Начало / Читатели / Спомените на Стилиян Чилингиров

Спомените на Стилиян Чилингиров

Борислав ГЪРДЕВ

Признавам, прочетох с интерес „Моите съвременници“, том 1, съставител и редактор Румяна Пенчева.

Стилиян Чилингиров, днес напълно забравен автор, е все пак писател с качества и принос в родната ни литература – и като сантиментален лирик – „Блянове и тъги“, 1901,“Песен за селяка“, 1914, и като детски писател – „Букетче“, 1901, а и с доста успешните си опити в романа – „Хляб наш насущний“, 1926, „Шинел без пагони“, 1928, „Първа жертва“, 1935, „И не введи нас во изкушение“, 1942

Мемоарите му са искрено и непосредствено написани – основно в края на 40 – те години на миналия век – 1947 – 1949  и около 1954 г., веднъж са излизали през 1955 г. със същото заглавие, но според съставителката тази хроника на българската културна история  не е издадена в годините на соца в автентичния си вид, цензурирана  е, Чилингиров е  жертва на режима и затова се налага сега мемоарните му очерци да се публикуват  в техния автентичен вид.

По този именно пункт  – за редакторските намеси по работата с ръкописа му през 1954г., когато предстои отпечатването му с дружните усилия на редакторите от изд.“Български писател“ – Емил Стефанов, Светослав Минков и Владимир Василев – аз съм на противоположното мнение на Пенчева .

С някои редки изключения – заличаването на името на просветния министър Борис Йоцов – убит от Народния съд в спомена за Кирил Христов – редакторските усилия и съкращения целят стягане на изложението, гладкост на фразата и изказа и подобряване стила на Чилингиров.

А той, се знае, че е грапав, разлят, на моменти досадно обстоятелствен и подробен, което пречи на възприятието на творбите му.

Има ,разбира се  и странни престаравания – как ще се посочи, че Борис Вазов, брат на народния поет и депутат – народняк, ще инициира начинанието да се отнеме пенсията на брат си, само и само да не се удостои с такава чест Пенчо Славейков, но това са жалки гримаси на времето, недостойни постъпки, които от неизвестни скрупули досега бяха крити от широката ни общественост.

Чилингиров пише спомените си като опит за официално реабилитиране и ново присъствие в българската литература след преврата на Девети септември 1944 г.

Утвърден автор и с позиции в обществено – политическия ни живот, благоразумно изчаква близо десетилетие , за да се успокои обстановката снишен и първо със спомените си за Вазов – „Иван Вазов отблизо и далеч“, 1953, а след това и с „Моите съвременници“ , той настоятелно търси присъствие в актуалния ни културен живот.

Естествено , новата власт му отнема вилни имоти, той е притеснен, пише писма до всесилния премиер Вълко Червенков, моли за справедливост, иска да издава нови трудове…

Провървява му  – директорът на Института за литература Людмил Стоянов е заинтригуван от мемоарите му и най-вече от приложените от автора им автентични свидетелства и документи, които дори  милостиво са хонорувани по специална оценка и книгата излиза в тираж 5000 екземпляра.

60 години по- късно тя е преиздадена с презумпцията, че е жертва на соццензурата.

А истината е доста по – различна.

Говорих за съкратените пасажи, от които стилът на Чилингиров видимо се е подобрил, но не мога да не посоча, че самият творец хитро се е застраховал да открие мемоарния си цикъл с очерка за Димитър Благоев – Дядото.

Тогава това е модерно и отключва врати, дава индулгенция.

Проблемът е, че прочутият лидер и редактор на меродавното списание „Ново време“ е представен като небрежен редактор на Чилингировите поетични опити, преобръщайки през май 1901 г. четири негови стихотворения в едно  (!) , като защитата на Дядото за допуснатия гаф е направо желязна – „Не бива да се смята, че в списанието може да се допущат подобни коректорски грешки“.

Чилингиров е максимално искрен и пределно дискретен при разкриване образите на своите прочути съвременници , но истината е, че поне в отпечатания том от изд.“Кибеа“, който би трябвало максимално да съответства на оригинала, не откривам кои текстове гравитират около личността на Вазов и кои към Пенчо Славейков, каквато е била първоначалната амбиция

Освен това поместените мемоарни фрагменти са не само нееднородни стилистично, но и  неравностойни като качество и значимост.

