Начало / Интервюта / Саманта Веран, автор на „Седем писма от Париж“: Хей, България, благодаря ти много

Саманта Веран, автор на „Седем писма от Париж“: Хей, България, благодаря ти много

„Седем писма от Париж“ на Саманта Веран излиза до дни на българския книжен пазар с логото на „Софтпрес“. Това е първият роман на американката, в който тя разказва личната си история. Книгата е определяна от  Елизабет Бард – автор на бестселъра „Обяд в Париж“,  като „приказка от реалния живот“.

Месеци преди четирийсетия си рожден ден някога успешната рекламна дизайнерка Саманта е безработна, с купища дългове и с провален брак. Тя трябва да вземе няколко съдбоносни решения, за да рестартира живота си. Всичко изглежда безнадеждно, докато не открива седемте романтични и прочувствени писма от Жан-Люк, чаровния французин, с когото е прекарала един незабравим ден в Париж преди две десетилетия. Бърза справка в „Гугъл“ й помага да го открие, за да разберат двамата, че годините и разстоянието не са угасили страстта, която изпитват един към друг. Саманта осъзнава, че внезапният й полет до Франция, за да се срещне отново с мъжа, когото познава от 24-часов горещ флирт, е лудост – но точно това е лудостта, за която е мечтала цял живот…

Саманта Верен се съгласи да даде обширно интервю специално за читателите на lira.bg.

–––––––––

Отстрани погледнато вашата история изглежда като истинска съвременна приказка – Париж, Франция, любов… Определяте се сама като принцеса, така ли се чувствате, наистина?

–          Когато става дума за любов, наистина се чувствам необикновено щастлива, и да, наистина понякога съм като истинска принцеса. Жан-Люк ми дава най-доброто от всичко и за мен често е като принца с белия кон… Всъщност, когато става дума за връзки, всичко е въпрос на взаимно уважение. Благодарение на писмата ни отпреди години, в тях описваме всяка надежда, мечта и страх, които сме имали (дори преди да се срещнем за пръв път), покрихме целия спектър на връзката. Обичам живота си във Франция, понякога е наистина магично. Има невероятни места, които да посетиш, а да не говорим за храната и виното… и сиренето. Но истинският живот, всички знаят, не е приказка, направена от „Дисни“. И като всеки друг на тази планета, и на мен ми се налага да страдам и да понасям удари, да подреждам и чистя „малкия си замък“ в градче в югозападна Франция. Аз бърша праха, Жан-Люк  минава с прахосмукачката и парцала за под. Да, мъж, който се занимава с домакинската работа, сигурно звучи като приказен герой за някои жени. Но просто двамата заедно работим най-добре. Така че, наистина съм принцеса, ударила джакпота в любовта.

Какви са големите разлики между французите и американците?

–              Обществото в САЩ живее на бързи обороти, всичко трябва да е бързо, бързо, бързо. Тук, във Франция, хората не пестят времето си. Не бързат за нищо. Едно вечерно парти продължава между 5 и 6 часа. Сватбите продължават до ранните часове на деня. Семейните вечери никога не са съпътствани с гледане на телевизия. Вместо това си говорим за събитията през деня, за последните новини.  Мисля, че хората тук наистина ценят това, да отделиш време, да се насладиш на малките неща в живота, за разлика от американците.  Наистина е хубаво да не бързаш, да не правиш резки движения…

Защо ви отне толкова години – 20, да напишете и да публикувате вашата история с Жан-Люк?

–              Нямах завършена история! Когато Жан-Люк ми написа седемте писма беше 1989 г. … Аз никога не му отговорих. Е, никога не казвай никога. През 2009 г. животът ми наистина беше лош. Търсих някаква надежда. И когато извадих писмата му от плика, в който ги държах, започнах да изпитвам съжаление защо никога не му отговорих. Дори с едно: „Хей, как си, момче?“ Срещнах се очи в очи с тези мисли. Тогава го издирих, извиних му се за закъснелия с 20 години e-mail.  И се започна – един e-mail доведе до друг. После още един. И, уау, Никога не съм очаквала, че животът ми ще се промени толкова драстично. За първи път в живота ми, докато се криех зад монитора, бях готова да отворя сърцето си.

А как решихте да публикувате книга за това?

