Ан Морган за „Файненшъл Таймс“: Как книгите се изгубиха в превода

22.01.2015 Критика

Писателката Ан Морган, автор на изследването „Reading the World: Confessions of a Literary Explorer“, изрази дълбоко притеснение за глобализацията на четенето. В своето есе „Как книгите се загубиха в превода“ за авторитетното издание „Файненшъл Таймс“ тя развива тезата си, че макар да се наблюдава разширяване на границите на четенето в англоезичния свят, в частност Великобритания, все още голяма част от книгите по света остават непрочетени и незалелязани, което ограничава кръгозора на читателите. През 2012 г. Морган стана известна с това, че за една година прочете книги от 198 държави, включително и от България.

Ето и нейното есе със съкращения:

„Преводната художествена литература е във възход в англоезичния свят. През изминалата година станахме свидетели на впечатляващи продажби на книги, които са написани на езис, различен от английския. Така норвежецът Карл Уве Кнаусгор и италианката Елена Феранте спечелиха бляскава слава, а скандинавската криминална литература продължава бурно да превзема класациите за бестселъри. Все още по опашките в книжарниците се чуват възхитени охкания по отношение на романите на Ю Несбю. Това може да ви накара да си мислите, че всички бариери пред преводната литература във Великобритания са паднали.

Дори статистиката показва, че има увеличение на чуждите текстове, които пробиват на английски език. През 2013 г. изследване на „Литература без граници“ – мрежа от организации, които представят европейския културен обмен, показа, че в последните три години около 4,5% (2,5% от отпечатаните книги въобще) от заглавията в художествената литература са преводни. Директорът на „Литература без граници“ Александра Бюхлер признава пред „Гардиън“, че в последните 20 години преводните издания са се увеличили с 18%. Всичко това трябва да е достатъчно доказателство, че англоезичните читатели получават повече допир с чуждата литература откогато и да било.

Но в последните години все по-често се дебатира изолираността и ограничеността на англоезичната литература и нейните читатели и писатели. Един от членовете на журито за Нобелова награда Хорас Енгдал бе цитиран през 2008 г. да казва, че това е една от основните причини, поради които не е имало лауреат от САЩ от 1993 г. насам.

В интерес на истината някои анализатори предупреждават и прокламират срещу хомогенизираната и безлична литература, в която масовият западен читател предпочита да търси глобалния роман, пред предизвикателствата в това да разбереш някое по-локално произведение, което е различно и със собствени тревоги. Китайско-британската писателка и кинорежисьор Ксиаолу Гуо, например, отбелязва ерозията на азиатските литературни традиции, тъй като местните автори все повече се опитват да подражават на потенциално доходоносните англо-американски форми.

И какво се получава? Възможно ли е англоезичните читатели да откриват само привидно глобалната литература? Част от отговорите на тези въпроси са в самата статистика. Да, 4,5% е по-добре от 3%, но все още е много далеч от показателите в другите европейски държави. Например в Холандия този процент е 45, в Словения – 70, във Франция – около 33.

В сравнение с тези страни, нашите 4,5% са наистина малко. През 2008 г. например във Великобритания са публикувани само 22 книги, оригинално написани на арабски език. В същата година имаме 17 превода от Португалия, Мозамбик, Ангола, Гвинея-Бисау, Източен Тимур, Кабо Верде и Екваториална Гвинея и Бразилия. И все пак има ръст в сравнение с 2005 г., когато тези книги са само 10. Всяка година на пазара излизат около 100 превода от френски, като повечето са от Канада и Франция, но нищо от франкофонските африкански държави.

Крайният резултат е, че има много страни, представени само с един-двама автори на англоезичния читател, а много държави нямат и един превод. Всъщност, ако оставим настрани големите книжарници в Лондон, няма да намерите и 70 държави, представени в книги на пазара, а това е малко повече от една трета от държавите в ООН. Дори и най-големите търговци онлайн имат огромни пропуски и глобалното разпространение, като предлагат предимно книги на големите нации за сметка на останалите.

По-дълбоко проучване показва, че световната литература е доста по-малко разнообразна, отколкото изглежда. Австрийската писателка с южнокорейски произход Анна Ким казва, че писателите, които успяват на англоезичния пазар са тези, които успяват с работата си да демонстрират в най-голяма степен своята различност.

Когато не става дума за англоезичния пазар, се вижда една доста по-различна история. Разбрах това, след като през 2012 г. си поставих задачата да чета и пиша за книга от всяка държава по света. При липса на достъпни алтернативи, бях принудена да се справя с редица произведения, които бяха предизвикателство за литературните ми и културни убеждения – да чета само с минимално посредничество между мен и оригиналния текст. Така значителен брой от книгите, които прочетох, бяха под формата на непубликувани досега преводи. Романът, който намерих от миниатюрните Коморски острови край югоизточното крайбрежие на Африка, например бяха „изкопани“ от компютъра на един научен работник във Върмънт, който за да се забавлява, я превел преди няколко години. Преводът на панамската книга „El caballo de oro“ ни беше изпратено от автора на романа Хуан Дейвид Морган (не, нямаме роднинска връзка), а книгата от Сао Томе и Принсипи от Гвинейския залив, бе преведена от 9 доброволци, включително и преводача на Жозе Сарамаго Маргарет Джул Коста, специално за мен.

Този литературен офроуд ми отвори очите за много неща. Търсейки отвъд границите на тази приемлива за пазара ни степен на различност, трябваше да се сблъскам с въпроса как бихме могли да преминем през културите и дали тези истории, написани извън глобалната комуникация, имат да ми кажат нещо.

Някои от тези сблъсъци бяха източник на голяма радост. Например, когато имах щастието да прочета непревеждания досега роман „Уалапи“ на награждавания в Мозамбик автор Унгулани Ба Ка Хоса, бях трогната не само от титаничната фигура на Нгунгунхан – трагичен герой като Лир или Оконкво – но и от силните и обезпокоителни образи. Бях един от малкото англоезични читатели на тази книга и можех да се насладя на чувството, че се промъквам през ключалката на заключена тайна градина с уникални цветя. Различията на тази книга с другите, които обикновено чета, увеличиха неимоверно удоволствието ми от прочита.

Имаше моменти обаче, когато писателят ме поставяше в неудобно положение. Такъв пример са обидите към един труп по време на погребение, както се случи в два разказа от книгата „Гласове“ от Мадагаскар, не бях сигурна как да реагирам. Това е една антология, която оправда за мен липсата на превод от тази държава с 18 милиона население. След това обаче ми стана ясно от бележките под линия, че в книгата се говори за традиция с корени в историческо съперничество между местни кланове. Според текста тя може да се разглежда като импровизирана почит към мъртвите, макар и да предизвиква объркване, шок и възмущение с противоречието си с обичаите и ритуалите, с които самата аз съм израснала.

По подобен начин бях шокирана от един сватбарски обичай, за който прочетох в „The Guardian of the Word“ от Камара Лайе, което беше моят избор от гвинейската литература. Там булката трябваше да понесе заплаха с нож по време на ритуала. Беше ми трудно да приема това, но предположих, че става дума за някакъв вид символика, която не е целяла да провокира гнева и възмущението ми.

Всъщност по време на проекта ми се сблъсках с много подобни проблематични предизвикателства, които все още ми се струват странни. Например в 77 от страните, с чиито романи се запознах, все още имат действащ закон против хомосексуалността, което е предпоставка за много обиди и атаки в литературата срещу собствените им читатели.

Разбира се, тези примери са доста крайни. Всъщност идеята за рязко разграничаване на глобалната литература и местните книжни произведения е доста проблематична. Не може да се каже, че има книги, които са предназначени за световния читател, и такива, които са само за вътрешно ползване. Историите понякога пътуват като хората и се появяват най-неочаквано на места, където никой не ги е търсил.

По същата причина и критиките не се разделят на глобални и „други“. Писателят, критик и преводач Тим Паркс пише много детайлно за начина, по който английската култура е вградена в работата на съвременни индийски автори като Салман Рушди и Арундати Рой. Според него при тяхното четене западните читатели „не се притесняват, че ще се отдалечат твърде много от дома си“. Истината е, че това важи с пълна сила в субсъдържанието на 22 други литератури – от алюзиите на Харди в класиката на Малайзия, до споменаване на „ИКЕА“ и „Сексът и градът“ в литература на арабски. Всичко това е цинична тактика да се привлече и глобална аудитория, а освен това е илюстрация на самото глобално общество. Въпреки, че те произхождат от другаде, тези примери не са нищо повече от това, което цели например споменаването на подправката къри в един британски роман.

Погледнато от този ъгъл, изобилието от произведения, които се нуждаят от сравнително малко междукултурно тълкуване, е донякъде доказателство за усилията на писателите да стигнат до световния пазар, отколкото отражение на живота, тъй като се среща в много части на света. Отвъд онлайн класациите за бестселъри остават твърде много други книги: произведения, които отвеждат читателите далеч от това, което те знаят, оспорват предположенията, залегнали в основата на живота на други от родните на читателите места, и представят поразително различен свят.“

Фото: annmorgan.me