Начало / Любопитно / „Шантарам“ от Грегъри Дейвид Робъртс (откъс)

„Шантарам“ от Грегъри Дейвид Робъртс (откъс)

 

ОТКЪС

Първа глава

Отне ми много време и платих прескъпо да науча онова, което зная за любовта, за съдбата и за избора, който правим. А прозрях всичко само за миг — докато бях прикован към стената и ме измъчваха. Докато писъците ми раздираха мозъка, осъзнах, че дори и в тази кървава окована безпомощност аз съм свободен — свободен да мразя своите мъчители или да им простя. Зная, че не звучи особено впечатляващо. Но в треперенето и в захапката на веригите, когато нямаш нищо друго, освен тях, за теб тази свобода е истинска вселена от възможности. И дали ще избереш омразата, или прошката, може да е решаващо за живота ти.

В моя случай историята е дълга и гъмжи от хора. Аз бях революционер с изгубени в хероина идеали, философ, изгубил своята почтеност в престъпния свят, и поет, изгубил душата си в затвор с усилено строг режим. Когато избягах от него — прескочих предния зид между две кули с въоръжена охрана — станах най-издирваният гражданин на страната си. Късметът тичаше и летеше заедно с мен към Индия, където влязох в Бомбайската мафия. Работих като контрабандист на оръжие, фалшификатор и черноборсаджия. Оковавали са ме на три континента, пребивали са ме, пронизвали са ме с нож, умирал съм от глад. Отидох на война. Сблъсках се с оръжията на врага. И оцелях, а другите наоколо ми загинаха. Повечето бяха по-добри хора от мен хора, чийто живот бе похабен от грешки или погубен от лош миг на нечия чужда омраза, или чужда любов, или чуждо безразличие. Твърде много от тях аз погребах и оплаквах тяхната история и техния живот, влели се в моя.

Но моята история не започва нито с тях, нито с мафията. Тя започва с онзи първи ден в Бомбай. Точно там съдбата ме вкара в играта.

Късметът раздаде картите, които ме отведоха при Карла Сааранен. И аз разиграх получената ръка още от първия миг, в който погледнах в нейните зелени очи. Така започва тази история, както започва всичко — с една жена, с един град и с малко късмет.

Първото, което забелязах в Бомбай в онзи ден, бе, че въздухът мирише различно. Усетих го още преди да съм видял или чул нещо от Индия, докато вървях по пъпната връв на коридора, свързващ самолета с летището. В тази първа минута в Бомбай мирисът ме развълнува и възхити — мен, избягалия от затвора и новия за широкия свят. Не го разпознах, а и не можех. Днес зная, че това е сладката потна миризма на надеждата — а надеждата е точно обратното на омразата; това е киселият застоял мирис на алчността, а тя е точно обратното на любовта. Това е мирисът на богове, демони, империи и цивилизации, които се възраждат и загниват. Това е мирисът на синята кожа на морето, независимо къде се намираш в Града на островите, и кърваво — металният мирис на машините. Така миришат мърдането, сънят и изпражненията на шейсет милиона животни, повече от половината — човеци и плъхове. Мирише на разбити сърца и на борба за живот, на съкрушителни провали и любови, от които се ражда смелостта ни. Мирише на десет хиляди ресторанта, пет хиляди храма, светилища, църкви и джамии, на сто пазара, които продават изключително парфюми, подправки, тамян и свежо набрани цветя. Карла веднъж го нарече най-лошия хубав мирис на света — и беше права, разбира се, както беше права за всичко. Но сега, когато се завръщам в Бомбай, първото усещане за града е този вездесъщ мирис, който ме посреща и ми известява, че съм си дошъл у дома.

