„Заветът Изида“ от Джеймс Дъглас (анотация и откъс)

05.05.2015 Любопитно

Забележителен наратив! Уникална разходка във времето, която дълго ще ви вълнува и след като затворите кориците. – Lira.bg

„Заветът Изида“ на Джеймс Дъглас е исторически трилър, чийто сюжет ще поведе читателя към наелектризирано приключение през три епохи и няколко континента.

Всичко започва в Древен Рим през 64 г. Император Нерон заповядва на група римски войници да открият легендарната съкровищница на царица Дидона, митичната основателка на Картаген. Никой не е предполагал, че в пещера, скрита дълбоко в Атласките планини, се пази безценно съкровище: короната на египетската богиня Изида.

В хаоса, настъпил след опожаряването на Рим, артефактът изчезва и се появява отново едва в последните дни на Третия райх в Берлин, само за да изчезне отново, откраднат от млад нацист.

В наши дни в Лондон търговецът на произведения на изкуството Джейми Синклер получава неочаквано обаждане от нюйоркски детектив. Даниела Фишер се нуждае от консултант като него, за да разгадае жестокото убийство на младо семейство. Двамата тръгват по следите на убиец, обсебен от древноегипетски артефакт, който никой не е виждал от последните дни на Третия райх. Разследването отвежда Дани и Джейми от Лондон през Берлин и Хамбург до Оксфорд и ги среща с врагове и приятели, чиито тайни надминават всички техни очаквания…

ЗА АВТОРА

Под псевдонима Джеймс Дъглас пише авторът на исторически бестселъри Дъглас Джаксън. Шотландският писател е работил като журналист над трийсет години и е известен с романите си за Древен Рим.

ОТКЪС

Два дни крачихме в мрака на Отвъдното, преди да стигнем съкровищницата на царица Дидона. Понякога се страхувах, че ще се изгубим в пещерите за вечни времена.

Думите бяха трудно разбираеми, почти непонятен брътвеж. Шепот, който като че ли всеки миг щеше да замре. Мъжът, който едва мълвеше, излегнат в болничното си легло, гаснеше. До крехкия пациент с посребрена коса седеше висок рус мъж, който натисна бутона за превъртане на диктофона и прослуша двете изречения за четвърти път. Два дни крачихме в мрака на Отвъдното, преди да стигнем съкровищницата на царица Дидона…

Беше така от самото начало – миниатюрни късчета от истории, разказани на пет-шест различни езика, и всяко от парчетата подсказваше за наличието на по-голямо цяло. Което беше колкото вълнуващо, толкова и вбесяващо. В историите се споменаваха имена на хора, чиято самоличност ставаше ясна едва след справка с учебниците по история. Лекарите го наричаха „дисоциативно разстройство на личността“ и твърдяха, че не било необичайно за човек, страдащ от такова заболяване, изведнъж да започне да говори на чужди езици, включително такива, които няма как да знае. За това нямаше обяснение, но се случваше. Само русият мъж до леглото на болния бе наясно, че нещо различава този случай от останалите. Затова и бе започнал да записва лудешките брътвежи на човек, чийто мозък бе на границата на самоунищожението. Стаята в частната болница бе просторна и добре проветрена, но на русия мъж за миг се стори, че не може да диша. Надигна се от пластмасовия стол с мека възглавничка и отвори прозореца, през който нахлуха бензинови изпарения вместо чист въздух. Юстън роуд бе само на няколкостотин метра и се чуваше дори тук с вечно натовареното си движение.

Думите на болния внезапно отключиха спомен в паметта му и русият започна да търси в базата данни на диктофона си друг, по-ранен запис. Следеше машинално пискливия досаден поток дигитализирана информация за комбинацията „пещерите за вечни времена“. Попадна на един от по-дългите пасажи и се намръщи, съсредоточен върху думите:

Наредих на легионерите си да препречат отвора на пещерата и впрегнахме на работа оцелелите жреци и писарите им, за да отклоним един поток, така че да образува дълбок басейн, който да скрие входа към пещерите за вечни времена. Когато работата бе завършена, накарах хората си да по-секат работниците, да изгорят телата им и да стрият на прах костите им, така че да не остане и следа от съществуването им.

Паул Дорнбергер слушаше спокойно разказа за клането. По-важен от съдържанието бе фактът, че думите бяха изречени на архаичен разговорен латински. Проучванията му бяха потвърдили, че на него вероятно се е говорело в Древен Рим около смъртта на Христос. Самият той четеше латински и гръцки толкова добре, колкото и английски, но му трябваха няколко седмици да асоциира езика от записа с онзи, който бе чел и чувал. Слабата фигура в леглото изстена, сякаш долавяше трескавото електричество във въздуха. Дорнбергер изучаваше стареца. Даваше си сметка, че при вида на болния изобщо не изпитва синовната привързаност или съчувствие, които се очакваха от него.

„Съкровищницата на царица Дидона“ – тези думи го изпълниха с почти детинско вълнение и го разтърсиха. Извикаха във въображението му образ като от детска книжка с картинки – огромни купчини злато и скъпоценни камъни: същинско царско имане. И все пак това беше най-малкото. По-значимото бе, че думите потвърждаваха нещо непонятно, нещо, което не беше за вярване. Старецът му го бе разкрил в един от периодите, когато разсъдъкът му се проясняваше.

„Заветът Изида“ тук