Лира Литературно-рекламна Агенция
„Писма до мъртвите с любов“ е дебютният роман на американката Ава Дилийра. Историята на Лоръл започва с едно домашно по литература – очаква се учениците да напишат писмо до починал президент, велик учен или философ, но за Лоръл истинският порив я отвежда другаде. Тя избира да пише на Кърт Кобейн, защото невероятната й сестра Мей е била луда по музиката му и също като него е починала млада. Скоро Лоръл успява да напълни цялата си тетрадка с писма до хора като Джанис Джоплин, Хийт Леджър, Амелия Еърхарт, Джуди Гарланд и Ейми Уайнхауз, но така й не показва написаното на учителката си. Тя споделя с мъртвите за новото училище, за новите приятелства, за разбитото си семейство, за първото си истинско влюбване и – най-важното – за болката от загубата на Мей. Както и за тяхната тайна.
„Идеята за тази книга се роди внезапно – заглавието дойде само, заедно с образа на момиче, което пише писма на починали известни личности, за да се справи с личната си трагедия“ разказва Дилийра в интервю пред Entertaiment Weekly „Очарована съм поп културата и начина, по който тя ти дава чувство за принадлежност и възможност да разбереш себе си, особено за хора, които са изправени пред травма или се чувстват изолирани по някакъв начин.”
Ментор на Дилийра е не кой да е култовият Стивън Чбоски, авторът на „Предимствата да бъдеш аутсайдер“, който казва „Влюбих се в тази книга. „Писма до мъртвите с любов“ е не просто зашеметяващ дебют, а ясна заявка за нов дързък литературен глас.“
Статия на Bustle.com разказва, че „Писма до мъртвите с любов“ е любима книга и на актрисата Ема Уотсън. Уотсън, която участва в екранизацията по романа на Чбоски и е близка приятелка с него, горещо препоръча заглавието на последователите си в Twitter. Книгата е номинирана за Goodreads Choice Award 2014.
В първото си писмо до Кърт Кобейн Лоръл, героинята на романа, пише: „Някои неща не мога да споделя с никого, освен с онези, които вече не са сред нас.“ Думите и историите, които не можеш да споделиш с никого, Ава Дилийра те предизвикава да споделиш (анонимно) с целия свят. В нейния сайт има създадена специална страница (http://avadellaira.com/love-letters/), където можеш да качиш писмото си към някого, който вече не е със теб – приятел, роднина, известна личност.
ЗА АВТОРА
Ава Дилийра е родена в Лос Анджелис, но обича да казва, че един от първите ѝ спомени е за пътуването през пустинята, когато семейството ѝ се мести да живее в Ню Мексико. Започва да пише във втори клас и (доста по-късно) завършва престижна магистратура по творческо писане в Айова. През двете години, в които изучава поезия и литература, живее в чифлик, някога обитаван от Кърт Вонегът.
След като завършва, се връща в Ел Ей, където започва работа като сценарист за Стивън Чбоски. След като прочита някои от разказите ѝ, авторът на „Предимствата да бъдеш аутсайдер“, заявява: „Трябва да напишеш роман“. Същата вечер идеята за заглавието се появява в главата ѝ докато чака да премине на едно кръстовище. Започва да пише същата вечер.
Днес Ава живее в Санта Моника, в апартамент с размерите на кутия за обувки, мечтае за куче и продължава да се изумява на гледката към океана, когато се прибира от работа и се изпълва с чувство за благодарност, че е тук. „Така се чувствам и за публикуването на първата ми книга, и съм особено благодарна на вас, че сте я прочели.“
ОТКЪС
Скъпи Кърт Кобейн,
Днес в края на часа госпожа Бъстър ни подкани да предадем писмата си. Аз се загледах в тетрадката, в която бях написала моето, но я затворих. Щом удари звънецът, натъпках всичко в раницата си и набързо излязох. Някои неща не мога да споделя с никого, освен с тези, които вече
не са сред нас. Първия път, когато Мей ми пусна твоята музика, бях в осми клас. Тя беше в десети. Откакто влезе в гимназията, се отдалечаваше все повече. И ми липсваше. Липсваха
ми и световете, които си измисляхме заедно. Онази вечер в колата отново си бяхме само ние двете. Пусна HeartShaped Box; за първи път чувах нещо такова. Мей отмести очи от пътя и ме попита: „Харесва ли ти?“. Сякаш беше отворила вратата към своя нов свят и ме канеше да вляза. Кимнах утвърдително. Свят, пълен с чувства, чиито имена все още не знаех.