А после забелязах жегата. Наредих се на опашка на летището. Бях излязъл от охладения с климатик въздух в самолета преди няма и пет минути и изведнъж дрехите ми подгизнаха от пот и полепнаха по мен. Сърцето ми се разтуптя по заповед на новия климат. Всяко вдишване бе малка гневна победа. Разбрах, че това потене от джунглата никога не престава, защото жегата, която те кара денонощно да се потиш, е влажна жега. В Бомбай задухът и влагата превръщат всички ни в амфибии — когато поемаме въздух, вдъхваме вода. Или свикваш с това и то започва да ти харесва, или се махаш.

После се появиха и хората. Асами, джат и пенджаби, хора от Раджастан, Бенгал и Тамил Наду от Пушкар, Кочин и Конарак; от кастите на воините, брамините и неприкасаемите; индуисти, мюсюлмани, християни, будисти, парси, джайни, анимисти; бяла и тъмна кожа, зелени очи и златистокафяви, и черни; всевъзможни лица и форми сред чудатото разнообразие на тази несравнима красавица Индия.

Всички милиони на Бомбай и един отгоре. Двамата най-добри приятели на контрабандиста са мулето и камилата. Мулетата пренасят за него контрабанда през граничния контрол, а камилите са нищо неподозиращи туристи, които му помагат да премине границата. За прикритие, когато ползват фалшиви паспорти и документи за самоличност, контрабандистите се приобщават към компаниите на своите спътници — камилите, и те ги прекарват благополучно и незабелязано през контролните проверки на летището или границата, без да се усетят.

Тогава не знаех всичко това. На изкуството на контрабандата се научих, много по-късно, цели години по-късно. Когато пристигнах за първи път в Индия, работех само по инстинкт, а единствената контрабанда, която пренасях, бях самият аз и моята крехка и преследвана свобода. Ползвах фалшив новозеландски паспорт, в който оригиналната снимка беше сменена с моята. Свърших го сам и бях се справил далеч не идеално. Знаех, че на рутинна проверка ще мине, но бях и наясно, че ако възникнат подозрения и някой провери във Върховната комисия на Нова Зеландия, фалшификатът бързо ще лъсне. Докато пътувах от Окланд за Индия, обиколих целия самолет, за да открия необходимата ми група новозеландци. Намерих малка студентска компания — това беше второто им пътешествие до субконтинента. С настоятелните си молби да споделят с мен своя опит и да ми дадат съвети за маршрутите успях да установя крехко познанство, което ни отведе заедно до паспортния контрол. Разните индийски чиновници решиха, че и аз пътувам с тази безгрижна простодушна компанийка, и прегледаха документите ми съвсем отгоре-отгоре.

Към шамарите и жилото на слънчевия пек извън летището се проврях сам, опиянен от възторга на бягството. Още една изкатерена стена, още една прекосена граница, още едно денонощие на бягство и укриване. Избягах от затвора преди близо две години, но животът на беглеца е непрекъснато бягство — всеки ден и всяка нощ. И макар да не бях напълно свободен, никога съвсем свободен, новото ми вдъхваше надежда и вълнение, примесени със страх: нов паспорт, нова страна и нови бръчки от тръпен ужас по младото ми лице, под сивите очи. Стоях на утъпканата улица под синята гледжосана купа на бомбайското небе, а сърцето ми бе чисто и жадно за обещания като утрините в градините на Малабар в сезона на мусоните.

— Сър! Сър! — подвикна глас зад мен.

Една ръка ме стисна над лакътя. Спрях се. Напрегнах всеки мускул за борба и прехапах страха си. Не бягай. Без паника. Обърнах се.

Пред мен стоеше нисичък човечец, облечен в кирлива кафява униформа, нарамил китарата ми. Не беше просто нисичък, а дребосък, джудже, с голяма глава и черти, белязани от стреснатата невинност на синдрома на Даун. Той тикна китарата в ръцете ми.

— Вашата музика, сър. Вие губи вашата музика, не?

Това наистина беше моята китара. Веднага се досетих, че сигурно съм я забравил до лентата за багаж. Не проумявах как дребосъкът бе разбрал, че е моя. Усмихнах се с облекчение и изненада, а човечецът се засмя с онази съвършена искреност, от която се боим и която наричаме простодушна. Той ми подаде китарата и аз забелязах, че целите му ръце са разчертани с паяжина от бръчки като краката на блатна птица. Извадих от джоба няколко банкноти и му ги подадох, но той неловко отстъпи на дебелите си крака.

