Джеси Бъртън, чийто дебют надмина по продажби Дж. К. Роулинг, говори за вдъхновението, подтикнало я да напише „Миниатюристът“. Класациите предвещават, че скоро ще задмине Е. Л. Джеймс по скорост на продажбите. Джеси Бъртън, разорена актриса, която едва свързвала двата края в Лондон като личен асистент, прекарвала вечерите си в това да пише и редактира „Миниатюристът“ – книга, която й печели слава на най-бързо продавания автор след „50 нюанса сиво“. Никой не е по-изненадан от успеха, колкото самата Бъртън, която казва: „За мен това някой издател да хареса книгата достатъчно, за да я издаде, винаги е било голямата ми мечта. Даже не си и представях какво ще стане след това. А след това книгата стана бестселър… През ум не ми е минавало. Бях се научила да си занижавам очакванията и да не се надявам толкова – това, което се случи, е просто приказка.“
ОТКЪС
Старата църква, Амстердам
Вторник, 14 януари 1687 година
Очакваше се да бъде спокойно погребение, защото покойната нямаше приятели. Но думите в Амстердам са като водата – те проникват през ушите и размътват главите – и затова източната част на църквата беше претъпкана с хора. Скрита безопасно в мястото за църковния хор, тя наблюдаваше как сцената се разгръща пред очите й, докато членовете на гилдиите и техните съпруги се насочиха към зейналия гроб като черни мравки към мед. Скоро към тях се присъединиха и чиновниците от Нидерландската източноиндийска компания (ВОК), капитани на кораби, жени на управители, сладкари и той – все още с онази широкопола шапка. Тя се опитваше да го съжали. Чувството на жал, за разлика от омразата, можеше да бъде потиснато и оставено настрана.
Изрисуваният таван на църквата – единственото, което реформаторите не сринаха – се извисяваше над тях като корпус на великолепен, прекатурен наопаки кораб, огледало на душата на града. Запечатан върху древните греди на църквата, Иисус Христос Съдник държеше своите меч и лилия, златен кораб пореше вълните, Дева Мария си почиваше върху месечина. Жената повдигна седалката на дървения стол и пръстите й попаднаха върху издялана в дървото притча. Беше релеф на мъж, който изхожда кесия с пари с болезнена усмивка, изписана върху порочното му лице. Какво ли се е променило?, мислеше си тя.
И все пак.
Дори и мъртъвците присъстваха на службата днес, надгробните плочи криеха тела, положени едно връз друго, кости, станали на прах, струпани под краката на опечалените. Под този под се намираха челюсти на жени, тазове на търговци, кухи ребра на затлъстели големци. Имаше и малки трупове някъде там долу, не по-големи от самун хляб. Тя забеляза как хората отвръщат погледа си от тази концентрирана мъка, как се отдръпват настрана от малките надгробни плочи и не можеше да ги вини за това.
В центъра на тълпата жената видя това, заради което беше дошла. Момичето, застанало до дупката в пода, изглеждаше изтощено, а скръбта беше отпечатана на лицето й. Тя почти не забелязваше хората, дошли да зяпат. Носачите минаха през преддверието на църквата с ковчега на рамене, подпрян като калъф на лютня. От израженията по лицата на хората можеше да се съди, че някои от присъстващите са малко скептични относно това погребение. Това е дело на Пеликорне, допусна тя. Същата стара отрова, която налива в главите им.
Обикновено подобни процесии се провеждаха в точно определен ред – бургмайстерите най-отпред, а простолюдието по-назад, но днес никой не си беше направил труда да го спази. Жената допусна, че досега едва ли е имало мъртво тяло като това в който и да било божи дом в този град. Тя харесваше странната непокорност на града. Изграден с много рискове, Амстердам сега копнееше за сигурност, за нов етап от живота си, да запази удобството на натрупаното богатство чрез сляпо послушание. Трябваше да си тръгна преди този ден, помисли си тя. Смъртта се приближава твърде много.
Кръгът от хора се разкъса, когато носачите разбутаха тълпата, за да минат. Докато спускаха ковчега в зейналата яма без церемониалност, момичето се доближи до ръба. Тя хвърли китка цветя долу в мрака, а един скорец изпърха с криле и се блъсна в белосаната стена на църквата. Присъстващите обърнаха погледите си натам, разсеяни от птичката, а момичето дори не трепна; нито пък жената, скрита на мястото за църковния хор – и двете наблюдаваха арките от цветя, докато Пеликорне четеше последната молитва.
Когато носачите поставиха новата надгробна плоча на мястото й, една прислужница коленичи до гроба. Тя започна да хлипа, а когато изтощеното момиче не направи нищо, за да спре надигащия се плач, тази липса на всякакво достойнство и порядки беше отбелязана с неодобрителен шум сред събралите се. Две жени, облечени в коприна, стояха наблизо и си шепнеха:
– В края на краищата именно заради такъв тип поведение сме дошли тук – измърмори едната.
– Ако са такива на обществени места, сигурно вкъщи се държат като диви животни – отвърна приятелката й.
– Със сигурност. Какво ли не бих дала, за да надзърна зад стените на една такава къща.
Те приглушиха хихикането си, а жената забеляза как кокалчетата на юмрука й побеляха от стискане.
Когато подът на църквата отново бе запечатан, кръгът от посетители се разпръсна – мъртвите бяха оставени в покой.
Момичето, като нарисувана светица, паднала от някой от витражите на църковните прозорци, изказа благодарности на неканените лицемери. Хората започнаха да бъбрят оживено, докато се разотиваха по криволичещите улички на града, а накрая си тръгна и момичето с прислужницата. С безшумни стъпки, хванати подръка, те прекосиха кораба на църквата и излязоха навън. Повечето мъже щяха да се върнат по своите бюра и тезгяси, защото механизмът на Амстердам тиктака, задвижван единствено от безспирен труд. Усилената работа ни е извела на бляскавата повърхност на славата, говореха хората, но леността ще ни потопи и удави. А напоследък прииждащите води са все по-близо.
Щом църквата се опразни, жената излезе от скривалището си. Тя бързаше – не искаше да я видят. Нещата могат да се променят, каза си тя, а гласът й отекна в стените на църквата. Когато откри току-що положената плоча, тя забеляза колко набързо е направено всичко, гранитът – все още топъл в сравнение с този на другите гробове, изсечените думи – все още прашни. Невероятно е, че всички тези събития наистина се бяха случили.
Тя коленичи и бръкна в джоба си, за да довърши това, което беше започнала. Това е нейната молитва – миниатюрна къщичка, толкова малка, че може да се побере на отворена човешка длан, девет стаи и пет човешки фигури, изваяни вътре, толкова изящно изработени, извън времето. Жената внимателно постави своя дар на мястото, за което бе предназначен, и благослови хладния гранит със загрубелите си пръсти.
Когато отвори вратата на църквата, тя инстинктивно се огледа за широкополата шапка, за наметалото на Пеликорне, за жените, облечени в коприна. Всички бяха изчезнали и тя щеше да бъде единствената жива душа в църквата, ако не бе пърхането на скореца. Беше време да си тръгне, но за момент жената задържа вратата отворена заради птичката. Но скорецът, вместо да излети навън, изплашен се скри зад амвона.
Жената затвори вратата, остави студената атмосфера на църквата зад гърба си и обърна поглед към слънцето. Насочи се покрай каналите към морето. Скорче, мислеше си тя, щом вярваш, че в тази сграда си на по-безопасно място, то няма да съм аз тази, която ще те пусне на свобода.
„Миниатюристът“ тук