Александър Урумов: Духовният глад е причина за физическия глад

| 0 Коментари

Александър Урумов е завършил българска филология в СУ „Св. Климент Охридски“. Автор е на книгите „Исус Христос – власт и политика“, „Приказки в края на времето“ и „Тиква! Ботаника на чувствата”, представена вчера, 7 март, в „Хеликон-България”. Сценарист е на моноспектакъла „Лалугер“ на Николай Урумов. Работи в сферата на публичните комуникации от 1997 г. Говорител е на Министерството на отбраната през 1997-2001 г. От 2006 г. е ръководител на звеното за връзки с обществеността на БНБ.

———————————

100 разказа, събрани под заглавие “Тиква! Ботаника на чувствата” и с корица, в която е концентрирана една силна емоция – в какво забивате ножът?
-    Житейските ситуации понякога забиват нож в нашата емоционална уязвимост, в неспособността ни да приемем очевидни, но болезнени за нас факти. И докато се опитваме да възстановим дишането си, в тези моменти болката е най-силното доказателство, че сме живи хора. Че не сме изгубили чувствителността си. А това е оптимистично само по себе си. Защото дори и болка да влезе да пренощува в дома ни, на сутринта все пак щастието от изгрева взема връх – както Слънцето над Земята. Е, тогава защо да не се усмихнем сами на себе си? Това е и причината – скрита или тържествуваща, спонтанна или осъзнато-самоиронична – усмивка да наднича в почти всеки един от разказите в този сборник.

На границата на фейлетона и притчата, вашите текстове показват, че сте  добър наблюдател. Доколко това са реални случки от ежедневието?
-    Един от любимите ми творци – големият български поет и публицист Калин Донков, оказал ми честта да бъде и редактор на моя книга – ми каза следното в един разговор: „Истинските истории звучат като измислени, а много съчинени истории изглеждат реално преживяни”. Това е най-краткият отговор. Разбира се, животът е най-големият творец и голяма част от историите са или съдържат в себе си реални случки. Но ако ти не го съпреживееш, то тази случка няма да се е случила. Ако видиш как един скромно облечен, но спретнат гладен човек започне да яде от остатъци от изоставена храна на маса в закусвалня и ти не се просълзиш от това и не го пресъздадеш, дали читателят ще знае за това? Не, в неговото съзнание нищо няма да се е случило. Ето защо писателят носи в пълна мяра огромната отговорност на твореца – това е кръстът на избора.

Спектакълът “Лалугер” по първата ви книга -”Приказки в края на времето”, пожъна голям успех. В този сборник също има монолози, които са чисто драматургични и направо плачат за сцена. Виждате ли ги като театър?  
-    Да, дори някои от тях съм ги писал за сцена – представял съм си как се играят, докато работя върху тях. И тъй като имате много точен усет, ще ви призная, че от месеци съм готов с драматургичен текст за моноспектакъл, създаден на основа на разказите в книгата и очакващ своя актьор. Текстът се казва „Тиква!” – не ви учудих с това – и има огромен потенциал да достигне до дълбините на сърцето на зрителя. Приемете тези мои думи като публична покана към млади български актьори, които търсят своето най-голямо творческо предизвикателство. Защото в приказките тиквата понякога се превръща в каляска… И макар че и обратното е вярно, все пак има нещо вълшебно в тиквата. Поне в моята „Тиква!” вярвам, че има. А ако виждате игра на думи в израза „моята „Тиква!”, приемете една усмивка подарък от мен.

Стремежът към превъплъщения, към сливане с чуждата идентичност, с невъзможната за нас роля, изразени чрез героите Ви, всъщност е типичен за българина. Това ли ни прави склонни на внушения?
-    Респектиран съм от способността ви да резюмирате толкова точно, да извличате чистият идеен субстракт от разказите – нещо, което един автор няма как да направи, защото има различно възприятие.
Да, българите сме склонни да се плъзгаме в паралелни на действителността илюзорни наши светове. При нас обикновено нещата са много по-сложни, отколкото при младите нации например. Миналото лято бях за три седмици в САЩ – порази ме простотата и чистотата на възприятията на хората, с които общувах. И много ми хареса, признавам си. Нищо сложно, нищо многопланово, нищо натоварващо… При нас, българите, това е невъзможно. Ние имаме толкова много история на гърба си, толкова много фолклор – митове и легенди – натрупан в родовата ни памет, че ни е по-удобно да живеем в миналото и с миналото. Ние, българите, сме роби на спомените си – спомените ни вдъхновяват, те ни управляват, те осмислят живота ни. Или както споменавам в един още непубликуван мой текст – „по въпроса за миналото нашите български сили са разделени на две равни противоположни части. Затова и не бързаме да се захванем с въпроса за бъдещето, тъй като там със сигурност положението ще бъде същото. И така, борейки се със себе си, ние героично стоим на едно и също място в настоящето.”

