Лира Литературно-рекламна Агенция
„Роден [съм] в Търново на 1827 през ноемврия. На 19 съм кръстен, а на 17 январ. 1828 съм останал без майка. На 1832, малък още, са ме дали на даскала, за да не преча на мащеха си у дома, най-напред на куция даскал (Димитрий Попов Дряновчанин), първия български учител в Търново; но защото той имаше много ученици, а място нямаше, то след месец нещо съм минал при новия български даскал, Стойка абаджията. В три години и половина аз бях свършил вече курса на тогавашното черковно учение, като захванах от панакидата с ръкописни букви и срички, от аз, земля, ер — на буквар, после наустница, псалтир, светче и апостол. Но защото четях свободно каквато черковна книга ми паднеше, караха ме да уча наизуст от наустницата двете павечерки и сапсалото (ексапсалмо) или шестте молитви утренни, от светчето двата акатиста, молитвите към св. причащение и на сон грядущи, от псалтира първа и 17 катизма и аз ги учих и изучих и тъй бях стигнал на книгата на дъното според тогавашното у нас понятие за учението…
Това беше на 1842 през пролетта. До тогава аз бях учил турски, гръцки и твърде много славянски, а български не знаех о особено не можех да пиша, защото твърде малко бях писал, за да не кажа, че никак не бях писал. Български книги нямаше тогава много и колкото имаше, ние ги нямахме всите. Едничките български книги , що имахме домашни, те бяха „Софрония“ и „Амартолон сотирия“. А както се знае, най-старото създание „Софрония“ не е по чист български говор, а пък „Амартолон сотирия“ беше на едно шопско (кратовско) наречие, такова, каквото само арнаутите халваджии приказваха по нас и ние едва ли не го наричахме арнаутско; то ми се виждаше странно някак и по славянобългарските ми тогава предубеждения аз го намирах твърде просташко и нехубаво. Други български книги бях виждал тогава у чужди — буквара на П. Берон, или „Рибний буквар“, както го тогава наричахме, „Цветосъбранието“ на Кипиловский от вехтий и новий завет и „Кратката св. История“ на В. Ненов, но като мене такъв дълбок славист, както се считах на онова време, и просвещял в черковната литература, можеше ли да ме задоволят такива отривки? „Рибний буквар“ само прочетох веднъж и дваж от любопитното му за мене тогава съдържание, а „Софрония“ и „Амартолон сотирия“ не ми се четяха вече, но принуден бях всяка вечер да чета от тях по нещо на баща си, за да го приспивам…”
За себе си в „Спомен на четиридесетгодишната ми писателска деятелност”
Днес , 17 ноември, се навършват 187 години от рождението на Петко Славейков – един от стълбовете на Българското възраждане. Като повечето от българските мъже на перото от епохата преди Освобождението, той подчинява обществената, литературната и политическата си дейност на възпитанието и самоосъзнаването на своя народ. Влюбен в българското, но винаги стъпил здраво на земята, без заблуди и залитания към патриотарството, той учи, критикува, напътства, бащински шамаросва и погалва в неголямото си, но разпознаваемо творчество.
Баща е на осем деца, сред които са политиците Иван Славейков и Христо Славейков, публицистът Рачо Славейков и поетът Пенчо Славейков. Работил е като учител, журналист, издател. След 1878 г. се включва активно в политическия живот на следосвобожденска България. Бил е министър на просвещението, депутат, председател на Народното събрание. Каузата му до края на живота му остава просветена и демократична България. Умира в София през 1895 г. огорчен от политическите нрави – забранено му е да учителства, намалена му е пенсията.
Поемата на Славейков „Изворът на белоногата“, писана през 1873 г., остава завинаги в класическия фонд на българската литература.
Изворът на Белоногата
Помежду Ибинча и Харманлии на пътя има една чешма, която ся казва Акъ балдъръ чешмеси, за нея живее в народът следующето предание:
Видиш ли долу в полето
дет се мержеят, чернеят
дестина дръвя върбови?
Там било село Бисерча,
в стари години, отколе,
там се родила, живяла
мамина мила Гергана.
Гергана, пиле шарено,
Гергана, кротко агненце,
кат бисер между мъниста
тя била между момите;
първо й либе Никола –
вакло огиче пред стадо
помежду селски ергени!
Гергана още Никола,
двамата лика прилика,
като два стърка аглика;
двамата млади, зелени,
един за други родени,
един у други влибени,
влибени вярно, примерно.