— Пари не. Ние тука да помагаме, сър. Добре дошли в Индия — каза той, затича се и навлезе в тръс сред гората от тела на пътеката.

Купих билет до града от автобусната компания „Ветеран“, в която работеха бивши войници от индийската армия. Видях как вдигнаха раницата и сака ми на покрива на автобуса и ги стовариха върху купчината багаж с прецизно и презрително настървение, и реших да задържа китарата. Настаних се на най-задната седалка. До мен седнаха двама дългокоси. Автобусът бързо се напълни със смесица от индийци и чужденци. Повечето бяха млади и пътуваха възможно най-евтино.

Малко след това шофьорът седна на мястото си, навъси се заплашително, изплю струя яркочервен сок от бетел през отворената врата и обяви, че потегля.

— Тик хаин, чало!

Моторът изрева, прещракването на скоростите се смеси с общия тътен и ние се юрнахме с обезпокоителна бързина през тълпи от носачи и пешеходци, които се тътреха отстрани, отскачаха или се отдръпваха само на някакви си милиметри от колата. Кондукторът, който се возеше на най-долното стъпало, ги псуваше с изкусна ненавист.

Поехме от летището за града по широко модерно шосе, оградено с дървета и храсти, което много приличаше на прагматично подредения пейзаж около летището в моя роден град Мелбърн. Познато изглеждащата обстановка ми навя спокойно задоволство, което бе разтърсено още при първото стеснение на шосето — сякаш този контраст и въздействие бяха умишлено изчислени. Когато многобройните платна на шосето се сляха в едно и зърнах бордеите, гледката заби острите нокти на срама в сърцето ми.

Подобни на черни и кафяви дюни, цели акри бордеи се ширнаха покрай пътя. Те се сливаха с хоризонта като мръсни, потънали в мараня миражи. Мизерните подслони бяха стъкмени от парцали, парчета пластмаса и картон, тръстикови рогозки и бамбукови пръчки. Схлупени, залепени един за друг, с тесни пътеки, които лъкатушеха между тях. В огромната шир, която покриваха, нищо не стърчеше по-високо от човешки бой.

Струваше ми се невъзможно едно съвременно летище, пълно с преуспели, целеустремени пътници, да се намира само на някакви си километри от тези смачкани, изпепелени мечти. Първото ми впечатление беше, че е имало бедствие и бордеите са бежански лагери за прииждащите оцелели. Месеци по-късно научих, че обитателите им действително са оцелели от бедствия и че бедствията, прогонили ги в бордеите от родните им села, са бедността, гладът и кръвопролитията. По пет хиляди нови оцелели пристигаха ежеседмично в града — седмица след седмица, година след година.

Километрите летяха, стотиците обитатели на бордеите прерастваха в хиляди, в десетки хиляди, а моят дух се измъчваше. Чувствах се осквернен от собственото си здраве и от парите в джобовете ми. Ако изобщо сте способни да усетите тази вина, при първия сблъсък с окаяниците на земята чувството ви раздира. Обирал съм банки, продавал съм дрога, надзирателите в затвора са смилали костите ми от бой. Наръгвали са ме с нож; аз самият съм отвръщал с нож. Избягах от затвор със строг режим и мощна охрана по най-трудния начин — прескочих фасадната стена. И все пак тази първа среща с дрипавата мизерия на бордеите, мъката, простряла се чак до хоризонта, избоде очите ми. Връхлетях върху наточени ножове.

Тлеещите въглени на срама и вината се разгоряха в гняв, в ярост и свиха юмруците ми — толкова беше несправедливо! Що за власт, що за система позволява съществуването на такива страдания? — мислех си аз.

Но бордеите продължаваха да се разпростират, километър след километър. Гледката се разнообразяваше само от ужасния контраст на сградите на процъфтяващи компании и рушащите се, обрасли с мъх жилищни блокове на по-заможните. Бордеите нямаха край. Вездесъщото им присъствие сриваше почтителността ми на чужденец. А после ме обсеби почуда. Прогледнах отвъд безкрая на струпаните бордеи и започнах да забелязвам хората, които живееха в тях. Една жена спря, за да придърпа напред черния сатенен креп на косата си. Друга къпеше децата си с вода от меден леген. Мъж водеше три кози с червени панделки на вратовете. Друг се бръснеше пред спукано огледало. Деца играеха навсякъде. Мъже носеха ведра с вода. Мъже поправяха една от колибите. Накъдето и да погледнех, хората се усмихваха.

Автобусът попадна в задръстване и от бараката срещу моя прозорец се показа мъж. Беше чужденец, бледокож като новопристигналите в автобуса и увит само в памучна кърпа с цвят на хибискус, която бе намотана около кръста му. Той се протегна, прозя се и се почеса съсредоточено по голия корем. От лицето и стойката му лъхаше очебиен волски покой. Усетих се, че завиждам на това задоволство й на усмивките за поздрав, които той предизвика у преминаващата покрай него група хора.

Автобусът потегли рязко и аз го загубих от поглед. Но образът му промени напълно отношението ми към бордеите. Когато го видях там — мъж, също толкова чужд на мястото, колкото мен самия, си представих себе си в този свят. Онова, което ми изглеждаше невъобразимо чуждо, далечно, изведнъж стана възможно, понятно и най-вече — пленително.

Загледах се в хората и забелязах колко заети са те — с колко много трудолюбие и енергия бе изпълнен животът им. Тук-там погледът ми внезапно, случайно проникваше в колибите и ми разкриваше поразителната чистота на тази бедност — подове без нито едно петънце, блестящи метални тенджери, наредени в правилни кули. И най-накрая онова, което трябваше да забележа още от самото начало: видях колко красиви са те. Жените, увити в тъмночервено, синьо и златно; жените, които вървяха боси през лабиринта на опърпания коптор с търпеливо и ефирно изящество; белозъбата, бадемоока хубост на мъжете, обичта и другарството на тънконогите и тънкоръки деца — по-големите си играеха с по-малките, а много от тях крепяха мъничките си братя и сестричета на стройните си хълбоци. Половин час след като потеглихме с автобуса, аз за пръв път се усмихнах.

— Грозна картинка! — отбеляза младежът до мен, докато оглеждаше пейзажа през прозореца. Канадец, както личеше по емблемата на ръката му — кленов лист. Висок и набит, с воднисти очи и кестенява коса до раменете. Спътникът му беше негова по-ниска и по-компактна версия. И двамата носеха еднакви избелели джинси, сандали и меки басмени якета.

— Я пак?

— За пръв път ли идваш? — попита той в отговор. Кимнах. — Така си и мислех. Спокойно, оттук нататък става малко по-добре. Няма чак толкова много бордеи. Но никъде в Бомбай не е хубаво. Това е най-гадният град в Индия, помни ми думата.

— Точно така — потвърди по-ниският.

— По-нататък има два-три хубави храма и няколко големи британски сгради, които що-годе ги бива — каменни лъвове, месингови осветителни стълбове и тям подобни. Но това не е Индия. Истинската Индия е нагоре, близо до Хималаите, в Манали или в свещения град Варанаси, или надолу по крайбрежието, в Керала. За да откриеш истинската Индия, трябва да излезеш от града.

— Вие накъде сте се запътили?

— Ще отседнем в един ашрам — обясни приятелят му. — Държат го раджнишите в Пуна. Най-хубавият ашрам в цялата страна.

Два чифта ясни, воднистосини очи се втренчиха в мен с двусмисленото, почти обвинително неодобрение на убедените, че са открили верния път.

— С преспиване ли?

— Моля?

— Ще си вземеш ли стая, или само минаваш днес през Бомбай?

