„Тринадесетият апостол“ от Том Егеланд (анотация и откъс)

06.01.2015 Любопитно

Кой е тринадесетият апостол? Защо тайните служби на няколко страни се интересуват от археологически разкопки? Какво би станало, ако се промени представата ни за религията? Отговорите на тези въпроси са в книгата „Тринадесетият апостол“ на Том Егеланд . След 5 интернационални бестселъра и световен медиен шум около факта, че две години преди „Шифърът на Леонардо“ издава книга със същите герои и сюжет („Краят на кръга“), Егеланд си е спечелил имиджа на автор, по дирите на който върви Дан Браун. В момента „Холивуд” е обърнал поглед към него и се е заел да пренесе на големия екран хита му „Евангелието на Луцифер“, а след това и другите му 4 романа с главен герой Бьорн Белтьо.

Сюжетът:
В „Тринадесетият апостол“, най-новия роман на Егеланд, срамежливият, но гениален археолог и изследовател на исторически загадки Бьорн Белтьо получава загадъчно послание и странен ключ от колежката си Виктория, която е в кома след тежък инсулт. Посланието е написано от нея още преди години, но тя го е оставила за по-младия си колега с изричната заръка да му бъде предадено след смъртта й. Опитвайки се да разгадае какво се крие зад това, Белтьо открива в кабинета й снимки и документи от археологическа експедиция в Израел през 1977-8 година, за която Виктория никога не е говорила. Оказва се, че преди 35 години в Капернаум, в библейските земи, е открита гробница, а това, което е в нея, би променило представите ни за религията и цивилизацията ни. Израелските власти се намесват, археологическите проучвания са преустановени, а ръководителят на експедицията – Моше Менделсон, изчезва безследно. Големият въпрос е: Какво е имало в гробницата? Защо всички документи относно експедицията са изчезнали от архивите на израелския Институт по библейска археология? Защо Мосад, а и други тайни служби проявяват огромен интерес към случая отпреди толкова много години?
Когато среща Ребека, дъщерята на изчезналия археолог, продължаваща да търси истината за баща си, Бьорн се отправя с нея към Лондон, Флоренция, Йерусалим и Капернаум. Двамата пропътуват хиляди километри, за да намерят отговор на въпроса защо баща й е изчезнал безследно. Откритието, до което достигат, е изненадващо и ще промени начина, по който западната цивилизация разбира собственото си съществуване.
За стойността на вярата ни говори „Тринадесетият апостол”, но и за смелостта да разкриваме любовта си, да приемаме другите, да сме част от света. Всичко това прави от тази книга завладяващо пътешествие в историята и в нас самите. Но тръгнете ли сега… връщане просто няма. Истината ще е във вас завинаги.
Като четеш книгите на Том Егеланд, ставащ по-мъдър – опознаваш не само историята и човечеството, но и самия себе си. Това е заключението, до което стига един критик, даващ висока оценка на литературната и познавателната стойност на романите на писателя. В най-новия Егеланд разкрива тайна, стара като самото християнство – тайна, която провокира нашата представа за това кой е Иисус. И това няма нищо общо с всички онези конспиративни теории, предизвикали голям читателски интерес. Защото писателят стъпва върху съвсем нови изследвания, а преди да напише „Тринадесетият апостол“, в продължение на две години проучва най-новото в библейската археология, в което са стаени и най-големите загадки на живота и смъртта.
Библейската история е пълна с пъзели и загадки – въпросът е как да пренаредиш пъзела на фактите от реалистична гледна точка, а не само да погледнеш към историята на великите цивилизации като история на големи престъпления и конспирации.
Гледната точка на автора е, че всяка следваща религия е отговор и корекция на предишни религии, на по-стар начин на мислене и поглед към света. Християнството се основава на юдаизма, който от своя страна е базиран на древните месопотамски митове. Християнството не е създадено от Иисус, който (парадоксално е за някои, но е факт) не е християнин. Християнството е създадено от Павел и ранните отци на Църквата. То израства и се превръща в сила, в противовес на упадъка на Римската империя, и става официална религия. Властта на римските императори се трансформира в религиозна власт с център Ватикана. Папската институция придобива власт над крале и императори.
Относно символиката в заглавието и идеите в романа: В Новия и Стария завет числото 12 е сакрално. Иисус има 12 ученика, Яков има 12 сина, които от своя страна са предци на 12-те племена на Израил в Стария завет. Наистина ли Иисус е имал само 12 ученика или това е било съобразено с библейските канони? Християнството не винаги е показателно за това какви са били принципите на учението на самия Иисус. Той се е отнасял с далеч по-голяма симпатия към жените, отколкото християнската църква в продължение на повече от 2000 години. В дъното на това е Павел. Иисус се е обграждал с жени. Мария Магдалена очевидно е била негов ученик, но по-късно никога не получава статута на апостол. Но не тя е Тринадесетият апостол. Загадката е в основата на книгата и не бива да я издаваме.
Книгата поставя въпроса каква би била ролята на жените в световната история, ако ранните църковни отци не са избрали един женомразец (Павел) да застане начело на християнската църква. Как би изглеждал светът днес? И защо сме послушали Павел, а не Иисус? Защото Павел е този, който полага основите на съвременното християнство и налага как да мислим и в какво трябва да вярваме.
Том Егеланд е преведен на много езици и си е спечелил милиони почитатели по света. Първият му голям хит е романът „Краят на кръга” (2001). В публикувания две години по-късно бестселър на Дан Браун „Шифърът на Леонардо“ (2003) читателите откриват смайващи прилики както в сюжета, така и в главните герои: в дъното на всичко е тезата, че Иисус е бил женен за Мария Магдалена и двамата са имали потомство; албинос е сред главните герои и в двата романа; и в двете книги главната героиня се оказва едновременно последният жив потомък на Христос и Мария Магдалена, и дъщерята/внучката на последния велик магистър на таен орден. Не закъсняват и обвиненията към Дан Браун в плагиатство, раздухани от световните медии. Самият Том Егеланд не предприема съдебни действия, а насочва вниманието си към писането на следващите си книги, разбулващи нови исторически и библейски загадки.
На български са издадени романите на Том Егеланд „Заветът на Нострадамус“, „Евангелието на Луцифер“, „Пазителите на завета“, „Краят на кръга“, „Нощта на вълците“ и „Лъжите на бащите“.
Зад всяка негова книга има големи проучвания на архиви и исторически източници.
В 5 от книгите му главен герой е археологът Бьорн Белтьо. Наскоро Холивуд купи правата за филмиране на поредицата. Очаква се да бъде високобюджетна продукция с голям размах. Първият филм ще бъде по романа „Евангелието на Луцифер“.
Най-новият роман с Бьорн Белтьо е „Тринадесетият апостол“, който излиза на български само няколко месеца след издаването му.

ОТКЪС

В Лондон ни чакат митничарите. Да, точно така. Чакат ни. Буквално ни чакат. Със сигурност са добри в това, с което се занимават, но никак не ги бива в преструвките. Не са актьори. Представям си описанието:
Бял като сняг мъж (албинос) с червени очи на име Бьорн Белтьо, роден през 1968 година, пътуващ в компанията на еврейка на име Ребека Менделсон, родена през 1964 година – с дълга, чуплива, червеникава коса.
Добре дошли в прекрасния Лондон!
Митничарите се държат така, все едно са ни привикали на една страна по чиста случайност. Все някой трябва да бъде спрян. Случайността е влязла в действие и това сме ние. Но не, с твърде голяма охота ни спират. Точно нас.
– Excuse me? Sir? Madam? – Професионална усмивка. – Имате ли нещо за деклариране?
Иска ми се да отговоря: Нищичко, освен две кости от гробната камера в Капернаум, които сте инструктирани да задържите.
– Nothing – казва Ребека, усмихвайки се очарователно.
– Nothing – повтарям и аз. Усмивката ми не е така очарователна като нейната.
– Имате ли нещо против да прегледаме багажа ви?
Ех, че игра! Знаех си много добре, че веднага щом пристигнем в Лондон, някой ще се опита да ни отнеме костите. И че няма да се спрат пред нищо, за да постигнат своето. Щом и митничарите са намесени в тая работа, трябва да ни е ясно, че нашите противници са силни.
Кутията е в ръчния ми багаж. Веднага я откриват.
– Какво е това? – пита митничарят.
– Кости.
Грейват.
– Както навярно знаете – казва митничарят, – и Европейският съюз, и Великобритания имат ясни правила по отношение на това какво може да се внася във Великобритания от държави извън…
– Просто ги вземете!
– Законодателството постановява, че не може да се внася прясно месо, не кости! – казва Ребека.
– Ако костите са с антикварна стойност – казва митничарят с високомерен авторитет, – те може да са обект на Закона за културната собственост, според който…
– Просто ги вземете! – повтарям аз.
– Но, Бьорн… – казва разтревожено Ребека.
От Гетуик хващаме бързия влак до Лондон, след което се качваме в такси и продължаваме към Тисъл Марбъл Арч. Хотелът, в който винаги отсядам, когато съм в Лондон. Когато правех регистрацията, трябваше да запазя две отделни стаи. За всеки един от нас. Ако бях някакъв Казанова, щях да запазя двойна стая и сетне да се оправдая с хотела.
Тъкмо бях почнал да разопаковам багажа си, когато на вратата се почука.
Не беше Ребека, а Даян.
Пристигна далеч по-бързо, отколкото си мислех.
– Даян…
Отварям вратата, за да влезе вътре. Изглежда доста добре.
Даян е между 30 и 40 годишна, но все още изглежда като в студентските си години. Излъчването ѝ е меко и внушава доверие. Изглежда като добронамерена девойка, която ти желае доброто, но всичко това е измамно. По-точно: това е само част от личността ѝ.
– Бьорн!
– Доста време мина!
– Ех, ти! Какви ги вършиш само! – смее се тя.
– Знам, че си спомняш за многото ми лоши качества. Но се надявам, че не можеш да кажеш, че съм глупак!
– Не знаех, че и митничарите са замесени, Бьорн. Разбрах едва когато са схванали какво всъщност си им дал. Повярвали са, че това са човешки кости, а ти си им оставил свински ребърца!
Прихва да се смее.
Не е знаела нищо за това, така ли? Не знам на какво да вярвам. Със сигурност не е случайност, че митничарите търсеха тези човешки кости точно след като Даян ме покани в Лондон. Даян знае доста неща. Почти всичко. И тъй като е въвлечена в случващото се, със сигурност е наясно, че митничарите са били уведомени. Или пък не е знаела за това?
Международното научно дружество се помещава в Уайтхол. Висока стълба води до входа. Червената тухлена сграда се е вклинила между министерства и държавни служби като дворец на знатен принц. Колони, мрамор, бронз. Вратите се отварят автоматично, сякаш виждат, че самата Даян приближава към входа. Абракадабра! Минаваме покрай внушителната рецепция и влизаме в царството на администрацията, което се намира на втория етаж. Минаваме през дълъг коридор с изкуствено осветление и толкова дълбоки килими, че в тях могат да изчезнат куп котета и хлапета и никой повече да не чуе за тях.
Така и не мога да разбера дружеството. Та тази организация няма нищо общо с това, което трябва да представлява. Някога един човек описа SIS като ЦРУ в сферата на науката, разследваща служба в академичните среди. Пуснали са пипалата си във всички световни университети и академични служби. Когато нещо представлява интерес за тях, а тук говорим най-вече за крайно интригуващи теории и открития, които биха променили света, се намесват с внушителни по мащаб екип от учени. Разполагат с неограничени средства и компетенции. Международното академично дружество е важна част от академичния свят и е намесено във всичко, което касае съвременния живот на учените.
– Очакват ни в Огледалната зала – казва Даян.
Така и не обяснява кой ни очаква. Но познавам хората веднага, щом тя отваря вратата. Не съм изненадан.
Сядаме край масата, която вече е затрупана с кафе, кексове и дребни сладки. Като на гости при баба. Оглеждаме се. Изследваме се един друг с поглед. Даян се опитва да разведри атмосферата и да успокои Ребека с веселите си коментари.
Тра-ла-ла.
– Имам много въпроси – казвам аз.
– Страхувам се, че не можем да ви дадем много отговори – казва Тзафир Драх.
– Следите ни!
– Естествено!
Признанието е бързо и недвусмислено.
– Защо?
– Откъде ще започнем? Какво беше това с трънения венец на Иисус? – казвам аз.
Тзафир Драх ме гледа въпросително. Сетне поглежда към Менаше Фрум. Какво знае той всъщност? – това издават погледите им. Така че им разказвам какво знам.
– Гидон Залер твърдеше, че тръните били на 2000 години. Позволих си волността да изследвам малка част от едно трънче. В Норвегия. В Националната лаборатория в Университета за наука и технологии в Трондхайм са доста добри в тази работа. Всички знаем много добре, че тръненият венец не е на 2000 години и не е бил върху главата на Иисус.
Гидон Залер се изчервява. Менаше Фрум мълчи и гледа в една точка. Объркан е от погледа на Тзафир Драх.
Залер въздиша и казва:
– Знаех си, че не сте склонни да повярвате! Казах им.
– Модерните разследвания имат на разположение прекрасна техника – казва Драх. – Един от методите е ментална манипулация. Понякога тя работи. Друг път не. Това дали Иисус е умрял на кръста, или не, не е от значение за венеца. Той пак е интересен.
– Ментална манипулация ли? – казвам аз.
– Надявахме се, че ще успеем да ви накараме да повярвате, че Моше Менделсон е открил нещо сензационно. Нещо като тази реликва. Или пък гроба на пророка Даниил.
– А Питър Корнел? Антикварният търговец?
– Британско-израелски актьор, който беше нает в тази връзка. Искахме да ви накараме да повярвате, че венецът е истински и по този начин да успеем да ви успокоим, за да се кротнете! Така или иначе повече няма да чуете нищо за Корнел.
– А всичките онези глупости за пророка Даниил и стенните надписи?
Тзафир Драх прави нещо, което явно не върши често. Усмихва се.
– Тук на практика на помощ ни се притече миналото. Нашите деди. Още през 1988 година Ребека започна да ровичка в мистерията около баща си. Тогава Институтът реши да разреши случая, като представи погрешна информация. Всички нейни въпроси към централните учени в сферата ставаха все по-настойчиви. Искахме да я накараме да спре да рови. Така че измислихме писмо от анонимен археолог, който да намекне, че изчезването на Моше Менделсон е свързано с пророка Даниил. За нас това си беше дребна работа. Всичко беше готово в рамките на половин ден. Написахме писмото и го пратихме. В най-лошия случай писмото нямаше да бъде взето на сериозно. В най-добрия случай обаче щяхме да отдалечим интереса на Ребека от съдържанието на гроба.