Либил Никола Гергана,
либил я и я задирял:
заран и вечер по извор,
по хора` всяка неделя,
по тлъки всяка прилука,
и по седенки всяка нощ.
Било то вече посреднощ.
Седенките ся разиждат –
праща Никола дома й
своята мила Гергана,
китка и цвете поиска.
Гергана тихо говори:
– Късно е, либе, за китка,
месечинка си залезе,
а петли не са попели –
време е сега потайно,
грозна, невярна полунощ;
звезди блещукат над нази,
веди прелитат край нази –
змееве, змейски духове
и самодиви-пощянки,
ще видят, ще ни завидят –
китка се дава за обич,
кога се зора зазори;
в зори е китка кръвена,
утре ти китка готова.
Дигни се рано да станеш,
утре на нива да идеш,
на изворът ме почакай,
биволи докат напоиш,
аз с бели менци ще дойда
за прясна вода студена,
ще ти дам китка кичена
от мое чело на твое,
с тебе за мене да бъде. . .
Черна им честта, горките,
черна веда ги подслуша,
подслуша, та им завиде,
на зло ги око мернала,
сторила да ги погуби.
Рано ранила Гергана,
станала, та се умила,
пред икони се прекръсти,
тихо се богу помоли.
Росна е китка набрала
и я на чело забола.
Дига кобилца на рамо,
та си на извор отива.
Не сваря тамо Никола,
чай сваря бели чадъри.
Нощя е везир пристигнал,
с войска си тука застанал.
Гергана вода налива,
бели си крака измива,
везир пред чадър седеше,
гледал Гергана, чудил се –
чудил се хубост таквази,
де се е зела на село.
Гледал я везир, сматрял я,
и от сърце я поревнал.
Допраща слуги, вика я.
Везир й дума продума:
– Българко, млада девойко,
що ми си рано ранила
за прясна вода на извор?
– Рано съм, аго, ранила
за прясна вода студена,
по-рано да си ошетам…
Тейко ми, стара стария,
бърза на нива да идем.
– Ходиш ли, млада девойко,
ходиш ли и ти на нива.
да гориш лице снежано,
да косиш ръце нежани?
Ти не си за туй родена,
най си родена, дарена
бяла ханъма да бъдеш,
все по чардаци да ходиш. . .
Я хайде, бяла българко,
хайде на Стамбул да идем,
дето ще шеташ на други,
други на тебе да шетат.
– Добре съм, аго, аз тука
при старий баща и майка,
мен не тежи ми шетнята.
Откакто съм се родила,
все тъй съм расла, порасла,
кога по нива, по лозе
на стар бащица на помощ,
кога пък в кьщи да шетам –
на мила майка отмяна.
– Ще дойдеш, бяла българко,
ще дойдеш с мене на Стамбул,
ще дойдеш, друго не бива.
– Жив да си, аго, недей ме!
Как ще оставя баща си,
майка си, как ще замина?
– Туй ли се грижиш и мълвиш?
Не щеш ли и тях да вземем,
да ги заведем с нази си?
– Мили ми, аго, ливади;
свидна ми мала градинка!
– Ливади искай от мене,
все по ливади да ходиш,
каквито искаш градини
и цветя вътре всякакви. . .
Жално въздъхна Гергана,
умилно дума продума:
– Няма там, аго, по вази,
няма там стени таквизи,
зиме със здравчец обрасли,
лете със сива лиляка;
няма там бяло кокиче,
ни теменужка дъхава
между къдрави шубрачки;
в поля чернока аглика
на всяко рано пладнище –
злат минзухарец в равнище,
ни ален божур в странище…
В моята мала градинка
доста е мене, що имам:
всякакви ружи шарени,
шарени жълто, алени,
дребен босилчец черночък,
син кремък, жълта латинка,
бял кремък чисто сребърен,
бисерно, росно леденче,
крехка върбица клоната,
стволяста камха рехата,
червен седянко вечерен,
синкави рохли ранници,
карамфил зимен и летен,
ширбой ми кичест ператен
и морав стратул бархатен. . .
Тез живи цветя няма ги
в ваште, аго, градини!
Там всичко расте насила
и дето расте, там вене. . .
Хубаво всичко на село,
охолно, аго, на воля!
– Хубава, млада българко,
защо си толкоз глупава!
Склони ти само да дойдеш,
на Стамбул да те заведа:
да видиш де е хубаво,
да познаш що е охолно!
Аз ще заръчам, щом идем,
да ти изградят градини
каквито искаш, дето щеш.