Вие сте родопчанин, от Брацигово. Имате ли усещането, че това място Ви е дало нагласа за отпор – личен и социален. Въпросът ми е в контекста на случващото се днес в България и обърнато назад – по време на Априлското въстание. Необмислените действия и криворазбраният героизъм потушават битките ни. Защо изгаряме в загубени каузи?
-    Усещам планината зад гърба си от първия миг на своето осъзнаване на този свят. Планината като сигурност, като опора, като сила – каквото и да дойде срещу теб, ти ще се справиш, защото имаш опорна точка. Ти си част от планината, ти имаш увереността на планинеца, чувстваш жилавите корени на дърветата в своите кости и сухожилия.
Родопите започват от бащината ми къща. Родопите, които те предизвикват да се стремиш към тях, да ги покориш. Родопите, които те прегръщат и упояват с дъхавия мирис на зрели къпини. Които спират дъха ти с обсипани с циклами горски склонове. За мен цикламата е сън – сънят на детството.
Родопите са вълшебна планина, ласкав повей на величието на Създателя. Защото творението не е самоцелно, то говори за славата на своя, на нашия Създател. И едното не противоречи на другото – напротив, едното включва другото във себе си.
А за изгубените каузи…проф. Боян Биолчев беше казал, че поляците знаят как да умират за Полша, но не знаят как да живеят за Полша. Мисля, че не само за поляците са валидни тези думи.

Забелязах колко често употребявате думата “глад”в разказите си.
-    Минал съм през трудности и знам какво е да си гладен. Познавам огромни пространства от българската география на мизерията, опитал съм я и не съм забравил вкуса й. Работил съм като учител в дом за изоставени деца – тяхната мъка ме разтърси, в този период пиех и пушех като хамалин. Събирах помощи – два тира храна и дрехи от Франция докарахме заедно с други хора – и с горчивина видях, че храната и дрехите свършват, но гладът остава. Тогава повярвах в Бог – в Божието слово, което никога не свършва и което побеждава глада. Защото духовният глад е причина за физическия глад, а не обратното. И защото „не само с хляб ще живее човек, но и с всяко Божие слово”.
Работил съм като нощен пазач, като монтажник и заварчик – горд притежател съм на документ за правоспособен електроженист; като репортер и редактор съм работил, като маркетинг директор. Всъщност, работя от 18-годишна възраст, а преди това през летните ваканции баща ми ме взимаше със себе си по строежите. На 16 години монтирах мраморна облицовка заедно с мъжете от бригадата – без глезотии, без обяснения. Беше лятото на 1985 г. и работех на площада в град Съединение – спомням си, че се честваше 100-годишнината от Съединението. Така че не забравям откъде съм тръгнал, какво съм искал да постигна, какви са мечтите ми – тези ориентири ми помагат да не губя чувствителност. Може и да боли, но знаеш, че си истински жив. И през цялото това време словото си остана любовта на живота ми. Да завърша българска филология в Софийския университет си остава моя сбъдната мечта, която топли сърцето ми.

В интервю за вестник “Сега”, дадено през 2001г., казвате: “В България политическите декори се сменят много бързо. И залепените за декорите хора си отиват заедно с тях”. Хубава мисъл, но дванадесет години по-късно виждаме, че в тази страна май сцената е въртяща се.
-    Напълно права сте. Властта сама по себе си има тъмен характер, тя е омайно биле, чиито аромат никога не трябва да вдишваш с пълни гърди, ако искаш да останеш същия. Буров използва този израз „омайно биле”. Когато го питат защо е приел да стане министър на 5 септември 1944 г, когато руснаците поят конете си на Дунава, той отговаря: „Омайно биле е властта. Щом и аз, Буров, с моя огромен опит се подлъгах, какво остава за другите?” Цитирам по памет, но смисълът е точен. И все пак, въздействието на политиката върху човешкият характер не е изследвано достатъчно, не е писано многоизмерно върху това. Чисто сатирично и безмилостно гротескно – да, „Бай Ганьо” и „Големанов” са литературна класика на изобличението, но едно по-простително, по-човешко отношение на писателя към човека, влязъл в политиката и самият той превърнал се в жертва на властта – изследването на този процес би ни довело до нови измерения в опознаването на отношенията „човек-политик-власт”. Има какво да се прави все още. Защото любовта побеждава. Всичко.

Бихте ли подарили тиква вместо цвете на някоя жена?  Чувствата трябва да се отглеждат все пак.
-    „Тиква!” подарете заедно със цвете” – това е моят апел към читателите. Да не се притесняват, да си купуват „Тиква!” и за из път, и за вкъщи.
А иначе, като нормален български мъж по-скоро бих подарил цвете срещу тиква – разбира се, печена, с мед. Ако има и орехи, тогава вече моето щастие е пълно. И тъй като жена ми знае това, с удоволствие ме глези. Срещу букет цветя, разбира се. Защото – ако позволите да ви цитирам – „чувствата трябва да се отглеждат все пак”.

Интервюто взе Людмила Еленкова

Свързани заглавия
Иван Кулеков: „Тиква!” е много вкусна за четене
„Тиква! Ботаника на чувствата” с премиера в „Хеликон-България”

„Тиква! Ботаника на чувствата”  тук

Tags:


Все още няма коментари.

Коментари