Тази пра-Лолита ме възхити доста повече от оригиналната. Не, нямам предвид, че тук имаме също така дръзко поведение от почти дете, съблазняващо по-възрастен мъж. Даже напротив – тук момиченцето е невинно и крехко създание, с което похотливите мисли и щения на главния герой се хранят.
Героите така и не получават имена до края на новелата. Незнайно защо, може би Набоков иска да си изградим наша представа за хората, да решим в сърцата си дали да съдим някого, чиято съдба е да е пленен от красота, която бързо си отива и не оставя дори спомен за себе си.
Да намерим собствено име и определение за подобен вид човек.
Преводът на Иглика Василева е зашеметяващ, как може да играе с езика така, че да го накара да се лее като река – неспирен и буен, когато трябва и леко и ненарушимо плавно, докато картината, която читателят трябва да види, не изникне пред очите му по-ясна от реалността.
Бях впечатлена от тази кратка новела, която казват, предшествала „Лолита“ и поставила основите на така добре познатия ни роман. Съгласна съм обаче и с мнението, че трябва човек да е чел „Лолита“, за да направи своите съпоставки на двете произведения, да търси приликите и разликите между тях и да реши за себе си кое е неговото произведение. За мен със сигурност е това.
Вие може да решите обратното или да харесате и двете.
Мога да кажа, че Набоков пише красиво, а когато с превода се е заел правилният преводач – резултатът е налице!
„Вълшебникът“ ме омагьоса, срещнете се с него и вие .