Панорама на Йордан Радичков по БНР

В четирите недели на месец януари в обичайното време, от шестнайсет часа, Радиотеатърът на БНР ще представи пиесите:

–  „Януари”, постановка на Драматичен театър „Иван Димов” Хасково, режисьор Иван Добчев;

– „Суматоха”, постановка на Асен Шопов;

– „Добродушните смокове”, отново под режисурата на Иван Добчев;

–  „Лазарица” с режисьори Младен Киселов и Юри Статков в неповторимото изпълнение на Григор Вачков.

–––––––––

Предлагаме ви избрани откъси от интервюта на Румяна Таслакова и Иван Бакалов с Йордан Радичков, публикувани на bnr.bg:

 Какъв искахте да станете като дете?

– Не, никога не съм мечтал какъв да стана. Като дете бях изплашен от куче и изгубих говора си. И тъй като децата ме отбягваха – с мен играеше само едно глухонямо момиче, наша съседка, беше малко по-голяма от мене – аз мечтаех да мога някога да проговоря.

Какъв талант бихте искали да притежавате?

– Много бих искал, ако мога, да рисувам

Коя е най-голямата Ви грешка?

– Грешка… Не бих казал. Нещо, което съм направил по невнимание, е, че дойдох да живея в София.

Какво или кого ненавиждате най-много?

– А, не… Да ненавиждам не мога. Аз съм сговорчив човек и имам все още добро мнение за хората. Но не обичам лъжата.

На кое място в света бихте искали да живеете? И защо?

– В моя роден край. Винаги бих живял в България, малка страна. Намирам, че тя продължава да бъде заключена градина на Изток и тук, на Балканския полуостров има своите добре определени четири сезона. В този годишен цикъл от четири сезона тя може би вписва и своя национален живот. При нас нямаме спирала на развитието, при нас се върти колелото. Това е цикълът. Може би това е нашата национална съдба.

С какво биха могли да Ви съблазнят?

– Майко мила! С всичко вероятно. Аз съм човек, който се поддава на всякакви съблазни. Ако сега някой ми се обади да идем на лов, да изоставим всичко, веднага тръгвам. Ако някой ми каже, че трябва да отидем при някоя прочута врачка, изоставям всичко и отивам. Ако някой ми каже, че някъде са се появили зелени мравки, оставям всичко, за да видя къде се намират тези зелени мравки.

Коя професия освен вашата Ви интересува? И защо?

– Завиждал съм на художниците, защото художникът може да рисува и да си подсвирква с уста. Аз като пиша, не мога да правя това. Завиждам на актьорите, защото работят групово. Даже когато човек стане сутрин и няма настроение, щом отиде в театъра и започнат репетиции, се създава настроение. Започват да се шегуват помжду си. Колективната работа в изкуството, специално в театъра, мисля, че създава и много настроение. Там, където се групират хора, се създава настроение. Там, където човек е самотен, е много тъжно и самотно наистина. И може би заради това хората се групират. Завиждам на хората, които работят в тези групи, които имат групови професии.

От кои личности от миналото се възхищавате най-много?

– В нашата история винаги съм слагал на най-високо място Васил Левски. Той за мен е необясним феномен. От моите колеги се възхищавам от Емилиян Станев. Това е един от малкото живи, истински писатели, които съм виждал. На поети като Атанас Далчев. Той носеше в себе си нещо от старата Европа.

За какво/на кого завиждате?

– Малко труден въпрос. Мисля, че не съм завистлив човек. Спомням си сега, че като ходихме на училище в съседно село, една сутрин срещаме по шосето един млад мъж, който кара велосипед и свири с уста, но държи ръцете си на кръста … И върти педалите. Пътят е леко наклонен, но той свири, много красиво свири с уста. И минава покрай нас и продължава да свири с уста. Питахме защо този човек така свири с уста и си кара велосипеда без ръце… Разбрахме, че той се бил оженил предния ден. Беше щастлив, за пръв път е преживял една брачна нощ и сутринта трябваше да отиде до града или до съседното село, което е нашето, с този велосипед… И представяте ли си колко щастлив е бил този човек!

Кое е Вашето мото?

– „До една цел се стига като не се бърза, като не се изостава.”

Коя музика обичате най-много?

– Най-много обичам песента на птиците.

Какво означава за Вас писането?

– Писането е един вид ерес. Защото в живота всичко е установено, хората го виждат такъв, какъвто изглежда на пръв поглед, а писателят идва да им каже: Не, това не е така! Хората имат нужда от религиите и затова са си измислили Бога. Литературата, създавайки своите герои, възхвалявайки ги, прави това не защото толкова много вярва, че човекът е точно такъв, а защото писателят иска да го види такъв. То е като някаква сила, която подхваща човека за косите и го издърпва нагоре, за да увеличи той ръста си, да надмогне себе си, да порасте.

На какво според Вас се дължи голямата ви популярност, любовта на толкова много читатели към книгите ви?

– О, не знам! Може би хората виждат в книгите ми една реабилитация на своята собствена личност. Човекът има нужда от това. Особено по-малобройните народи… Те имат нужда някой да ги реабилитира, да ги утвърждава като личности, да им дава самочувствие…

 Вярно ли е, че си бил слаб ученик по литература?

– Аз имах все слаби бележки, все тройки имах по български език и литература. Сега децата правят много есета. По мое време имаше много свободни съчинения. Поне веднъж седмично трябваше да напишеш свободно съчинение. Отиваме, да речем, в Берковица – там има букова гора, отиваме да берем буков жълъд. И трябва да напиша свободно съчинение как брахме буков жълъд, като опиша жълъдите и приключенията, които съм имал.

И ти на това тройка ли изкарваше?

– И аз на това изкарвах тройка. Изкарвах тройка защо – защото аз никога не можах да направя увод, изложение и заключение в едно съчинение. Аз започвам както си ща, и завършвам както си ща. Без да спазвам такива правила. По-късно, така, като съм се замислял, като съм изследвал някои работи, разбрах, че и народът по същия начин разказва. Аз съм наблюдавал едно събитие на село, след това съм го слушал поне от 10 души разказано – хора, които преди това са участвали, хора, които са били свидетели на събитието, хора, които през втора и трета ръка са чули събитието. Всеки по нещо е дотурял, всеки по нещо е разкрасявал. Но никой не е спазвал това – увод, изложение и заключение. И в това има нещо много красиво. Няма шаблон.

Значи училището не ти помогна да станеш писател?

– Е, как да не ми е помогнало. Поне ме научи, че земята е кръгла, учих история, география…

Кои автори си чел навремето, кои писатели са ти оказали влияние?

– Винаги ми е правил много силно впечатление Йордан Йовков. Йордан Йовков като четеш, усещаш миризмата на това, което пише. Като описва поле, мирише на сено, на билки, на някаква магия. Лекота и магия има в Йордан Йовков. Това ми правеше много силно впечатление. Силно впечатление ми правеше всичко прочетено в руската литература. Винаги съм обичал Гогол.

Някой писал навремето, че Светослав Минков ти е оказал влияние. Така ли е?

– Това е плод на литературната критика. Аз Светослав Минков не познавах. Даже почнах да чета Светослав Минков, когато прочетох в критиката, че аз се влияя от Светослав Минков. Викам – чакай да видя кой е Светослав Минков. Това са абсурди на времето.

С кого още са те сравнявали? Чувал съм дори за Кафка.

– Аз и Кафка не бях чел.

На колко години остана без баща?

– Четиринайсет… Или тринайсет, може би.

Спомняш ли си бедността?

– Помня всичко, разбира се.

Мислил ли си често за бедността?

– Много често не бих казал, но спомням си бедността. Тя е част от живота, която не избледнява лесно и бързо. С такива краски е оцветена, че не бледнеят.

Бедността може да направи от човека писател, може да направи и престъпник – така ли е?

– Това не мога да кажа. Само с бедност не се става нито писател, нито престъпник. Очевидно е нужно и нещо друго. Писател става човек, който има какво да разкаже. А престъпник – не знам.

Творчеството на Радичков тук