–              Написах първия вариант на „Седем писма от Париж“, когато животът ми се проясни. И дори все още да нямах история с край, просто имах нужда да се справя с въпросите, които изникваха в главата ми за миналото ми. И писането ми помогна да се справя с това. Горе-долу по това време започнах да се улавям, че имам надежда нещата в живота ми да се оправят и да го променя за добро. Написването на историята бе терапевтично изживяване. Нещо като воденето на дневник. За щастие намерих и онзи хепиенд, който бях търсила през целия си живот. Тогава разбрах, че трябва да споделя преживяването си. „Седем писма от Париж“ е повече от роман за възобновяването на връзката със секси френски самолетен инженер. Тя е за обичта между хората. Или за един баща, който те осиновява и те смята за свое дете. Това е история за родителството, за обичта към две осиновени деца, които са изгубили майка си, починала от рак, за един баща, който търси някого, който да ги обича толкова, колкото самия той.  Това е история за приятелство, за сестри, за хора, които се грижат един за друг, и които винаги ще влязат в горящ огън, за да ви спасят, или за да бъдете заедно (дори ако вие ги гоните). Това е история за това, как всичко може да се получи, ако имаш любов.

Имахте ли съмнения и притеснения за публикуването на книгата?

–              Да. Да споделиш едно емоционално пътуване е доста трудна задача. В някои случаи прибягвах до голяма доза хумор, за да се справя. Чудех се дали някъде там има жени като мен, които преживяват същото и преминават може би не по същия път, но по подобен, които си задават същите въпроси като мен. Поех голям риск, като разказах всичко от собствената си гледна точка, от първо лице. И се радвам, че го направих. Предчувствието ми беше правилно. Разбирам, че не всеки човек на планетата резонира на моите усещания и на начина, по който ги изразявам. Но писмата на читатели, които са имали подобни на моите изживявания, показват, че всичко си е струвало. Отворих сърцето си, а сега хората отварят своите за мен. Това е невероятно.

Къде е по-лесно да публикуваш първи роман и да постигнеш успех – в САЩ или в Европа?

–              В САЩ дори само за мисълта да публикуваш книга, ти е нужен агент. Има голяма конкуренция, особено за мемоарите. Освен, разбира се, ако не си звезда в някаква област. Не е честно, но просто така стават нещата там. Като никому неизвестна, аз трябваше да работя много, за да намеря място сред другите. Трябваше да докажа, че имам по-различна история за разказване. Процесът по публикуването на книгата ми беше много труден. Първо имах агент, след това нямах. След безброй обрати и нерви, продадох правата на „Седем писма от Париж“ на издателя сама, без агент. Отне ми три години непрестанен труд. Обаче не се отказах и накрая попаднах на точните хора, които да ми повярват.

В днешно време хората рядко пишат старомодните стари писма. Предпочитат интернет за комуникация. Ако вашата история трябваше да се случи сега, щеше ли да е възможна?

–              Интернет е наистина мощно оръжие. От книгата ще разберете как намерих Жан-Люк през „Гугъл“, знаете как се свързахме отново – с имейли, как отново разпалихме пламъците на любовта – с план за летателни километри и добра дигитална комуникация, как той ми поиска ръката от баща ми – през „Скайп“. Без модерните технологии тази любовна история нямаше да се случи. Но при всичко казано, все още много се радвам, когато Жан-Люк ме изненада с някоя написана на ръка бележка или цветя.

А какво предпочитате да четете – хартиена книга или електронна?

–              Предпочитам да се въргалям в леглото с истинска книга от хартия.

А очаквахте ли международния успех на книгата си? Имате ли вече формула за успеха?

–              Много съм горда, че книгата ми бе приета в толкова много страни. България беше първата страна, в която бяха купени правата за нея, а след това последваха още много. Хей, България, благодаря ти много, благодаря и на „Софтпрес“ – моят издател. Merci mille fois!

А какво пишете сега?

–              Работя по продължението, което е с работно заглавие „На седем часа от Париж“. Хората погрешно смятат, че като живея във Франция, живея в Париж, но не е така, Втората книга е друга любовна история, но фокусът сега са семейството и приятелите ми. Става дума за тях и за предизвикателствата, които срещнах при преместването си във Франция. Скочих в един нов живот … и забравих да си отворя парашута! Това е историята за това, какво се случва, когато любовната приказка свърши и се върнеш обратно в реалността.

