Начало / Любопитно / „Лакомството“ от Мюриел Барбери (откъс)

„Лакомството“ от Мюриел Барбери (откъс)

Зеленчуковата градина
Улица „Грьонел“, стаята

Къщата на леля ми Марта, стара съборетина, потънала в бръшлян, приличаше заради един зазидан прозорец на фасадата на едноок човек и това подхождаше както на пейзажа, така и на обитателката ѝ. Леля Марта – най-голямата сестра на майка ми, която и единствена остана без прякор, бе всъщност свадлива стара мома, грозна и смърдяща, която живееше между кокошарника и клетките на зайците сред невероятно зловоние. В къщата, както може да се очаква, нямаше нито вода, нито електричество, нито телефон, нито телевизия. Но независимо от липсата на всичкия този съвременен комфорт, която бе за мен без значение, тъй като обичах излетите сред природата, при нея страдахме от друг бич, много по-страшен: в къщата ѝ нямаше нищо, което да не бе мазно и да не лепнеше по пръстите, ако човек докоснеше някоя съдина, или по лактите, ако за нещастие се опреше до някоя мебел – цял един слой туткал видимо покриваше всяка вещ. Никога не обядвахме и не вечеряхме с нея и щастливи, че намираме убедителен довод за пикник („при такова хубаво време е престъпление да не обядваме на брега на Голот“), поемахме с облекчение надалеч.
На село. Прекарах целия си живот в града, опиянявах се от мраморния под в антрето на дома ми, от червения килим, който заглушаваше стъпките и чувствата, от чашите от Делфт, които красяха витрината под стълбите, и от разкошната дървена ламперия, с която бяха дискретно облицовани стените на малкия
Прекрасен будоар, наречен асансьор. Всеки ден, всяка седмица, връщайки се от провинциалните банкети, аз си бях отново у дома, върху асфалта на улиците – и сред изисканото лустро на буржоазния си дом заключвах жаждата си за зеленина зад четирите стени, натежали от шедьоври, забравяйки все повече, че съм роден за дърветата. На село… Моята зелена катедрала… Там сърцето ми изпя най-страстните си химни, там очите ми научиха тайните на погледа, вкусът ми – уханието на дивеча и на зеленчуковата градина, носът ми – изискаността на ароматите. Защото въпреки отвратителната си бърлога леля Марта притежаваше истинско съкровище. Запознах се с най-големите специалисти във всички възможни области на вкуса. Истинският готвач не може да се осъществи напълно, без да мобилизира
едновременно и петте си сетива. Едно ястие трябва да бъде пиршество за окото, за мириса, за вкуса, естествено, но и за допира, който в много случаи ориентира готвача в избора му и
играе своята роля в гастрономическите празненства. Е, вярно, слухът не участва на равна нога в този валс, но затова пък и храненето не се извършва при пълна тишина – но и в никакъв случай сред шум и глъчка; всеки звук, който се намесва в дегустацията, участва в нея или ѝ пречи, тъй че ястието е решително кинестезично. Често ми се е случвало да празнувам с експерти по ароматите, които, преди да се заинтересуват от миризмите на кухнята, са били първо привличани от мириса на цветята.
Но никой от тях никога не ще може да се сравни с носа на леля ми Марта. Защото дъртата вещица имаше Нос, истински, велик,
огромен Нос, за който сама не знаеше, но за чиято невероятна чувствителност нямаше конкуренция, дори и да се появеше такава. И така, тази семпла, полуграмотна жена – измет
на обществото, която заливаше със зловонна смет ближните си, беше създала градината на райските аромати. Сред изкусно преплетените диви цветя, орлови нокти, стародавни рози
с умело поддържан блед цвят, зеленчуковата градина на леля ми Марта, изпъстрена с ослепителни божури и синя салвия, гордо като на витрина излагаше най-хубавите марули в региона. Каскади от петунии, храсталаци от лавандула, неизменният бръшлян, няколкото прадревни глицинии на фронтона на къщата – от цялата тази добре организирана неразбория се излъчваше най-доброто у нея, което нито мръсотията, нито миазмите, нито отвратителното ѝ съществувание, обречено на нищото, не успяваха да изличат. Колко много стари жени на село са също така надарени с необикновена сетивна интуиция, която използват в градинарството, в приготвянето на сиропи от билки или на рагута от заек с мащерка, колко неизвестни гении умират, без никой да научи за дарбата им, защото най-често не знаем, че
това, което ни изглежда съвсем обикновено и незначително, една хаотична градина някъде дълбоко в провинцията, може да се окаже най-прекрасното произведение на изкуството.
Сред това мечтание от цветя и зеленчуци аз газех с обгорели от слънцето крака сухата гъста трева на градината и се опиянявах от ароматите ѝ.
Най-напред от аромата на листата на мушкатото, които мачках с пръсти, излегнал се сред доматите и граха и упоен от наслада – леко тръпчив мирис, достатъчно остър благодарение на дръзкия си оцетен дъх, но не прекалено, защото позволява да се долови миризмата на захаросан лимон, деликатно горчив, примесен със съвсем леко киселия аромат на листата на домата, който им придава безсрамна сочност – ето това излъчват листата на мушкатото, от това се опивах с корем, долепен към земята на
зеленчуковата градина, с глава, заровена сред цветята, с нос, забоден в тях със сластолюбието на прегладнелите. О, прекрасни спомени от времето, когато бях владетел на царство без измами… Цели батальони, червени, бели, жълти или розови легиони от карамфили набираха всяка година нови воини, изправяха гордо редиците си в четирите краища на градината и по някакво чудо не се прегъваха под тежестта на цветовете, така странно назъбени, излъчващи ухания на пудра, същински красавици, поели за поредния вечерен бал…
Но най-вече липата. Огромна и всеядна, тя заплашваше година след година все повече да удави къщата с пипаловидните си разклонения, които упорито не се поддаваха на подрязване, но по този въпрос беше изключено да се говори. В най-горещите часове на лятото нейната иначе дотеглива сянка предлагаше най-уханната беседка. Сядах на малката проядена от дървояди пейка, опряна на дънера ѝ, и вдишах дълбоко на едри жадни глътки мекия мирис на чист мед, който бледозлатистите ѝ цветове излъчваха. Уханията на липата привечер, това е чудо, което неизличимо се запечатва в съзнанието ни и някъде там, където е
радостта от живота, оставя бразда от щастие, което не може да се обясни само със сладостта на една юлска вечер.
Вдишвайки с пълни гърди един аромат, който отдавна вече не е достигал до ноздрите ми, аз открих съставките му – съучастническото съчетание на мириса на мед с онзи толкова особен дъх на листата, подложени дълго на горещините и попили праха на сухите дни – това е ароматът, който създава у нас безумното и върховно чувство, че пием концентрирания въздух на лятото. О, топли летни дни!
Когато тялото, освободено от оковите на зимата, усеща най-сетне ласката на бриза с голата си кожа, открита за света, към който то
се отваря без задръжки, опиянено от възвърнатата свобода… Сред неподвижния въздух, наситен с бръмченето на невидими насекоми, времето спира… Тополите по пътя край реката пеят на вятъра мелодия от зеленеещ шумол, преливаща от светлини и сенки… Една катедрала, да, една катедрала от изпръскана със слънце зеленина ме обгражда с непосредствена и светла красота… Дори жасминът – привечер по улиците на Рабат – не успя да
предизвика у мен толкова остро усещане…
Вървя по следите на един вкус, свързан с липата… Сладострастно полюшване на клонка, една пчела събира мед в периферията на зрението ми… Спомням си…

Тя го откъсна – него сред всички останали – без миг колебание. По-късно разбрах, че именно в това се състои съвършенството, това впечатление за лекота и очевидност, и то там, където знаем, че са необходими векове опит, желязна воля и монашеска дисциплина. Откъде владееше тази наука моята леля Марта, една
наука, съставена от хидрометрия, слънчево излъчване, биологично узряване, фотосинтеза, геодезни измерения и от още много други фактори, които невежеството ми не се осмелява да изброи? Защото онова, което обикновеният човек знае от опит и от размисъл, тя го знаеше инстинктивно. С необикновеното
си свойство мигом да разпознава тя оглеждаше цялата градина, преценяваше климатичните периметри и за по-малко от секунда – мярка, неуловима при нормално възприемане на времето – вече беше разбрала. Бе разбрала със сигурност и съвсем безгрижно, все едно казваше, че времето е хубаво, беше разбрала точно
кое от всичките тези червени кубета трябваше да откъсне, сега. В мръсната ѝ, деформирана от работа на полето ръка то лежеше, зачервено в копринената си одежда, опъната, леко на вълни поради няколкото по-нежни вдлъбнатини; доброто му настроение беше заразително, настроението на малко възпълничка дама, пристегната в празничната си рокля, но компенсираща това неудобство с пухкавата си плът, която предизвиква неудържимо
желание да я схрускаш. Излегнат на пейката под липата се събуждам от сластен следобеден сън, полюшван от песента на листата, и под навеса от сладък мед захапвам плода, забивам зъби в домата.
На салата, на фурна, като паприкаш, на конфитюр, на скара, печени, мариновани, дребни, големи и меки, зелени и кисели, приготвени със зехтин, с морска сол, с вино, със захар, с червен пипер, смлени, белени, в сос, на компот, на пяна, дори на сорбе: мисля, че съм опитал всички, и то не един път, мисля, че съм прозрял тайната им, отразявайки най-големите гастрономически постижения. Какъв глупак и колко жалко… Измислях тайни там,
където ги нямаше, и то за да оправдая жалкия си бизнес. Какъв е смисълът да пишеш, пък било то и превъзходни хроники, когато не казват истината, когато не се интересуват от душата и са подвластни на удоволствието да се харесат? А познавах домата, откакто се помня, от градината на леля ми Марта, от лятото, което наливаше малкото хилаво израстъче с все по-знойно слънце, откакто го захапвах и сокът му щедро се разливаше в устата ми хладък и богат, вкус, чиято същностна щедрост студът на хладилниците, агресията на оцета и фалшивото благородство на оливията прикриват. Захар, вода, пулп, течен или в твърдо състояние? Суровият, току-що откъснат от градината домат е рогът на изобилието от прости усещания, каскада, която се изсипва в устата и я дарява с всички удоволствия. Съпротивата на опънатата ципа, малка, но точно колкото трябва, разтапянето на месото, тази гъста течност, която се стича в ъглите на устните ти и която избърсваш без страх, че ще си изцапаш пръстите, тази малка месеста топка, която влива в нас бурни потоци природа – това е доматът, това е приключението.

Под липата столетница, сред аромати и вкусови папили, аз хрусках червените красавици, подбрани от леля ми Марта, със смътното чувство, че съм свидетел на някаква основна истина. Основна, но не онази, която диря на прага на смъртта. Обречен съм да изпия тази сутрин до дъно горчивата чаша на отчаянието,
че съм се отклонил от пътя на сърцето си. Така е, но суровият домат не е отговорът… и ето че иде ред на нещо друго, още по-сурово.

Свързани заглавия
Дебютният роман на Мюриел Барбери излиза на български

„Лакомството“ тук

Прочетете още

IMG_20180614_104010

Най-младият участник от „Стани богат“ стана ВИП книжар в „Хеликон“

България има бъдеще, щом ражда такива деца На стола на богатството в популярното телевизионно шоу …

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *