Лира Литературно-рекламна Агенция
ВТОРО ДЕЙСТВИЕ
ВТОРА СЦЕНА
Маскен бал в градините на Леонато
Беатриче: Когато зърнах синьор Бенедикт, прихнах да се смея и се смях, докато стомахът не ме заболя.
А имах толкова добри намерения! Чувствах се искрено разкаяна заради начина, по който се бях отнесла към него снощи на вечеря, и тази вечер се бях натъкмила подобаващо, за да му направя добро впечатление.
Градината също беше натъкмена по превъзходен начин. Нощта беше все още топла и безброй свещи, чиито пламъци се усилваха от полирани оловни ореоли, стояха във всяка ниша и алпинеум като ангелчета на пост. Между дърветата бяха опънати нанизи с фенери, а в земята, в нестройни редове покрай всички малки и големи пътеки, бяха подредени факли. Навсякъде из градината се разхождаха музиканти, така че, завивайки зад някой ъгъл на лабиринта или насочвайки се към беседка, човек можеше да попадне на флейтист или на виолист, акомпаниращи на гамата на общия разговор. На различни места из градината, напълно голи, с изключение на препаските около кръста и боядисани в бяло като статуи, стояха в различни пози кастрати . Когато към тях се зададеше някой гост, те започваха да пеят и чистите им, звънки гласове се понасяха към звездите. Ефектът беше магически.
Двете с Херо бяхме получили задачата да посрещаме гостите и да ги отвеждаме до мястото, където ги чакаха маските. Тъй като от присъстващите на маскен бал се очакваше да се облекат като всеки друг, само не и като себе си, Херо бе предложила тя да облече рокля в моето любимо синьо, а аз да облека една огнена рокля от берберска коприна, която й беше купена в Триполи, но й беше твърде дълга. Роклята се оказа много хубава, а ярката коприна – прохладна и спускаща се на дипли от всички страни. За бижу си бях избрала наниз от жълти диаманти и топаз, които се спускаха върху горната част на роклята ми като водопад от пламъци, като лавата, бликаща от вулкана. Една хитро вмъкната вътрешна платка на кръста и дипли при бедрата правеха талията ми да изглежда съвсем миниатюрна. Вътрешните ми течности отговаряха напълно на роклята, пламтящи от възбуда.
Чичо беше поръчал от Венеция най-изящните маски и цял следобед градинарите му ги бяха окачвали по клоните на големите черници в центъра на моравата, за да могат гостите да си ги берат като плодове. И сега в мрака боядисаните им лица надничаха измежду фенерите с блестящите си, подобни на скъпоценни камъни цветове – пауни, лъвове, коломбини , шутове. Имаше и небесни лица – луни, обсипани с перли на прах, звезди, напръскани с блестящи диаманти, и слънца, увенчани с позлатени лъчи. Сред маските зърнах и лица от някои от картите за скопа – един крал, една кралица и едно вале . Развързах връзките на кралицата и поставих лицето й върху моето. Запитах се дали синьор Бенедикт би избрал да бъде кралят.
Или валето.
И точно тогава го видях. Вървеше по алеята откъм къщата, придружаван от едната страна от принца, а от другата – от младия Клавдио. И по устните ми заигра усмивка. Защото той действително се бе облякъл не като себе си – зелената гъсеница се беше превърнала в храбра аленочервена пеперуда.
Беше облечен в ливреята на свети Яков, с испански дублет с разцепени отгоре и отдолу ръкави и двоен нагръдник, изрязан като ябълков пай. Ръкавите, впити от лакътя до китката му, се издуваха в горната част като оръдия. Косата над ушите му беше подстригана и като цяло укротена с помада, която усещах дори от мястото си, сресана на страничен път и извита на огромна къдрица, лепната върху челото. Крачеше гордо и надуто, по-висок от всякога в ботуши с главозамайващо високи токове. Наболата по лицето му брада очевидно бе отишла за пълнеж на топки за тенис, а от мустаците над устната му беше останала само бледа сянка, но в замяна на малка триъгълна брадичка отдолу. С други думи, той се беше превърнал в Дон Педро.
Херо направи реверанс на принца и на Клавдио, които се поклониха, след което тя ги отведе до дървото с маските, за да си изберат самоличност за вечерта. Видях как чичо ми веднага започва да им се подмазва и да подвиква: „Господа, изберете визьорите си!“, като същевременно им помагаше да се доберат до най-скъпите плодове. Бенедикт изостана малко, а после се приближи към мен и ми се поклони с многократно завъртане на ръката.
Въпреки че не беше с броня, очевидно беше готов за всичко – защото от презрамника му висеше рапира, от колана му надничаше кама, а в долния му колан, подобно на колан на касапин, бяха напъхани няколко малки испански ножа.
– Синьор Бенедикт – изрекох, едва сдържайки кикота си, – да не сте дошли да ме посечете?
– Облечен съм така, както подобава на новата ми професия – отговори и се огледа, сякаш по черниците растяха не листа, а уши. – Но това е много голяма тайна! – и ме изгледа многозначително, при което забелязах, че дори веждите му бяха оформени по друг начин. – Не искате ли да знаете каква е тя?
– Да изглеждате колкото е възможно по-глупаво, може би?
Той настръхна и аз моментално се смилих над него.
– От медала на свети Яков на врата ви допускам – изрекох по-мило, – че сте минали под испанското знаме и сте приели работа в армията на Дон Педро.
– Това е така, но ролята ми ще бъде много по-важна от това!
– Снощи нямахте никакво желание да влизате в армии.
– Човек няма ли право да промени мнението си?
– Очевидно има – срязах го аз. – Но, синьор Бенедикт, войнишките медали се печелят на бойното поле, а най-храбрите дела често носят най-обикновените дрехи – започнах да обикалям около него, за да го огледам от всички страни. – Сойката не е по-добра от славея, защото перата й са по-пъстри, нито пепелянката от змиорката заради изрисуваната си кожа. – Застанах отново пред него. – Униформата не прави войника, а онова, което е под нея. А вашият меч – докоснах с един пръст студената дръжка – е все още неизпробван.
Синьор Бенедикт вирна брадичка и отсече:
– В ножницата си нося остроумието си, от което черпя ежедневно, и именно това мое качество е направило най-голямо впечатление на принца! Езикът е по-добро средство за отваряне на вътрешните врати на управлението и от ключа, и от оръдието!
– Мисля, че по този въпрос ще постигнем лесно съгласие. Защото ми се струва, че на този свят вече няма хора на действието. Всички мъже са се превърнали в езици, при това в доста чевръсти!
– Е, милейди, мислех да ви поканя на танц. Бях ваш и за една разходка, но сега смятам да се разхождам сам! – вирна брадичка. – Снощи не ме харесахте, не ме харесвате и сега. Не смятам, че в календара ще има и един ден, в който моето присъствие ще ви бъде приятно!
Завъртя се на пета и се отдалечи от мен, но драмата на отдалечаването му беше съсипана – рапирата му се оплете в краката му, обувките го препънаха и той се просна по очи на земята. После се изправи твърде бързо, но се оплете в глупавата си малка пелерина, която се бе завъртяла отпред. Отметна пелерината, обаче дантелата се подпали на близката факла, което го принуди да започне ожесточено да се бие, за да я изгаси, все едно гонеше досадна оса.
И това беше моментът, в който всичките ми опити да бъда учтива се провалиха, и смехът, който бе заплашвал да избухне по време на цялата тази размяна на любезности, изригна като Етна. Започнах да цвиля толкова високо, че чичо ми, който бе зает да сипе ласкателства на принца под черниците, се обърна и ме изгледа. Ала въпреки вледеняващия му поглед аз продължих да вия, привета одве, като удрях по полите си и от очите ми се стичаха сълзи от смях. Бенедикт отново вирна брадичка, оправи пелерината си и се отдалечи наперено.
Веднага съжалих, разбира се, и тъкмо се канех да хукна след него, когато на пътя ми застана жена, облечена в същия цвят като мен. Носеше златна маска, обсипана с позлатени пайети и оформена като лицето на слънцето. Слънчевите лъчи уловиха светлината от факлите, докато тя едва доловимо поклати глава и докосна ръкава ми, като че ли искаше да ме предупреди да не тръгвам след синьор Бенедикт. После стисна леко рамото ми и с едно прошумоляване на аленочервените й поли в тревата изчезна. Огледах пъстроцветната тълпа. Но вече беше твърде късно. Бях изгубила синьор Бенедикт.
И все пак той не пропусна да си отмъсти. Малко по-късно, когато свирачите засвириха, го мярнах с друга дама, с която се разхождаше – някаква херцогиня от Катания, която, ако се съдеше по начина, по който се бе отпуснала на ръката му и се смееше в маската му, имаше точно толкова висок морал, колкото бе деколтето й. Когато той се обърна, видях, че си бе избрал маската на краля от колодата карти. За миг се загледах в тях – тъй като едва крачеше в ботушите си, нямах големи надежди за него като танцьор, но бързо ми се наложи да призная, че танцуваше доста добре. От нас двамата щеше да се получи добра двойка за танци. Е, значи и аз трябваше да му го върна подобаващо – просто трябваше да намеря кавалер за танците и да се уверя, че Бенедикт ме гледа.
Точно тогава до мен застана самият Дон Педро и ме покани на танц. Не бих могла да искам нищо по-добро, защото той беше най-високата карта в колодата, въпреки че незнайно защо си беше избрал маската на валето.
– Вале, ваше височество? – запитах, когато музиката започна и ние се поклонихме един на друг. – Не успяхте ли да намерите по-достойно прикритие за себе си?
– Какво по-достойно прикритие от това да бъдеш пълната си противоположност? – контрира ме принцът. – В крайна сметка аз съм крал в работно време. Не мога ли поне в свободното си време да бъда вале? А виждам, че вие самата сте се издигнали за тази вечер – принцесата вече е кралица!
– Баща ми все още е жив, слава на Бога! – напомних му аз. – Както и брат ми.
– Така е, така е! – закима той и ме заслепи с перлените си зъби.
– А и ако трябва да бъдем честни – продължих, сдобила се с дързост под маската, – колкото вие сте крал, толкова и аз съм кралица. Та нима Испания си няма крал, който е също и император?
– Има си, разбира се. Филип Втори.
– Той достоен владетел ли е? – продължих да изпробвам дързостта си. – Защото съм чувала, че бил крал само на смокини и портокали.
– Той е много повече от това – отговори весело принцът, – защото земите му се простират от единия край на „Моряшкото огледало“ чак до другия.
Опитах се да си представя подобен владетел и попитах:
– И какъв по-точно е той?
Принцът вдигна високо ръцете си – отчасти заради танца, отчасти в отговор на въпроса ми.
– Той е най-могъщият монарх в християнския свят! – отсече.
– Така де – кимнах, без да обръщам внимание на тази хипербола, – но какъв тип е като човек?
Дон Педро се замисли, докато аз се въртях под вдигнатата му ръка, и отговори:
– Противоречива личност. Може да рони студени сълзи по време на молитва или съзерцание, а после да стопли ръцете си на кладата на еретик – в този отговор имаше много по-голяма откровеност, отколкото бях очаквала от нашия гост. – На Бъдни вечер стои цяла нощ заедно с монасите, въпреки студа и леда, а в деня на Корпус Кристи минава заедно с цялата процесия в изгарящата жега. В един такъв ден му предложиха сянка, но го чух да отвръща: „Днес слънцето няма да навреди на никого“. Да, такъв си е той, командва дори небесата, лейди Беатриче, и седи високо над всички нас като великото огнено кълбо!
Не повярвах и думица от всичко това. Просто прецених принца като мъж с много големи амбиции и реших да го изпитам.
– Принцесите и принцовете не са нищо друго освен господари на изчакване. Много е вероятно още преди да са пропели първи петли, вие да успеете да се изкачите на върха на нашата малка Сицилия!
Той ме изгледа през очите на маската и изрече:
– Какво искате да кажете?
– Искам да кажа, че Сицилия си има вицекрал, но той вече е стар и твърде неспособен.
Дон Педро се замисли, а аз се запитах дали този път не прекалих. Но после той пак заговори, изтъквайки:
– Има нещо много важно за нашия крал, което пропуснах да ви кажа – той винаги изпробва жакета, преди да назначи майстора му за придворен шивач.
Значи каквото и да беше дошъл да прави Дон Педро в Сицилия, първо щеше да бъде поставен на изпитание и проверен, преди да получи кралска благословия. Нещо ми подсказа обаче, че откровеността му беше дотук. Вече с доста по-лековат тон той изрече:
– Доста е странно да бъдем сериозни, когато сме натруфени така глупаво, не мислите ли?
Сетих се за синьор Бенедикт и отговорих:
– Като опитен политик би трябвало да знаете, че най-проникновените оценки идват от най-малоумните на вид лица.
А после, по сигнал на музиката, преплетох лакът с неговия и двамата си разменихме местата със съседната двойка.
– И въпреки това не смятате ли, че вече можем малко да се поотпуснем?
– Щом така ви харесва – отстъпих аз, опитвайки се да се реванширам за наглостта си. – За какво да говорим?
– Дамите не желаят ли винаги да говорят за любов? – изрече той и зъбите му блеснаха в отвора на маската.
– Нямам какво да кажа по тази тема.
– Но все пак трябва да имате доста ухажори, лейди Беатриче, нали така?
Сетих се за картата сетебело и за синьор Бенедикт. Но вече го бях унижила и отхвърлила два пъти, така че надали можех да се надявам на повече опити за ухажване. Стиснах зъби под маската си и повторих онова, което бях казала и на леля ми:
– По-скоро бих слушала псе как лае по гарга, отколкото да слушам мъж как се кълне, че ме обича!
Принцът само се изсмя изпод маската си.
– Забавлявам ли ви, ваше височество? – изрекох сковано.
– Само защото новият ми другар е на същото мнение.
Заковах се на място насред едно завъртане и бях скоро ударена отзад от Урсула.
– Синьор Бенедикт ли? И какво каза той?
– Че никога досега не бил зървал лице, което да предпочете повече от останалите, и че като всепризнат тиранин на вашия пол, не би избрал една жена от съжаление към всички останали! – и се засмя тихичко при спомена за разговора.
– И кога по-точно каза това? – запитах, стараейки се да звуча небрежно.
– Тази сутрин – отговори принцът. – И тъй като го изрече пред входа на църква, смятам, че казваше истината.
Стиснах зъби. Това страхливо, безсърдечно, кухо вале! Този мошеник! Да ми поднася сърцето си на тепсия едната вечер, а на следващия ден още със закуската да го отнема! Но, от друга страна, обещавал ли ми е нещо? Даде ми една карта, която отказах, предложи ми приятелството си, на което аз отвърнах с обиди, покани ме на танц, а аз му се изсмях в лицето. Да, както обикновено не можех да виня никого другиго за нещастието си, освен самата себе си. Изпълних останалата част от този танц съвсем механично и не си спомням да съм казвала нищо повече на Дон Педро.
„Беатриче и Бенедикт“ тук