Някои са толкова кратки , че чак се чудиш за какво са включени – за Дебелянов и Подвързачов, други са излишно многословни – за Стефан Минчев и Петко Тодоров, а има и такива , които носят в себе си мащаба и амбицията да са минимонографии или обстоятелствени биографии, затлачени обаче от откъси от студии и официални документи, които на всичкото отгоре са и коментирани, вследствие на което точно най- амбициозния очерк за учителя Иван Д.Шишманов, пратил го на специализация в Берлин и Лайпциг, ще отнесе и най- много укори за ненужния си обем и не съвсем сполучливия начин за проникване до неговата интимна същност на учен, преподавател и управник.

Като че ли за по- нефизиономични автори, не от мащаба на Пенчо Славейков  и Кирил Христов – като Ракитин, Подвързачов и Цанко Церковски,  Чилингиров е намерил точната мяра и е дал верни и проникновени  техни портрети , вкарвайки и необходимата струя интимност и непосредствена искреност и пиетет, допринасящи за въздействената сила на мемоарите му.

Четейки „Моите съвременници“ непрекъснато реконструирах в съзнанието си и образа на техния създател – скромен, но и настоятелен, амбициозен, осъзнаващ, че е във втората фаланга на духовните ни първенци, но отчаяно стремящ се към върховете на литературния ни и културен живот.

Чилингиров  също доживява да стигне върха – при това в драматични години – 1941 – 1944, когато  е едновременно шеф на СБП и на Върховния читателски съюз, без да пострада съществено от комунистически репресии след преврата на Девети.

Преди това е поддиректор и директор на Народната библиотека и на Народния етнографски музей  – 1916 – 1923 г.

Но неговият възход по обществената стълбица започва със съдействието на прочутия му съгражданин от Шумен и лидер на Прогресивно-либералната партия д-р Стоян Данев.

Именно Данев му помага в решителен момент, когато е решил да прекъсне образованието си поради липса на средства, използвайки позицията си на премиер , за да го направи писар в Народното събрание през 1902 г., а девет години по – късно вече го вкарва в „ свещената сграда“ и като депутат.

За този си период като отговорен и властен фактор – до края на Междусъюзническата война, дошъл с подписването на жестокия Букурещкия мирен договор от 28 юли 1913 г., Чилингиров пише скъпернически малко, знаейки, че  е отговорен за Първата национална катастрофа – като правителствен депутат – а той попречва на самия Стамболийски да стане народен представител, организационен секретар на управляващата партия, която е в коалиция с народняците и като главен редактор на официоза „България“.

Скривайки се зад бурите на времето, не иска да си спомни, че е бил глашатай на българския национализъм, че е държал след Лондонския мир от 17 май 1913 г. България да получи полагащото й се, а Сърбия да се накаже, ако се отрече от постигнатите договорености.

А именно такъв ни го представя старият либерален деец, преквалифицирал се в писател в началото на 60- те години на миналия век Александър Беровски в епопеята си „Корона и кръв“.

Още помня колоритния  образ  на Стилиян Чилингиров на заклет чревоугодник със запретнати ръкави как яде сочния гювеч пред столичното казино и  да се заканва на съюзниците ни…

От тази гледна точка е логично комунистическите шефове  да му засвидетелстват уважение през 50- те години на миналия век – на него русофила и бившата важна културна номенклатура.

Уж е в Списъка на забранените книги заради опусите си  „Сърбите и ние“, 1930,„Поморавия по сръбски свидетелства“,1917-  1942 и „През Македония“, 1942, а не само му издават две книги със спомени, но дори и избрано – В стария бащин дом“, 1959.

Не успява да публикува следващия си мемоарен том – „Между малки и големи“ – случват се и такива  драми.

Не е само той засегнатият.

Важното е, че през 1953 – 1959 г.след грижливо подпомагане е реабилитиран, а сега , шест десетилетия по-късно отново е изтупан от нафталина и представен като крупен литератор и ценен свидетел на изграждането на новата българска литература.

Това предполага съвестно и обективно запознаване и осмисляне на мемоарните му свидетелства, като ясно се посочи както ценното, така и незначителното в тях.

Без авторът им със задна дата да се представя за страдалец  или първенец в националния ни литературен канон.

От това нямат полза нито той, нито наследниците му, нито неговите изследователи.

Свързани заглавия

Последният възрожденец

„Моите съвременници“ тук

Прочетете още

mid-ZE-cover_web

В „Зелените очи на вятъра“ ограда е пробола сърцето ти

Елица Матеева Здравка Евтимова е невероятен автор! В разказите й и в романите й, които …

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *