Начало / Любопитно / „Светилата” от Елинор Катън (откъс)

„Светилата” от Елинор Катън (откъс)

Елинор Катън (р. 1985) нахлува дръзко в литературата и поставя два рекорда: за най-млада носителка на „Букър”, най-престижната литературна награда в англоезичния свят, и за автор на най-дългия роман, отличаван с нея.

Новозеландката надява смело цилиндъра на Дикенс и успешно претворява речника и стила на викторианската епоха, за да създаде мащабна творба за мечтатели, първопроходци, златотърсачи и контрабандисти и да вплете в многопластовия сюжет мистика, криминален елемент, обрати, каквито откриваме в приключенската литература, любовна драма и законите на златното сечение и симетрията.

Насладете се на началото на този смел и увлекателен литературен експеримент.

 

ОТКЪС

 

Дванайсетимата мъже в пушалнята на „Короната” имаха вид, като да са се събрали съвсем случайно. Многообразието на външността и облеклото им – рединготи, фракове, сюртуци с рогови копчета, жълт молескин, батиста и габардин, – навяваше представа за  непознати, срещнали се неволно във влака на път към различни части на град, в който речните канали и талазите на мъглата са в нужното изобилие, че да го разделят на отделни райони; дори  престорената вглъбеност в делата им – един разлистваше вестник, друг се навеждаше да тръсне пепелта от пурата в камината, трети разперваше длан върху зеленото сукно на билярдната маса и нагласяше щеката срещу топката, – подчертаваше същото онова осезаемо мълчание, което цари късно вечер във влаковете, само че тук го заглушаваше не поскърцването и потракването на колелата по релсите, а силното плющене на дъжда.

Такова беше първоначалното впечатление на Уолтър Муди, спрял на прага с ръка върху касата. Съвестта му беше чиста, той не изпитваше вина, че е обезпокоил някакъв личен разговор, тъй като присъстващите бяха замлъкнали, щом чуха стъпките му в коридора – в мига, в който Муди отвори вратата, дванайсетимата бяха потънали в своите занимания (доста рискован ход за играчите на билярд, които бяха забравили кой е на ред и затова заеха позиции около масата както се случи) с такава показна съсредоточеност, че дори не погледнаха новодошлия.

Еднаквото сковано безразличие, с което го посрещнаха, навярно щеше да пробуди любопитството на Уолтър Муди, стига младият мъж да беше на себе си телом и духом. Той обаче беше леко замаян и твърде притеснен. Още преди да се качи на кораба, знаеше, че пътуването до западния бряг на Кентърбъри може да е смъртоносно безконечно подмятане сред белите гребени на разпенените вълни с краен пристан на морското дъно нейде из плитчините край Хокитика, ала не беше подготвен за сполетелите го страховити изпитания, за които все още не беше в състояние да изрече и дума. Нравът му не допускаше прояви на слабост – страхът и болестите го караха да се затваря в себе си, – и именно поради тази причина съвсем несвойствено на навика си той не успя да долови духа, който цареше в помещението.

Обичайно изражението на Уолтър Муди издаваше вежлива отзивчивост. Големите му сиви очи рядко премигваха, а сочните момчешки устни бяха извити в израз на любезна загриженост. Косата му беше леко чуплива и в по-младите му години беше стигала до раменете, сега обаче беше подстригана ниско и привчесана на път със сладникаво ухаеща помада, която потъмняваше златистия отблясък до мазно кестеняво. Челото и скулите му бяха изпъкнали, носът – прав, кожата – гладка. Още не беше навършил двайсет и осем и в движенията му се долавяха премерена пъргавина и онази кипяща неопорочена жизненост, която не излъчва нито лекомислие, нито лукавство. С държанието си напомняше на тактичен съобразителен иконом и в резултат на това беше предпочитан и от най-свитите за довереник и често получаваше покана да служи за посредник в отношенията между двама души, с които току-що се е запознал. Накратко казано, външният вид ни най-малко не издаваше характера му и внушаваше доверие у околните.

Муди добре съзнаваше преимуществата, които му носеше загадъчното му изящество. Като повечето хора, надарени с извънмерна красота, беше разучавал внимателно отражението си в огледалото и в известен смисъл познаваше по-добре външността си, отколкото това, което се криеше под нея: във всеки момент в една килийка на мозъка си се наблюдаваше как изглежда отстрани. Беше прекарал многобройни часове пред тоалетната масичка, чиито огледала утрояваха образа му и го показваха в профил, полупрофил и анфас: Чарлс І на Ван Дайк, само че доста по-красив. Правеше го потайно и навярно дори би го отрекъл, тъй като с каква злъч днешните блюстители на морала заклеймяват вглеждането в себе си! Все едно човек няма нищо общо със себе си и се поглежда в огледалото единствено за да затвърди самомнението си, все едно проявата на себелюбие не е също тъй неуловима, неистова и изменчива като всяка връзка между две сродни души. В това си увлечение Муди целеше не толкова да величае красотата си, а по-скоро да я овладее. Разбира се, зърнеше ли отражението си в прозорец или стъкло след падането на нощта, по тялото му пробягваше тръпка на задоволство, само че задоволството на инженера, който случайно попада на измислен от самия него механизъм и с радост установява колко е прекрасен, лъснат, добре смазан и движещ се точно така, както създателят му го е сътворил.

И сега, докато стоеше на прага на пушалнята, Муди пак се виждаше отстрани и си мислеше, че на външен вид изглежда съвършено спокоен. А всъщност едва се държеше на крака от умора, в гърдите си усещаше оловната тежест на преживения ужас, изпълваше го боязън, струваше му се, че нещо го преследва, връхлита го. Въпреки това се огледа почтително, с възпитана сдържаност. Помещението приличаше на възстановка, направена години след унищожението на оригинала, като през тези години повечето детайли са били забравени (пиростията за огнището, завесите, полицата над камината), но тук-там някои дреболии са устояли на хода на времето: снимката на покойния съпруг на кралицата например, изрязана от списание и забодена с обущарски кабари на стената към двора, билярдната маса с шев през средата, където е била срязана на две на пристанището в Сидни, за да бъде пренесена тук, купчините стари вестници с омазнени и изтънели от докосването на множество ръце страници. През тесните прозорци от двете страни на камината се разкриваше гледка към задния двор на странноприемницата, кално парче земя със захвърлени щайги и ръждясали варели, отделено от съседните парцели само с ивица закърнели храсталаци и папрат, а в горния край с редица кокошарници, чиито вратички бяха омотани с вериги като предпазна мярка срещу крадци. Отвъд тези неясни граници се простираха провиснали над улицата въжета с пране зад къщите на една пресечка в източна посока, камари сурови дъски, подредени да съхнат, кочини, купчини боклуци и ламарини, счупени корита за промиване на злато и прокопани канали, като всичко изглеждаше изоставено и в различна степен негодно за употреба. Часовникът беше ударил онзи късен час по залез слънце, когато цветовете изведнъж загубват наситеността си, валеше като из ведро и през мътното стъкло дворът се сивееше и чезнеше. Вътре газените лампи все още не бяха изместили морската светлина на гаснещия ден и със своята бледост подчертаваха цялостното мрачно униние на обстановката.

Тази гледка бе твърде печална за човек, свикнал с клуба си в Единбург, където всичко грее в отсенки на златисто и бургундско и удобните кресла лъщят в тон с мазните телеса на господата, седнали на тях, където на влизане получаваш мека наметка с приятен дъх на анасон или на мента, а след това е достатъчно само да вдигнеш пръст към шнура на звънеца, за да ти поднесат бутилка бордо на сребърен поднос. Ала Муди не беше от хората, които смятат суровите условия за основателна причина за роптаене, недодяланата простоватост го накара просто да се дръпне в себе си, както някой богаташ би отскочил с безизразно лице встрани при сблъсъка с просяк на улицата. Докато се оглеждаше, приветливото му изражение не трепна, ала всяка забелязана подробност – купчинката мръсен восък под някоя свещ, пелената прах около чашите, – го подтикваше да се затваря все по-надълбоко и надълбоко в себе си и да се стяга, тъй че да не допусне външната среда да му повлияе.

Това отдръпване, макар и несъзнателно, се дължеше не толкова на често срещаните у галениците на съдбата предразсъдъци – всъщност Муди разполагаше със скромен доход и често даваше по монета на бедняците, въпреки че, не може да се отрече, винаги изпитваше лека тръпка на задоволство от щедростта си, – колкото на вътрешния смут, който в момента го беше завладял и с който скришом се мъчеше да се пребори. Все пак това беше град на златотърсачи, току-що построен между океана и джунглата в най-южната точка на цивилизования свят, и Муди не беше очаквал разкош.

Истината беше, че преди по-малко от шест часа, на борда на тримачтовия платноход, докарал го от Порт Чалмърс до това диво късче на крайбрежието, младият мъж беше станал свидетел на събитие, толкова невероятно и въздействащо, че поставяше под съмнение реалността, която той познаваше. Видяното не го напускаше, все едно в ъгълчето на съзнанието му се беше открехнала врата и през пролуката се беше процедил лъч мъждива светлина, и сега Муди нямаше как да привика обратно мрака. Усилието да не позволи на тази врата да се отвори по-широко му костваше много. В това крехко състояние всяка странност и всяко неудобство се възприемаха като лична обида. Муди имаше чувството, че унилата картина пред очите му е събран накуп отглас от изпитанията, на които беше подложен в последно време, и той се отдръпваше от нея, за да не позволи на съзнанието си да тръгне по този път и да се върне в миналото. Отвращението беше полезно. Даваше му определена устойчива мяра за здравомислие, за правота, на която може да се позове и да се почувства в безопасност.

Свързани заглавия

Елинор Катън: Не може да се определи конкретно как една книга превъзхожда друга

Носителка на „Букър“ основа фонд за стимулиране на писателите да четат

Ще бъде направен минисериал по наградения с „Букър“ роман на Елинор Катън

Елинор Катън: Сякаш ме удари бяла стена

28-годишната Елинор Катън взе „Букър” с роман от 800 страници

„Светилата”  тук 

 

Прочетете още

nikolapyrvkomiks3

Малкият Никола като комикс или как започна всичко

Юлия ПЕТКОВА Кое будно дете не е чувало за малкия Николà? Лудориите на прочутия ученик …

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *