Начало / Любопитно / „Декамерон“ от Джовани Бокачо (откъс)

„Декамерон“ от Джовани Бокачо (откъс)

Ако Емилия била продължила още малко своята новела, навярно младите дами щели да се разплачат от състраданието, което събудили у тях патилата на мадона Беритола. Но понеже разказът свършил, кралицата пожелала Панфило да продължи, като разкаже своята новела. Момъкът, който бил извънредно послушен, започнал така:

– Прелестни дами, човек трудно може да проумее от какво ще има най-голяма изгода; често сме виждали как мнозина, предполагайки, че като забогатеят, ще си живеят без страхове и грижи, не само се обръщат с такава молба към Бога в молитвите си, но се стремят най-упорито към богатствата без оглед на всякакви трудности и опасности; а после, когато те успеят, намират се люде да ги убият, за да присвоят богатото наследство, въпреки че, преди ония да забогатеят, са ги обичали и са бдели над живота им. Други са успявали да се измъкнат от низините и да се издигнат до висините на царската власт след хиляди опасни схватки, проливайки кръвта на своите братя и приятели; в тая власт те са се надявали да намерят търсеното върховно щастие, а вместо това са виждали и изпитвали не само безбройните, страхове и грижи, що съпровождат властта, ами са узнавали с цената на собствения си живот, че от златните чаши на царската трапеза се пие и отрова. Имало е и такива, които страстно са жадували да притежават телесна сила и красота, други пък – да имат много украшения, без да съзнават, че пагубните им желания стават причина за тяхната кончина или окаяно съществувание. Затова, без да се спирам поотделно на всяко едно човешко въжделение, аз мога да твърдя, че няма такова, което людете биха могли да изберат напълно съзнателно като застраховано от превратностите на съдбата; защото, ако искаме да постъпваме правилно, ние би трябвало да устроим живота си така, че да пожелаем да вземем и да притежаваме само това, що ни дарява онзи, който единствен знае от какво се нуждаем и може да ни го даде. Но ако людете грешат, като желаят най-различни неща, то вие, прелестни дами, грешите най-вече в едно: стремите се да бъдете красиви, и то дотам, че без да се задоволявате с прелестите, с които ви е дарила природата, с учудващо изкуство се стараете да ги умножавате; затова за мен ще бъде удоволствие да ви разкажа за съдбоносната хубост на една сарацинка, която поради своята красота за някакви си четири години трябвало да се омъжва девет пъти поред.

Изминало е доста време, откакто във Вавилония живял султан на име Беминедаб и докато той царувал, много неща ставали по негово желание. Измежду многобройната си мъжка и женска челяд имал той дъщеря на име Алатиел; според думите на всички, успели да я зърнат, тя била най-красивата жена на света по онова време. И тъй като за съкрушителното поражение, което султанът нанесъл на пълчищата на нападналите го араби, голяма помощ му оказал владетелят на Гарбо , султанът обещал да му даде за жена дъщеря си Алатиел, която той поискал като знак на особена милост; и като я качил на един голям, добре снабден и въоръжен кораб, заедно с почетна свита от мъже и жени и какви ли не разкошни дарове султанът я отпратил към Гарбо, призовавайки над нея закрилата Божия.

Щом видели, че времето е благоприятно, моряците вдигнали платната, потеглили от пристанището на Александрия и с попътен вятър плавали благополучно няколко дни; не щеш ли, когато били вече задминали остров Сардиния и им се струвало, че са близо до целта на своето пътешествие, изведнъж излезли насрещни ветрове, които били толкова яростни и така люшкали кораба с девойката и моряците, та те на няколко пъти си помислили, че загиват. Все пак, бидейки ловки, изкусни и силни, моряците успели да издържат два дни в борба с безбрежното разлюляно море; когато настъпила третата нощ от започването на бурята (която при това не стихвала, а ставала все по-яростна) и не знаели къде се намират, пък и не можели да определят това нито чрез познатите на моряците начини, нито на око, тъй като небето било забулено с облаци и било тъмно като в рог, някъде около Майорка те разбрали, че корабът има пробойна и потъва. И понеже не виждали друг начин за спасение – пък и всеки се грижел за себе си, не и за останалите, – спуснали в морето една лодка и капитанът и моряците скочили в нея, смятайки, че е по-добре да се доверят на лодката, отколкото на пробития вече кораб; след тях почнали да скачат в лодката един след друг и останалите мъже от кораба, въпреки че ония, които били вече в нея, ги гонели с ножове в ръце. И тъй, възнамерявайки да избягнат смъртта, те налетели право на нея, защото претоварената лодка не могла да издържи на бурята и потънала и всички загинали. А в това време корабът, тласкан от силния вятър, макар и да бил пробит и почти пълен с вода (на него останали само девойката и нейните прислужнички, които били като пребити от бурята и лежали полумъртви от страх), се носел стремително напред и се блъснал в брега на остров Майорка; силата на удара била толкова голяма, че корабът се забил почти целият в пясъка, може би на един хвърлей камък от брега, и останал там през нощта: вятърът вече не можел да го помръдне, само морето се блъскало в него. Като се съмнало и бурята поутихнала, девойката, която била почти полумъртва, надигнала глава и макар да била останала без сили, почнала да вика ту един, ту друг от свитата си, ала напразно: тия, чиито имена зовяла, били много далеч. И понеже никой не отговарял и не виждала никого, тя се учудила и много се изплашила; като се понадигнала, доколкото могла, видяла, че придружаващите я дами и прислужнички лежат по палубата; побутнала ту една, ту друга, викала ги по няколко пъти и най-сетне разбрала, че малко от тях са живи, а останалите – коя от смущения в стомаха, коя от страх – всички били измрели; и тя още повече се изплашила. Въпреки това, подтиквана от нуждата да се посъветва с някого, тъй като била съвсем сама ѝ не знаела, пък и не можела да разбере къде се намира, тя почнала да дърпа останалите живи, и то така силно, че те една по една се надигнали; като разбрала, че и те не знаят къде са мъжете и видяла, че корабът се е разбил в брега и е пълен с вода, тя горчиво заридала заедно с тях.

Вече наближавал деветият час, а те не виждали нито на брега, нито другаде някой човек, който да се смили над тях и да им помогне. Около деветия час на връщане от своето имение оттам минал случайно един благородник на име Перикон да Висалго; той пътувал на кон, придружен от неколцина слуги; щом забелязал кораба, веднага се досетил какво се е случило и тозчас наредил на един от слугите си да се покатери на кораба и да му каже какво има там. След като успял, макар и трудно да се качи на кораба, слугата намерил девойката и нейните спътнички, струпани боязливо под носа на кораба.

Като го забелязали, те се разплакали и почнали да го молят да се смили над тях, но когато най-сетне проумели, че нито той може да ги разбере, нито те него, помъчили се да му обяснят със знаци сполетялото ги нещастие. Слугата огледал всичко колкото се може по-добре и после разказал на Перикон какво е видял. Перикон заповядал да вземат жените и да смъкнат най-ценните неща, каквито имало и каквито изобщо можели да се носят, и ги отвел в замъка си. Тук жените се подкрепили, нахранили се и починали и по богатите им дрехи той се досетил, че спасената от него жена трябва да е от твърде знатен род; бързо я разпознал, като гледал почитта, която останалите оказвали единствено на нея. И макар девойката да била доста пребледняла и отслабнала от бурното морско пътуване, нейните черти се сторили на Перикон толкова прелестни, че той веднага решил да я вземе за жена, ако тя не е омъжена, а ако не може да му стане жена – да спечели любовта ѝ.

Перикон имал мъжествен вид и бил доста як; той наредил в продължение на няколко дни да се грижат за нея колкото се може по-добре и когато тя съвсем се поправила, уверил се, че девойката е необикновено красива; той много се измъчвал, задето не можел да я разбира, нито тя него и така не можел да узнае коя е. Въпреки това, възпламенен до безумие от нейната красота, той се опитвал с най-ласкави и любовни обноски да я накара да задоволи смирено всичките му желания. Ала нищо не постигнал: тя се противопоставяла най-решително на неговите ухажвания, а това разпалвало още повече страстта на Перикон. Като забелязала това и след няколко дни престой по обичаите на хората се убедила, че е попаднала сред християни, и то на такова място, че и да каже коя е (ако съумее да го стори), едва ли би имала полза, девойката разбрала, че с течение на времето чрез насилие или с любов все ще трябва да задоволи желанията на Перикон, ала решила да запази достойнството си въпреки сполетялата я зла съдба. Затова заповядала на своите прислужнички, които били останали само три, да не казват никому кои са, освен ако не попаднат на такова място, където да са сигурни, че ще им помогнат да се освободят; убеждавала ги най-настойчиво да запазят и своето целомъдрие, като казала, че що се отнася до нея, няма да бъде обладана от никой друг освен от мъжа си. Прислужничките я похвалили и обещали, доколкото зависи от тях, да изпълнят нейната заръка.

А Перикон, чиято страст се разгаряла от ден на ден, колкото по-често виждал край себе си предмета на своето желание и колкото повече му отказвали, като разбрал, че ласкателствата не помагат, пуснал в ход какви ли не хитрости, запазвайки насилието като последно средство. На няколко пъти той забелязал, че девойката харесва виното, което тя не била свикнала да пие, понеже ѝ го забранявала нейната религия; затова намислил да я обладае с помощта на виното, което е и пръв помощник на Венера; като се престорил, че не обръща внимание на нейното отвращение, една вечер той устроил голямо празненство с вечеря, на което дошла и девойката; когато седнали край отрупаната с какво ли не трапеза, той заповядал на слугата да ѝ поднася най-различни вина, смесени заедно. Слугата изпълнил най-старателно поръчението, а тя, без да се въздържа, увлечена от приятните напитки, пила повече, отколкото приличало на нейната чест; поради това, забравяйки сполетелите я беди, девойката се развеселила и като видяла, че няколко жени почнали да играят танци от Майорка, станала и заиграла така, както танцували в Александрия.

Перикон веднага си помислил, че наближава часът, когато желанието му най-сетне ще се изпълни, наредил да носят още ястия и напитки и проточил угощението до късно през нощта. Най-сетне, когато гостите си отишли, той влязъл заедно с девойката в стаята ѝ; а тя, забравила повелята на своята чест, разгорещена от виното, започнала да се съблича без всякакъв свян пред Перикон, сякаш се намирала пред някоя от своите прислужнички, и се вмъкнала в постелята. Перикон не се поколебал ни най-малко и я последвал; загасил всички свещи, легнал бързо до нея и като я взел в обятията си, отдал се на любовни забавления, без да срещне и най-малка съпротива от нейна страна. След като изпитала това удоволствие (тъй като преди това нито веднъж не била узнала с какъв рог бодат мъжете), сякаш разкайвайки се, задето дълго време не е скланяла пред ухажванията на Перикон, без да чака покана за подобни сладки и приятни нощи, тя започнала често сама да го вика при себе си, и то не с думи, защото не можела да се разбере с него, а с жестове.

Но пред голямата наслада, която изпитвали тя и Перикон, се изпречила друга, по-жестока любов, сякаш съдбата не била доволна, че от годеница на владетеля на Гарбо превърнала момичето в любовница на някакъв си рицар.

Перикон имал брат на двадесет и пет години, красив и свеж като роза момък, на име Марато. Той видял Алатиел, харесал я много и тъй като по държането ѝ му се сторило, че и тя го харесва, решил, че ако има нещо, което му пречи да получи каквото иска от нея, това е само строгият надзор на Перикон; така у него се породила коварна мисъл, а мисълта била последвана незабавно от престъпно деяние. Тъкмо по това време в пристанището хвърлил котва някакъв натоварен със стока кораб, който трябвало да отпътува за Киаренца в Романия ; стопани на кораба били двамина млади генуезци, които били вдигнали платна и чакали само попътен вятър, за да потеглят. Марато се договорил с тях на следната нощ да го вземат на кораба заедно с жената. Като уредил тая работа, щом почнало да се свечерява, той премислил добре какво да прави и се запътил тайно към дома на нищо неподозиращия Перикон заедно с неколцина свои най-верни приятели, които посветил в намеренията си; както се били уговорили, той се скрил в дома на брат си.

Късно през нощта Марато отворил на приятелите си и те се отправили към стаята, където Перикон спял заедно с момичето; отворили вратата, убили заспалия Перикон, грабнали дамата, която в това време се събудила и се разплакала, и я заплашили, че ако вдига шум, ще я убият. Като задигнали голяма част и от скъпоценностите на Перикон, те се измъкнали, без никой да ги забележи, и тръгнали бързо към брега, където Марато и дамата му се качили незабавно на кораба, а приятелите му се върнали по домовете си. Моряците използвали силния попътен вятър и потеглили веднага. Дамата оплаквала продължително и горчиво както предишното си нещастие, така и последвалата втора беда, но Марато (с помощта на свети Расти-в-ръка, с когото Бог ни е удостоил) започнал така да я утешава, че тя свикнала с него и забравила Перикон. И вече си мислела, че всичко се е наредило благополучно, но съдбата, сякаш недоволна от стореното досега, ѝ готвела ново огорчение.

Както вече споменахме на няколко пъти, Алатиел била голяма хубавица, а освен това имала и изящни обноски и младите стопани на кораба така се увлекли по нея, че като забравили всичко останало, мислели само как да ѝ услужват и да ѝ се харесат, пазейки се непрекъснато да не би Марато да се досети за причината на тяхното поведение. Като разбрали, че и двамата са влюбени, посъветвали се тайно и взели решение да направят тази любов обща, сякаш на любовта може да се гледа като на стока или печалба. Но като видели, че Марато я пази най-зорко и това ще попречи на техните намерения, сговорили се помежду си и веднъж, когато корабът се носел стремително по вълните с опънати от вятъра платна, те се доближили зад гърба на Марато, който стоял на кърмата и гледал морето, без да подозира нищо, сграбчили го и го хвърлили. Корабът изминал повече от миля, преди някой да успее да забележи, че Марато е паднал във водата. Щом дамата чула за случилото се и разбрала, че няма как Марато да бъде прибран на кораба, отново горко се завайкала. Двамата влюбени веднага дошли при нея и почнали да я утешават с нежни слова и щедри обещания, въпреки че тя трудно можела да ги разбере и оплаквала не толкова загубата на своя жених, колкото злочестата си орис. След като я увещавали дълго (това те правили не веднъж и не дваж) и като им се сторило, че тя почти се е утешила, почнали да се стоварят кой пръв да легне с нея. Но тъй като всеки искал да бъде пръв и не могли да се споразумеят, започнали да си разменят груби думи и стигнали до люта кавга, която възбудила гнева им: извадили ножове, нахвърлили се яростно един срещу друг и започнали да си нанасят удар след удар, без другите, дето били на кораба, да могат да ги разтърват; единият тозчас паднал мъртъв, а другият останал жив с многобройни рани по тялото си.

Свързани заглавия

Ново издание на „Декамерон“ е вече в книжарниците

Прочетете още

xxxIMG-0579-239x300-1-239x300.jpgMic_.esvmeQQ4iw-239x300.jpg,Mic_.nJirAyIALf-239x300.jpg.pagespeed.ic.UQsbiIKojS

Хората станаха лоши – част първа

Николай ФЕНЕРСКИ Помните ли го онзи злодей Антоан Сигърх от „Няма място за старите кучета“ …

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *