Петя Дубарова: Аз следвам на времето светлия ход и искам, как искам след моя живот…

Днес, 25 април, се навършват 53 години от рождението на поетесата Петя Дубарова. Тя си отиде едва на 17 на 4 декември 1979 г. и никой не разбра защо. Артистична, романтична, мечтателка – такава тя остана в поезията си, която е ненадмината. Метафорите й, любимите й образи – на морето, Бургас, лунапаркът, плажът, нощните улици, младостта  – нямат аналог сред написаното от връстниците й.

„През краткия си живот Петя създава оригинални поетични творби, импресии, приказки и разкази, които се открояват в литературния ни живот от 70-те години със самородната си изразна лекота, с дързостта и свежестта на художественото виждане. Всичките й творби разкриват ярък поетически талант”, написа за нея Христо Фотев (1934-2002) – духовният и наставник.

Нека отново да си припомним нейни стихове.

Докосва ме сънят

Замислени комините

от жарките си дробове

издухват пепелта

на пламъците, сините.

И тъмни като гробове

изпиват есента.

 

Бездомни като рибите

се гонят листи есенни,

пияни от дъжда,

заболи смешно фибите

на жилките си, песенно

се люшкат на стада.

 

Прозорците нехайно пак

изхвърлят светлините си

във локви и асфалт.

Луната като златен рак

се движи сред звездите си

с петна като от кал.

 

И цяла нощ бих гледала

дървета като вилици

и есенна луна,

но с пръстите си медени,

красив като измислица,

докосва ме съня.

–-

 

Там някъде…

Там някъде в облаци, в луди лози,

от мигли запазили дъх на сълзи,

от морския дом на соления рак,

от някакъв стар, омагьосан син бряг

внезапно се ражда и тръгва към мен

(когато не е нито нощ, нито ден)

не плах, сивоок, бледосинкав и тих,

а жив, поразяващ, неистов мой стих.

Аз падам във двете му властни ръце

и моето момичешко пъстро сърце

вибрира в мен като щастлива пчела,

Не чакам познатото тръпно „Ела“!

Аз тръгвам след него и знам, че е мой,

на моите мисли блестящият рой

то грабва. Къде съм? Сънувам ли? Аз

попадам във някакъв бронзов Бургас.

 

Слънце с магия на златен фонтан

изригва от мекия свод разлюлян.

А някаква матова странна зора

ме прави щастлива и нежно добра.

 

Дълбоко във хиляди живи води,

в делфини, в звезди, невидени преди,

в събуждане кратко на морския фар

откривам учудена някакъв чар.

 

Защото до мене, разгърден и бос,

реален и жив като ден и въпрос,

е моят стих – трескав и толкова млад,

единствен обичан, единствен мой брат.

 

Аз следвам на времето светлия ход

и искам, как искам след моя живот

пак някой да трепне, внезапно спасен,

открил в моя стих своя пристан зелен.