Лира Литературно-рекламна Агенция
Йордан Ганчовски от години живее в САЩ. Автор е на книгите „Зимна сеитба“, „Нагоре към корена“, Letters sent by the wind („Писма, изпратени по вятъра“), издадена на английски език. Главен редактор е на издавания на български език в САЩ вестник „Златорог“, а от 2005 г. – и на списание „The Chicagoan & World Reports“. Автор е и на над двеста литературнокритически статии и публицистика. През 2000 и 2001 г. е номиниран за поет на годината от Международното сдружение на поетите със седалище в САЩ, а за 2005-а е отличен с наградата на редакторите на Международната библиотека за поезия. На 15 април романът му „Нощта на Десети“ ще бъде представен в столичната книжарница „Хеликон-Витоша”. Предлагаме ви интервю с Ганчовски, предоставено на lira.bg от издателство „Хермес”.
––––––-
Автор си на над двеста литературнокритически статии и публицистика, номиниран за поет на годината от Международното сдружение на поетите със седалище в САЩ и отличен през 2005 г. с наградата на редакторите на Международната библиотека за поезия. Какво те провокира да напишеш сега именно роман?
– Романът „Нощта на Десети“ мина криволичещ жанров път, но искрата, която запали творческата смес, е внезапното ми хрумване да „подобря“ сюжетното време на Джойс и Солженицин, по-точно, по някакъв начин разбрах с абсолютна сигурност, че изпълнението вече е в мен, и затова се хванах на бас, че ще го направя. Бях сигурен, че ще го направя, а запознанството ми с Рей Бредбъри довърши останалото.
Каква е ролята на Рей Бредбъри за написването на „Нощта на Десети“?
– Ами, запознанството ми с него стана точно когато бях на две трети от края на роман антиутопия, в който исках пак да направя нещо ново в жанра, дори бях вкарал образи на учени физици и изобретатели от България – това беше един малък жест към родината ми, за която не знаеха нищо или почти нищо. Тук вероятно му е мястото да кажа, че бях се запознал и общувал вече с много чуждестранни писатели. Всяка година в Чикаго се организираше Панаир на книгата с писатели и издатели от цял свят, но Рей Бредбъри беше нещо друго, всъщност той е най-известният американски писател, с когото съм се познавал. Направи ми впечатление необикновената му скромност – от облеклото до изразите, които използваше. И тъй като ми е омръзнало да говоря за литература, говорихме за обикновени житейски неща. Тогава ми дойде идеята, родена почти от комплекс за вина, че трябва да напиша нещо, свързано с България, че както всяка билка лекува единствено живеещите в района, където тя расте, така и писателите добиват значимост единствено, ако упражнят дарбата си в проблемите на народа, който ги е родил. Направете една справка и ще видите, че е така… И оставих за известно време другия роман.
Казваш, че романът е дошъл след бас с приятел, че ще напишеш роман със сюжетно време седем-осем часа, но ти успя да го вместиш в рамките на два. Какво спечели от баса?
– Басът беше тривиален – една бутилка уиски, но той написа един много добър семиотичен анализ. Щом ми хареса на мен – повярвайте, че наистина е добър, така че този анализ е по-стойностното от бутилката уиски, която още не съм получил.
Книгата е написана с много ирония и свеж хумор. Винаги ли се стараеш да гледаш на живота откъм забавната страна?
– Ако е за живота – да, винаги гледам, даже със самоирония; ако е за литературата – не. Хуморът и сатирата са много сериозни неща и знам, че е изтъркан израз, но за истините и за аксиомите винаги се използват едни и същи изрази – други няма. Понякога зад хумористична обвивка се крият черните краски на нерадостна действителност, но пък душите на героите се запазват от хумора и иронията, както консервантът запазва хранителните продукти. Там, където има иронично отношение към ставащото, реалността винаги е по-ниско от героя – ако е литература. И е много по-ниско от човека, ако е от живия живот…
Героите ти са много колоритни. Имат ли прототипи в реалния живот?
– Едно към едно – нямат. Имената са взети от цветистата врачанска действителност и съществуват, но не съответстват на изградените образи. Все пак романът е архитектурна постройка, чрез която се гони художествена цел, а не низ от случки, и за да се постигне тази цел, е необходимо уплътняване на образите, които са подчинени на художествената цел.
Кой е любимият ти литературен герой от българската и от световната литература?
– Нямам любими герои – имам любими писатели, от които съм се учил, и по различно време са били различни. Героите – това са писателите, които са оставили от себе си по нещо в тях. Няма да споменавам приятели – ще кажа обаче с голямо съжаление, че такива писатели и майстори на стила, като Ангел Каралийчев и Йордан Йовков, са реално неизвестни за света. Това са детските ми учители, през юношеството дойдоха Виктор Юго с невъобразимата си фантазия, Артър Конан Дойл с мистериите на криминалните загадки и вече след двайсетата ми година дойдоха Солженицин, Джойс, Достоевски – мога да добавя още една дузина. Всички, обединени, представляват духа на писателското майсторство в мощен образ на нещо почти реално…
Какво те вдъхновява да пишеш?
– За поезията не мога да отговоря – поезията е електричество и за него и поезията няма точна причина. И все пак вероятно програмата, която е във всеки от нас, ни отвежда всеки път към точното вдъхновение. Миналата седмица в ЦЕРН са определили електричеството най-после като една от четирите сили в основата на мирозданието, остава да чакаме и определение за причината за поезията. А за прозата ме води невидимата амбиция да правя нещо, което не е правено, но така, че да не се натрапва като претенциозно и неразбираемо…
Свързани заглавия
Йордан Ганчовски за срещата си с Рей Бредбъри
„Нощта на Десети“ тук