И ще направя за тебе
в градини нови сараи
със дванадесет капии,
с триста прозорци джамлии.
С миндери ще ги обградя,
с ястъци ще ги обредя,
с дюшеци ще ги постеля
да седиш на тях, да гледаш,
додет ти видят очите. . .
– Стамбул е, аго, за мене
тука, дето аз съм родена,
а най-хубави сараи
там онзи моят бащин дом.
Що ми са много капии,
когато мога от една
да ходя и да дохождам?
Що ми са триста прозорци,
когато мога всякога
от едно само прозорче
да гледам деня слънцето
и вечер ясен месечка
с мильони звезди около!
Какви по-светли сараи
от тез небесни сводове?
Какви по-добри миндери
от таз зелена морава!
– Младо, безумно момиче!
Ти още нищо не знаеш,
мене повярвай, послушай,
да си намериш късметът:
бяла ханъма да станеш,
злато, коприна да носиш,
в светли хареми да седиш,
жълти жълтици да нижеш
размесом с дребен маргарец.
– Хубаво, аго, жив ми бил,
но аз съм проста селянка,
не ми са драги хареми,
нито свилени премени;
не искам жълти жълтици,
не искам дребен маргарец.
Стига ми това, що имам:
таз огърлица мъниста
и този плетен косичник. . .
Най-подир, аго, знаеш ли?
Ако не знаеш, да знаеш:
аз съм се клела, заклела
и клетвата ми вярна е.
Първо ми либе Никола
първо венчило той ще е. . .
– Колко си проста, безумна!
Та що е твоят любовник
пред мене и пред властта ми?
– Пред тебе, аго, нищо е;
но за мен, знаш ли, всичко е –
воля аз него, та него. . .
– Волиш ти него, та него –
отвърна везир сърдито, –
но своя воля ти нямаш,
мойта е воля над тебе;
господар аз съм над тебе –
аз ще ти бъда стопанин. . .
Гергана дума продума:
– На живот ми си господар,
но на волята не ми си;
Без воля стопан ставаш ти
на мъртво сърце студено. . .
Смая се везир с Гергана,
вярност в любов й почете;
пусна момата свободна
и надари я богато,
после за помен поръча:
изворът чешма да стане.
Дюлгери чешма градили,
в село се дума разчуло,
че са Гергана вградили.
Истина било, тъй стана.
Залиня мома Гергана,
като лист рано ознобен,
залоша, още закрея
кат ран босилек в засуха.
Крея Гергана на крака
нещо ми до три месеца,
легна Гергана на дрехи. . .
Ходи Никола, дохожда,
води й врачки, знахари,
с разни я билки цериха,
от нищо не и преиде.
Година време не сключи,
богу душица предаде. . .
Сето я село пожали
и всички са ся събрали,
всякой свещица запали. . .
Моми и венци изплели
момци и гробник сковали. . .
От къщи кат я дигнали,
ред я по редом носили,
до тъмен гроб я занесли,
занесли, там оставили. . .
Никола, верен любовник,
рано ранява у вторник,
та си на гробът отива,
с бял тамян гробът прикадил,
с руйно го винце поприлял,
и вощеница запалил. . .
Върнал ся от гроб Никола,
но не се върнал дома си,
и до ден днешен няма го. . .
Счува се само дълбоко
цафарата му, тъмната,
тъжно да свири и тътне,
кога се вести Гергана,
там на чешмата седнала,
на месечинка да преде.
–––––
ИЗБРАНИ ЦИТАТИ
Всяка власт, която се отдалечава от народа, пада като дърво отсечено в корена.
Не сме народ ние, не сме народ, а мърша…
Всяка книга, всякой вестник има душа, която има добър или лош дух!
Таквизи сме ти ние: на гърци-владици, на лъжци-просяци, за инат, за салтанат, за моди, за угоди, за едение, за пиение, за игри, за кеф да правим даваме и наддаваме, а за общополезни неща са вкаскастяваме; затуй народните ни работи никак не харосват, но като те не харосват, то и ний ще видим ли някога добър ден?
Егоизмът на гърците е в притча на народите, заразена от него и Великата черква постъпва съвсем противно на духът на християнството и досущ несъобразно с посланието си. Тя не рачи да познае у нас достойнството на человеци, отрича да ни даде равенството на братя, иска да ни държи в унижение, в рабство, има в презрение народното ни име и язикът ни.
Народите са сами ковачи на своята чест, на своята бъдащност.
Книги за и от Петко Славейков тук
