Златина ПЕТКОВА
Замисляли ли сте се какво ще направите, ако изведнъж ви кажат, че страдате от нелечима болест и ви остават няколко месеца, при повечко късмет, няколко години, които обаче ще прекарате в леглото- напълно обездвижени? Не съм правила социологическо допитване и затова няма да спекулирам с твърдения за обичайната или нормалната човешка реакция. Ще отговоря за себе си, защото смятам, че така е най-честно. Аз щях да се побъркам – да крещя, да плача, да удрям стени, да отида на църква, да планирам самоубийство. Не гарантирам за последователността на изброените действия, но горе-долу така си го представям. Накрая просто щях да се откажа от всичко – да ставам от леглото, дори още да можех, да се храня, да се срещам с хора, да чета книги, да се усмихвам. Всеки път щом затворех очи, щях да си представям часовник, чиито стрелки вървят на обратно и отмерват оставащото ми време.
Норман Казънс решава да постъпи напълно различно. Страшната диагноза Калогенеза – болест на съединителната тъкан и по-конкретно „Болест на Бехтерев“, което означава , че се разрушава съединителната тъкан в гръбнака, не го кара да се предаде. Калогенът в тялото му може застрашително да намалява, но за сметка на това този, държащ здраво конструкцията от вяра, воля и желание да се излекува е в изобилие. Той напуска болницата, защото обстановката там му действа потискащо и с помощта на личния си лекар, който е и негов приятел, си съставя алтернативен метод за лечение. Комбинацията от плашещо големи дози витамин С (25 грама на денонощие) и смях се оказва печеливша. Важно е да се отбележи, че авторът не дава универсален отговор за справяне с подобни заболявания, нито приканва към сляпо подражателство. Напротив, той години наред не желае да напише книгата си от страх да не се използва като пропаганда, отричаща традиционната медицина и безотговорно приканваща към самолечение.
Впечатляващо е и, че в текста отсъства какъвто и да е патос, присъщ на повечето мотивационни четива. Норман Казънс разглежда изключително обективно и научно темата за болестта и всичко, свързано с нея. Спира се детайлно на феномена „плацебо“(от латински терминът означава „аз ще“ ). С множество примери показва колко важна роля играе то и дори допуска, че собственото му излекуване, може да се дължи на самовнушение, което прави разказа още по-вълнуващ, припомняйки ни силата на ума ни. Любопитни са и разсъжденията относно болката и отказа ни да я приемем. В съвременното общество тя се разбира като враг, който трябва да бъде унищожен по най-бързия начин. Истината е, че болката е алармата, която ни сигнализира, че нещо в организма ни не е както трябва. Болните от проказа не разполагат с такава и това е причината да губят части от тялото си без да усетят нищо. Хубаво е да си го припомняме всеки път, когато посягаме към обезболяващо при най-малкия дискомфорт. Писателят говори и за злоупотребата с аспирин, чието приемане се смята за напълно безобидно, а същност може да доведе до кръвоизливи и пречи на съсирването на кръвта.
Ако искате, приемете или пък отхвърлете всички или част от тези разсъждения. Отървете се от наличния аспирин или пък се ядосайте и изтичайте до аптеката за още 2-3 опаковки. Започнете да пиете редовно бавно усвояващо се витамин С или си кажете, че е „бошлаф работа“. Това, което аз ви съветвам, е да му повярвате за смеха. Свалете си всички серии на „Ало, ало“, „Приятели“ и „Женени с деца“. Купете си няколко книги на Джералд Даръл, Удхаус или Оскар Уайлд и се отдайте на поне час дневно безумно хилене. Проблемите ни понякога изглеждат сериозни, защото ние ги приемаме твърде на сериозно. Сигурният начин да се справим и с най-страшните от тях е като ги разсмеем, на това ни учи „Човекът, който разсмя смъртта.“
“Човекът, който разсмя смъртта“ тук