— Не знам — отговорих и отново се обърнах към прозореца. Вярно си беше — не знаех дали искам да поостана в Бомбай, или да продължа към… нанякъде. Не знаех и ми беше все едно. В този миг аз бях онова, което Карла веднъж нарече най-опасното и пленително животно на света: храбър корав мъжага без никакви планове. — Нямам никакви планове. Но май ще поостана в Бомбай.

— Ние ще преспим тази вечер и утре хващаме влака. Ако искаш, можем да си вземем стая заедно. За трима души излиза много по-евтино.

Вгледах се в наивните му сини очи. Може би в началото е по-добре да деля стаята с други хора — помислих си. Техните истински документи и безметежни усмивки щяха да потулят фалшивия ми паспорт. Може би така ще е по-сигурно.

— И много по-сигурно — додаде той.

— Точно така — потвърди приятелят му.

— По-сигурно? — попитах аз с престорено безхаберие.

Автобусът беше забавил ход и поел по тесни канали между три и четириетажни сгради. Гъмжилото по улиците се движеше с чудодейна, тайнствена деловитост — балистичен танц на автобуси, камиони, велосипеди, леки коли, волски каруци, моторетки и хора. През отворените прозорци на нашата таратайка нахлуваха ароматите на подправки, парфюми, дизелов дим и волски тор — в гъста, но не неприятна смесица — и навсякъде над вълните от непозната музика се надигаха гласове. На всеки ъгъл грамадни плакати рекламираха индийски филми. Свръхестествените им цветове се преливаха зад загорялото лице на високия канадец.

— Да, да, много по-сигурно е. Тук е Готам сити, човече. Тук уличните хлапета владеят повече начини да ти вземат парите и от адовото казино.

— Големите градове са си такива — поясни ниският. — Всички големи градове са еднакви. Не само тук е така. Същото е и в Ню Йорк, в Рио, в Париж. До един са мръсни и до един са смахнати. Така е в големия град, нали ме разбираш? Навсякъде другаде в Индия, където отидеш, страшно ще ти хареса. Това е велика страна, но големите градове са много гадни, да ти кажа.

— И хотелите, същата работа, да му се не види — додаде високият. — Могат да те ошушкат, както си седиш в стаята и си пушиш тревица. Сговарят се с ченгетата да те изловят и да ти вземат парите. Най-безопасно е да не се делите и да пътувате на групи, помни ми думата.

— И да се махнете от големия град възможно най-бързо — завърши ниският. — Леле-мале! Видя ли това?

Автобусът беше завил по един широк булевард, ограден от едната страна с огромни камъни, които се спускаха към тюркоазното море. Малка колония от разнебитени черни колиби се бе пръснала върху тях като останки от някакъв тъмен примитивен кораб. Колибите горяха.

— Да му се не види! Я виж това! Тоя ще се опече, пич! — изкрещя високият канадец и посочи един мъж, който тичаше към морето с пламтящи дрехи и коса. Мъжът се подхлъзна и тупна тежко между големите камъни. Жена и дете го догониха и се захванаха да гасят пламъците с ръцете и с дрехите си. Останалите се опитваха да потушат пожара в къщите си, други стояха и гледаха как съборетините им изгарят. — Видяхте ли го? С тоя е свършено, казвам ви.

— Прав си, дявол да го вземе! — ахна ниският.

Шофьорът намали ход, другите коли също, но после даде газ и продължи. Никой от автомобилите на оживената улица не спря. Обърнах се и гледах назад през стъклото, докато овъглените схлупени колиби не се превърнаха в точици, а кафявият пушек на пожара — в едва доловим шепот на разрухата.

В края на дългия крайбрежен булевард завихме наляво по широка улица с модерни сгради и грандхотели с портиери в ливреи под пъстрите тенти. Край тях — луксозни ресторанти с градини в дворовете. Слънчевите лъчи проблясваха по излъсканите стъклено — месингови фасади на офисите на авиокомпаниите и фирмите. Улични сергии, скрити от утринното слънце под големи чадъри. Индийците, които се разхождаха, носеха затворени обувки и западни бизнес костюми, а жените бяха облечени в скъпа коприна. Изглеждаха концентрирани и сдържани и сновяха със сериозни физиономии насам-натам между големите офис сгради.

Контрастът между познатото и фрапиращото бе навсякъде. Волска талига бе спряла на светофара до модерна спортна кола. Мъж клечеше и се облекчаваше зад дискретния заслон на сателитна чиния. Електрокар разтоварваше стока от старовремска каруца с дървени колела. Човек оставаше с впечатлението за едно тромаво, неизтощимо, далечно минало, което сякаш невредимо бе помело бариерите на времето и нахлуло в собственото си бъдеще. Това ми харесваше.

— Почти пристигнахме — обяви спътникът ми. — Градският център е само на няколко преки оттук. Не би могло да се нарече точно център. Просто е районът за туристи и повечето евтини хотели са там. Последната спирка. Нарича се „Колаба“.

Двамата младежи извадиха паспортите и травел чековете от джобовете си и ги набутаха отпред в панталоните. По-ниският си махна дори часовника и също го прибра при валутата; паспорта и останалите ценни вещи в гащите си, досущ торба на двуутробен бозайник. Момчето забеляза погледа ми и се усмихна.

— Хей! — ухили се то. — Повече предпазливост никога не е излишна!

Станах и се заклатушках към изхода. Когато автобусът спря, слязох първи, но тълпата на тротоара ми попречи да продължа по улицата, и това бяха „тути“ — уличната реклама на различни хотелиери, пласьори на наркотици и други бизнесмени, които ни предлагаха, крещейки на развален английски, евтини хотелски стаи и изгодни сделки. Най-отпред, точно срещу вратата, стоеше дребен човечец с голяма, почти идеално кръгла глава, облечен с джинсова риза и сини памучни панталони. Той се провикна на спътниците си да млъкнат, а после се обърна към мен с най-безумната и лъчезарна усмивка, която бях виждал. — Добрутро, велики господа! — поздрави ни той. — Добре дошли в Бомбай! Вие искате го евтини отлични хотели, нали така?

Вторачи се в очите ми, а огромната му усмивка дори не трепна. Имаше нещо в тази усмивка — някакво непослушно веселие, по-откровено и по-трепетно от радостта, която ме прониза право в сърцето. Случи се само за миг, щом се погледнахме очи в очи. Толкова ми стигаше, за да се реша да се доверя на този малък човек с голяма усмивка.

Тогава все още не го знаех, но това бе едно от най-добрите решения в живота ми.

Няколко пътници се изнизаха от автобуса и заразмахваха юмруци срещу рояка от „тути“. Двамата млади канадци преминаха невредими през тълпата, като се усмихваха до уши и на суетящите се „тути“, и на изнервените туристи. Докато ги наблюдавах как криволичат и се блъскат из навалицата, за пръв път забелязах колко са силни, здрави и красиви. И точно в този миг реших да приема предложението им да си поделим стаята. В тяхната компания моето престъпление — бягството от затвора, престъплението, че съществувам на света, бе невидимо и немислимо.

Дребничкият гид ме сграбчи за ръкава и ме поведе далече от разпокъсаната група, към задната част на автобуса. Кондукторът се покатери на покрива с маймунска ловкост и метна раницата и сака в ръцете ми. Другите сакове затупкаха върху тротоара в злокобна каденца от скърцане и трясъци. Щом пътниците се втурнаха да спрат пороя от своите ценни вещи, гидът отново ме отведе на спокойно местенце на няколко метра от автобуса.

— Казвам се Прабакер — представи се той на своя напевен английски. — А как е уважаемото ви име?

— Уважаемото ми име е Линдзи — излъгах аз. Използвах името от фалшивия си паспорт.

— Аз бомбайски гид. Много отличен бомбайски гид номер едно, аз. Цял Бомбай знам го много добре. Вие иска да види всичко. Аз знам къде точно ще намери вие най от всичко. Мога да ви покажа даже повече от всичко.

Двамата млади пътници се присъединиха към нас, преследвани от настоятелна банда парцаливи „тути“ и водачи. Прабакер кресна на необузданите си колеги и те отстъпиха няколко крачки назад, алчно вторачени в нашите раници и сакове.

— В момента това, което искам да видя, е чиста и евтина хотелска стая — казах.

— Разбира се, сър! — светна лицето на Прабакер. — Аз мога вас заведа в евтин хотел, в много евтин хотел, в прекалено евтин хотел, и дори в толкова евтин хотел, че там никога няма отседне никой, който с всичкия си.

— Води ни тогава, Прабакер. Да видим.

— Хей, чакай малко — намеси се по-високият от двамата младежи. — Ще му плащаме ли на този? Аз знам как се ходи до хотелите. Приятел, не се обиждай, сигурен съм, че си добър гид и така нататък, но нямаме нужда от теб.

Погледнах Прабакер. Големите му тъмнокафяви очи изучаваха лицето ми с неприкрито веселие. Не бях виждал по-дружелюбен човек от Прабакер Каре — той не бе способен нито да повиши тон, нито да размаха гневно ръка и аз го усетих още в първите минути.

— Аз имам ли нужда от теб, Прабакер? — попитах го с уж сериозно изражение.

— О, да! — извика той в отговор. — Вие толкова страшно много нуждаете от мен, че направо ми се плаче за вас! Само Бог знае какви ужасни неща се случват на вас без мене да пази тялото ви в Бомбай!

— Аз ще му платя — уведомих спътниците си. Те вдигнаха рамене и метнаха раниците си на гръб. — Хайде, Прабакер, води ни.

Понечих да вдигна раницата си, но индиецът ме изпревари.

— Аз носи ваши багажи — настоя той учтиво.

— Не, няма нужда, аз ще си ги нося.

Огромната усмивка се стопи до умолителна бръчица.

— Моля ви, сър. Това работа на мене. Мой дълг. Аз много як в гърба. Няма проблем. Ще видите.

Всичките ми инстинкти се бунтуваха срещу тази идея.

— Не, недей.

— Моля ви, господин Линдзи, това за мене чест. Вижте ги хората.

Прабакер посочи с обърната нагоре длан тутите и гидовете, успели да си хванат клиенти от туристите. Всеки грабваше чанта, куфар или раница и поемаше напред, повел бодро и решително спътниците си през оживеното движение.

— Добре де, добре… — отстъпих. Това бе само първата от безбройните капитулации, които с времето щяха да определят нашите отношения. Усмивката отново разтегли кръглото му лице, той награби раницата и нагласи с моя помощ презрамките на раменете си. Раницата беше тежка — той изпружи врат, наведе се и се затътри пред нас. Моите по-широки крачки бързо го настигнаха и аз се вгледах в напрегнатото му лице. Същински бял бвана — бях го превърнал в свое товарно животно и се почувствах ужасно.

Но той, този дребничък индиец, се смееше. Докато вървяхме, той бърбореше за Бомбай и за местата, които трябва да се видят, и сочеше забележителностите. На двамата канадци говореше с почтителна приветливост. Когато се разминаваше с познати, се усмихваше и подвикваше поздрав. Беше силен, много по-силен, отколкото изглеждаше — за петнайсетте минути път до хотела нито веднъж не се спря, нито залитна.

Изкачихме четири стръмни етажа по тъмното, обрасло с мъх стълбище откъм задната страна на голяма сграда с изглед към морето и то ни отведе във фоайето на Къща за гости „Индия“. На всеки етаж по пътя нагоре висеше различна табела — хотел „Апсара“, Къща за гости „Звездата на Азия“, хотел „Крайбрежен“. Тоест, в сградата всъщност имаше четири отделни хотела и всеки от тях заемаше отделен етаж и си имаше собствен персонал, набор от услуги и стил.