Напоследък отново слушам музиката ти. Пускам си In Utero, затварям вратата, спускам клепачи и извъртам албума много пъти. Трудно ми е да го обясня, но имам усещането, че там, с гласа ти, някак придобивам смисъл. След смъртта на Мей миналия април умът ми все едно изключи. Не знаех какво да отговоря на въпросите, които ми задаваха нашите, затова просто спрях да говоря известно време. Накрая всички спряхме да говорим, поне за това. Казват, че мъката сближава, но не е вярно. Всеки се усамоти на своя остров – татко вкъщи, мама в апартамента, в който се нанесе преди няколко години, а аз – подскачайки между двама им в мълчание, твърде не на себе си, за да довърша последните няколко месеца от прогимназията.
Накрая татко усили звука на мачовете по бейзбол и се върна на работа в „Родс кънстръкшън“. Два месеца по-късно мама замина за някакво ранчо в Калифорния. Навярно се беше ядосала, че не ѝ казвам какво се беше случило. Но не мога да кажа на никого. Докато бездействах в безкрайното лято, взех да търся в интернет статии и снимки или някоя история, която да измести онази, която непрекъснато превъртах в главата си. Попадна ми едно възпоменание – пишеше, че Мей била прекрасна млада жена, отлична ученичка, обичана от семейството си. Имаше и кратка статия във вестника: „Трагична смърт на местно момиче“, придружена от снимка на цветята и предметите, оставени на моста от няколко деца от старото ѝ училище. Бяха сложили и снимката ѝ от училищния албум, на която е усмихната, косата ѝ блести, а очите ѝ направо те пронизват. Ти можеш ли да ми помогнеш да намеря отново вратата към някой нов свят? Все още нямам приятели. Всъщност за цялата седмица и половина, откакто съм тук, дума не съм обелила почти – освен „тук“ по време на проверката.
„Тук“ и молбата към портиера да ме упъти до някой кабинет. В часа по английски3 забелязах едно момиче, казва се Натали. Рисува се по ръцете – не обичайните сърчица, а поляни с животни, момичета и дървета, които изглеждат като живи. Сплита косата си на две плитки, които стигат
до кръста ѝ, а смуглата ѝ кожа е съвършено гладка. Очите ѝ са различни на цвят – едното е почти черно, другото е бледозелено. Вчера ми прати бележка; имаше само едно усмихнато личице. Помислих си, че скоро може да опитам на обяд да седна с нея.
На обяд, когато се наредят на опашката за нещо за хапване, учениците тук изглеждат като едно цяло, заедно са. Толкова ми се иска и аз да бях заедно с тях. Не исках да досаждам на татко за пари; не мога да поискам и от леля Ейми – нали смята, че се радвам на сандвичите ѝ. Започнах да събирам намерените монети – някой цент на земята, двайсет и пет центова монета, заседнала в машина за газирани напитки, а вчера взех и петдесет цента от тоалетната масичка на леля Ейми. Почувствах се гузно, но събрах достатъчно, за да си купя пакетче бисквити. Беше прекрасно усещане. Прекрасно: да чакам на опашката заедно с всички останали. Прекрасно: да разглеждам
червените къдрици на момичето пред мен, които тя явно беше накъдрила сама. Прекрасно: да чуя шумоленето на опаковката, щом я отворих. Прекрасно: да хрупам всяка трошлива хапка от бисквитите.
А ето какво стана след това: както си хапвах една бисквита и се любувах на Скай през падащите листа, той внезапно ме забеляза. Извърна се да каже нещо на някого Движенията се забавиха. Погледите ни се засякоха за минута, след което аз отклоних очи. Под кожата ми сякаш грейнаха светулки. И най-вълнуващото: когато вдигнах глава, Скай все още ме гледаше. Очите му бяха като гласа ти – можеха да отключат онова, което напираше да изскочи отвътре в мен.
Твоя,
Лоръл
„Писма до мъртвите с любов“ тук
