Лира Литературно-рекламна Агенция
Христо Бойчев е писател, драматург и сценарист. Печели през 1997 г. наградата в международния конкурс на Британския съвет с пиесата си „Полковникът птица“. Наградата му е връчена от Харолд Пинтър. „Полковникът птица“ е поставяна в световноизвестни театри, между които и „Theatre de la Commune d’Aubervilliers“ – Париж, Каталунски национален театър – Барселона, театър Таганка – Москва, Гейт театър – Лондон, театър Катр Су – Монреал, театър На Забрадли – Прага, Франкфурт Шаушпиле и пр. На 23-и май 2009 г. Негови пиеси са играни във всички български театри и в над 40 държави. Пред БГНЕС той коментира проблемите в обществото и изкуството.
„Талантът не може да се класифицира на голям или малък, той просто е талант. Понякога човек има шанс в живота, често неговият успех зависи и от политическата ситуация в страната.
Аз съм се учил от много автори, но това никога не става целенасочено. Бил съм, например, под много силното влияние на Харолд Пинтър, без да го осъзнавам. Имам пред вид една негова пиеса – „Рожден ден“. Силно съм се влиял и от незабравимия Станислав Стратиев, който бе изключителен автор, но извади малшанса да живее в едно затворено общество. Той, обаче, намери ключа към абсурда на онова общество, но пиесите му останаха в онова време. Ако сега някой препрочете неговите произведения, трудно ще ги разбере. Вземете „Сако от велур“ и героя, който обикаля от институция на институция и попада във водовъртежа на безумни отношения. В днешно време е лесно – изваждаш балата с парите, слагаш я на гишето и проблемът изчезва. Ако Станислав Стратиев бе живял в днешния ден, заради таланта си, сигурно би разгадал клопката, в която попадаме всички ние при съвършено други обстоятелства.
Иначе, знае се – свободата, Санчо, е на върха на копието… Винаги тръгваш на риск, може да загубиш нещо, но казваш това, което мислиш. Докато идва момент, когато ти се превръщаш в институция и вече трудно някой би посмял по някакъв начин да ти ограничава свободата. Това е моето верую. Винаги избираш своя път в живота и пишеш така, както смяташ, че би се харесало на теб самия и след това – на другите. Без да угаждаш на някоя медия или на политическа сила. Един творец трябва да поддържа каузата, в която е убеден. Но често имаме чувството, че се борим безсмислено или че резултатите, които постигаме са твърде скромни.
Универсалността и космополитизмът на една пиеса зависят от това, доколко ти си погледнал на темите локално и доколко си осмислил нещата във философски мащаб. Подходът на човечеството към проблемите, които могат да се напишат с главни букви – Приятелство, Самота, Смърт, Любов е един и същ, но магията е в техния баланс и във въпроса КАК. Казваме: Берлинската стена рухна, но Стената остана. Нека не драматизираме – Стена винаги е имало, тя невинаги е била подчинена на политиката. Често я разпознавахме като водораздел между славянския Изток и католическия Запад. Славянството и саксонският свят са различни по манталитет, мислене, философия. Славянството е по-поетично, по-първично, по-близко до епикурейството, до бога Дионисий. Докато оттатък, на Запад, хората са по-конкретни във възприятията, не разбират метафорите ни, да не говорим пък за американския начин на живот и мислене. За съжаление, нашият театър в стремежа си към модерност, започна да взема готови пиеси оттам, твърде сюжетни за нашето светоусещане, с характерната им драматургия на ситуацията и така нашият манталитет има опасност да бъде подменен и американизиран. Наблюдавам този процес в нашите театри от години. Преди беше удоволствие актьорите да изиграят, примерно, една пиеса на Радичков, в която публиката търсеше притчата, мита, приказното, абсурдното, т.нар. втори план. Сега първият план се изиграва и се смята, че е напълно достатъчно, за да се вземат парите на зрителите.
Погледнете плакатите на отделните постановки. Днес истински плакати представя само Народният театър „Иван Вазов“. На останалите, като Сатиричния театър, примерно, те си приличат толкова много, че не можете да различите за коя пиеса става дума. В тях актьорите са едни и същи, само че снимани от различни ракурси. Единствено по някоя опулена физиономия на актьор в плакатите може да се прецени, че историята е смешна.
Защо се получава така? Отговорът е елементарен – това е пазарната политика в театъра. Слизаш до нивото на масовия зрител, да не използвам по груба квалификация, за да му вземеш парите.
Логиката е, че ако му бъде представено по-сложно в посланията си произведение, той няма да разбере смисъла и няма да дойде да гледа постановката. Същото се получава и в тези масовки по телевизиите, при които те провокират да се обаждаш на даден телефонен номер в предаването, за да „отгатнеш“ кое е малкото име на другаря Тодор Живков. Въпросите са безкрайно елементарни за всеки, за да може той гордо да набере номера и да открие топлата вода“.
(Със съкращения)
