„Колосът от Маруси“ от Хенри Милър (ревю)

22.02.2015 Читатели

Боряна ГЕОРГИЕВА

Ако сте чели “Тропик на Рака” или “Тропик на Козирога”, или сте прелиствали “Спокойни дни в Клиши”, забравете ги, изхвърлете от съзнанието си всичко, което сте чели от Милър, защото тук ще видите един различен, емоционално натоварен пътепис.

“Колосът от Маруси” е разказ с автобиографичната достоверност на едва ваканция, която Милър си устройва малко преди началото на Втората световна война, по покана на брата на писателя и природозащитник Джерълд Даръл – Лорънс Дърел, който го кани на остров Корфу.

Още след прочита на първите страници, книгата навява за спомени, за едно пътешествие . Емоционалното се свързва и преплита с нишките на повествованието. Впечатленията на Милър от Гърция и гръцкия народ са толкова големи, че създават у него желанието да остане завинаги в царството на гръцките богове.

И като на шега, когато всичко започва небрежно, ваканционно дори, Милър разкрива пред себе си един свят различен от сдържаността, материализма, безчувствителността на Америка, Франция или Англия. Пред него се откроява истинското, в малките красиви жестове, в признателността, в добротата, лишена от показност. Истината, че не богатството и социалния статус те правят щастлив, а дори напротив. Щастлив си тогава, когато приемеш, че нещата са преходни, а накрая ти остава само любовта и красотата, добрината в човешките взаимоотношения, свободата да бъдеш себе си и да си щастлив от този факт, да си постигнал душевен мир в своята същност.

„Когато се събудих и излязох на палубата, корабчето се плъзгаше през един тесен пролив;
от двете ни страни имаше ниски голи хълмове и заоблени, осеяни с теменужки могилки с толкова съкровено човешки пропорции, че чак да се разплачеш от радост. Слънцето беше почти в зенита си и блясъкът му беше замайващо ослепителен. Намирах се точно в този мъничък гръцки свят, който бях описал в книгата си няколко месеца преди да напусна Париж. Сякаш се бях събудил, за да разбера, че живея в сън. Имаше нещо необикновено в лъчезарната близост на тези обагрени в лилаво брегове. Плъзгахме се по повърхността като в картина на Русо Митничаря. Атмосферата бе повече от гръцка – тя бе самата поезия и не принадлежеше на никое време, нито пък място, познато на човека. Корабчето беше единствената ни връзка с реалността. То бе пълно догоре с изгубени души, отчаяно вкопчили се в малкото си притежания. Жени в дрипи, с разголени гърди, напразно се опитваха да накърмят ревящите си отрочета; те бяха насядали по палубата в някаква каша от повръщано и кръв, а сънят, през който се носеха, хич и не погалваше клепачите им. Ако тогава ни бяха порпилирали, така и щяхме да се преселим – в повръщано, в кръв и безпорядък – в мрачното подземно царство. В този момент аз ликувах, защото бях свободен от каквото и да било имущество, свободен от всякакви връзки, свободен от страха, завистта, злобата. Бих могъл тихичко да се пренеса от един сън в друг, не притежавайки нищо, не желаейки нищо, не съжалявайки за нищо. Никога не съм бил по-убеден, че животът и смъртта са едно и никое от тях не може да донесе наслада или пък да бъде прието, ако другото липсва“.

Можете да прочетете книгата, да си представите красивите гледки през очите на Милър, но най-вече трябва да я почувствате. Това е книга, за която не може да говори, тя трябва да бъде почувствана, за да бъде разбрана.

„Колосът от Маруси“ тук