А какво обичате да четете?

–              Аз съм голям почитател на магическия реализъм. „Животът на Пи“ от Ян Мартел е една от любимите ми книги. В началото като я започнах, се отказах. Един приятел обаче настоя да й дам втори шанс. И съм толкова щастлива, че го направих. Тя е магическа – доказателство, че трябва да си в правилното състояние на ума и духа, за да я четеш. Току що завърших „Светлината, която не виждаме“ от Антъни Доер, страхотна е. Боже, каква книга! Мисля, че няма да пиша мемоари до края на живота си. От три години работя и по един исторически роман. Един огромен опит в жанра на магическия реализъм. Вино във Франция… Нямам търпение да споделя тази история. Затова е време да се залавям с писането, а?

Има ли някоя любовна история, която ви се иска да бяхте написали Вие?

–              Може ли да посоча филм?  „Казабланка“!

А кой Ви е повлиял най-много в писането?

–              Винаги съм била запален читател, истински унищожител. Затова, за да отговоря, трябва да се върна към детството си. Роалд Дал, Франсис Ходжсън Бърнет, Е. Б. Уайт. Тези писатели ме накараха да се влюбя в разказването.

Защо първата асоциация, като стане дума за Париж и Франция е любов?

–              Това е във въздуха тук. Един бегъл поглед към историята, културата и изкуството, ще го докаже. Това е място, където, когато вали, никой не се оплаква. Това е място, където светлината се отразява в дъждовните капки. Тук човек оценява всичко, което има. Красотата е навсякъде и във всекиго. Просто трябва да забавиш темпото, да поемеш дълбоко въздух и да го усетиш.

А очаквате ли някакви промени в живота там след атаката срещу редакцията на „Шарли ебдо“?

–              „Шарли ебдо“ е голяма трагедия. Хората умряха, защото отстояваха свободата на словото. Не съм политически активна и нямам конкретна позиция, винаги съм избягвала дискусии по религиозни и политически въпроси, но имам мнение. Може би е време да кажа какво мисля. Мисля, че всички трябва да го кажем. Достатъчно! Затова, да трябва да има промяна! Уморих се да се страхуваме!

А какво ще кажете за прогнозите на Мишел Уелбек, че до 20 години Франция ще бъде управлявана президент мюсюлманин? Това притеснява ли Ви?

–              Не, не ме притеснява. Не съдя хората по начина, по който се молят. Преценявам ги по делата им. Демокрацията съществува, за да пази най-малките малцинства, да пази индивидите. За това ме е грижа.

Какво ще ме посъветвате да правя, ако ви кажа, че утре отивам за пръв път в живота си в Париж? Има ли книга, която да прочета…

–              Ще Ви предложа да дойдете да се видим! Не познавам Париж толкова добре. Е, освен туристическите дестинации, които обиколих през 1989 г. Но познавам добре Южна Франция. Франция е много повече от Париж.

Като човек, който много обича пътешествията, кое е любимото ви пътуване досега?

–              За мен всеки ден е пътешествие. Мисля, че Франция е уникална, защото можеш да караш два часа, а понякога и по-малко, и да видиш коренна промяна в пейзажа. В един миг гледаш средновековни замъци на пътя, а в следващия момент – скиори по пистите в Пиринеите, след това – гмуркачи в Средиземно море или сърфисти в Биарич, или пък можете да пробвате вино в Сейнт Емилион. Има местенца, на които буквално се завръщате в историята, обикаляйки по калдаръмени улички. Знам всичко това благодарение на съпруга си Жан-Люк, който е маниак на тема история и е отличен екскурзовод.  Viva La France! (от фр. – Да живее Франция!)

Като жена американка кое предпочитате „Сексът и градът“, „Любов в Париж“ или „Обяд в Париж“?

–              Май „Обяд в Париж“. А и Елизабет Бард е феноменален писател, вече и добра приятелка. А иначе, като става дума за „Секса и градът“… май съм наполовина Кари, наполовина Саманта.

Интервюто взе Елена Бойчинова

„Седем писма от Париж“ тук

Прочетете още

171465_b

Топ 10 на „USА Today” за най-продаваните книги в САЩ

Седмичната класация на „USA Today” за най-продаваните книги в САЩ бе обновена 1  юли. Изданието …

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *