какъв е този шум. Точно там сгреши – вместо това т рябваше да посегне към пистолета си. Когато започна да си дава сметка къде е сбърка л, гондолиерът вече беше хвърлил греблото и след като скочи в лодката, „капитанът“ тръгна към него с вдигнати ръце. Макар че владееше множество хватки от източните бойни изкуства, „италианецът“ избра по-западна тактика и го посрещна първо с кроше в носа, което го зашемети, а после – с удар под брадичката, който напълно пресече връзката му с реалност та.
Двама.
Албиносът вече посягаше към ножа на глезена си, но се намираше твърде далеч, а и беше закъснял. след една голяма крачка гондолиерът приклекна, нанесе му смазващ ритник в главата и той припадна. след това едрият брюнет бързо върза ръцете на тройката с найлоновите белезници, които извади от джоба на панталона си. През това време британецът го наблюдаваше с неизказан ужас. Гондолиерът сякаш дори не се беше задъхал.
— Добре, сега е твой ред – заяви той на британеца без следа от италиански акцент и извади четвърти чифт белезници. Американец ли беше?
— Вие… вие кой сте? – попита британецът.
— В момента това едва ли е най-належащият ви проблем – отвърна онзи и се приготви да се върне в гондолата. – Държавната измяна е далеч по…
— Назад! – извика британецът и извади от сакото си пистолет „Деринджър“ с къса цев. Гондолиерът го изгледа, по-скоро ра здра знен, отколкото уплашен. От ра зузнаването му бяха казали, че британецът няма да е въоръжен, което за пореден път дока зваше какви тикви са всъщност. Без да се поколебае, той скочи гърбом от траулера и потъна в буйните води, а британецът дръпна спусъка и стреля напосоки. Непознатият обаче бе действал твърде бързо – по-вероятно беше да улучи някоя от чайките на площад „Сан Марко“.
Британецът обърна глава наляво, надясно и пак наляво, завъртя се, после – още веднъж. Очакваше сред вълните да се надигне глава и възнамеряваше да я простреля в момента, в който я зърне. Пистолетите „Деринджър“ не са от най-точните, но той беше изключителен стрелец – често срещано качество при шпионите.
Минаха десет секунди, двадесет секунди, тридесет секунди. Минута, две минути. Гондолиерът беше изчезна л, но как бе възможно това? Да не би куршумът в крайна сметка да го беше улучил? Сигурно. Онзи човек, който и да беше той, сега лежеше на дъното на лагуната.
— Е, това беше – ка за британецът, прибра Деринджъра и се залови за лодката, за да може да се изправи и да прецени положението.
Внезапно го сграбчи ръка – беше се появила от нищото, мокра и студена, и го стискаше за китката. После я изви и не спря, докато не строши костта при лакътя. Британецът изрева от болка, но агонията му беше кратка – гондолиерът се прехвърли в лодката и с всичка сила го удари в слепоочието, а тялото на британеца моментално увисна безжизнено на седалката на гондолата.
— Трябваше да ме оставиш да си пея – ка за му непознатият. – според мен звучах прелестно.
Той сложи найлонови белезници и на британеца, откри кадифената торбичка и провери какво има в нея. Насреща му блесна шепа диаманти на стойност поне два милиона долара.
— Тати трябва по-добре да па зи семейните бижута – обърна се той към все още припадналия британец. После се изправи, вдигна ръка към лицето си, натисна едно от страничните копчета на часовника си и заговори:
— Ало, боклукчиите, тук Вито. Време е да си приберете отпадъците.
— Разбрано, Вито – чу се глас от миниатюрните колонки на часовника. – Боклукчийският камион пътува към вас. Сигурен ли сте, че сте покрили целия маршрут?
— Потвърждавам – отвърна гондолиерът и огледа обезвредените си противници. – Имаше само четири кофи, изпразних и четирите.
От колонките се разнесе друг глас, толкова дрезгав, че сякаш г ърлото на притежателя му бе покрито с две-три лопати ситен чакъл.
— Знаех, че мога да ра зчитам на теб. Добра работа, Дерик Сторм.
„Буря иде“ тук