Двамата млади пътешественици, Прабакер и аз се изсипахме в малкото фоайе с раниците и чантите си. Висок, мускулест индиец, облечен в ослепително бяла риза и черна вратовръзка, седеше зад стоманено бюро в началото на коридора, водещ към стаите за гости.

— Добре дошли — поздрави той и кротка усмивчица очерта трапчинки на бузите му. — Добре дошли, млади господа.

— Ама че дупка — смънка високият ми спътник, докато оглеждаше напуканата боя и облицованите с фурнир дървени прегради.

— Това е господин Ананд — намеси се бързо Прабакер. — Най-добър управител на най-добър хотел в „Колаба“.

— Прабакер, млъкни! — изръмжа господин Ананд.

Прабакер се усмихна още по-широко.

— Виждате ли какъв чудесен управител е господин Ананд? — прошепна ми той ухилен, а после обърна усмивката си към чудесния управител. — Водя трима отлични туристи за вас, господин Ананд. Най-най-добрите клиенти за най-добрия хотел, нали така?

— Млъкни, ти казах! — сопна се Ананд.

— Колко? — попита ниския канадец.

— Моля? — измърмори Ананд, без да откъсва сърдития си поглед от Прабакер.

— Трима души, за една нощ, в една стая, колко?

— Сто и двайсет рупии.

— Какво?! — избухна ниският. — Майтап ли си правите? — Това е много скъпо — заяви приятелят му. — Да се махаме оттук. — Няма проблем! — тросна се Ананд. — Вървете другаде, щом искате.

Те понечиха да вземат саковете си, но Прабакер нададе страдалчески вик:

— Не! Не! Това най-прекрасен от всички хотели. Моля, само вижте в стаята! Моля ви, господин Линдзи, само вижте хубавата стая! Само вижте хубавата стая!

Последва пауза. Двамата младежи се колебаеха на вратата. Ананд се беше вторачил в регистъра на хотела, внезапно запленен от изписаните на ръка имена в него. Прабакер стискаше ръкава ми. Дожаля ми за уличния гид, а държанието на Ананд ме възхити. Той нямаше нито да ни се моли, нито да ни убеждава да вземем стаята. Ако я искахме, трябваше да приемем неговите условия. Той вдигна поглед от регистъра и ме погледна в очите прямо и честно, както увереният човек гледа друг уверен човек. Започваше да ми допада.

— Бих искал да я видя тая хубава стая — казах.

— Да! — засмя се Прабакер.

— Добре, отиваме! — усмихнаха се канадците.

— В дъното на коридора — усмихна се и Ананд в отговор и посегна зад гърба си, за да откачи ключа с тежкия ключодържател от куката, а после ми го подхвърли през бюрото. — Последната стая вдясно, приятелю.

Стаята беше голяма, с три отделни легла, застлани с чаршафи, един прозорец с гледка към морето и редица от прозорци над оживена улица. Всяка от стените беше боядисана в различен оттенък на главоцепно зелено. Таванът бе покрит с дантела от пукнатини. Боята по ъглите се белеше като хартиени свитъци. Останалата мебелировка се състоеше от три шперплатови нощни шкафчета и очукана дървена тоалетка с напукано огледало. Предишните обитатели бяха оставили доказателства за периода на своето владение — разтопена свещ, пъхната в гърлото на бутилка от ликьор „Бейлис“, залепена на стената картина от календар с неаполитанска улична сцена и два самотни спихнати балона, увиснали на таванския вентилатор. Подобни стаи подтикват хората да си пишат имената и други послания по стените, както правят мъжете в затворническите килии.

— Ще я наема — реших.

— Да! — Прабакер мигом изприпка към фоайето.

Спътниците ми от автобуса се спогледаха и избухнаха в смях.

— Няма смисъл да споря с тоя пич. Той е смахнат.

— Разбрах те — изкиска се ниският и се наведе да подуши чаршафите на едното от леглата, а после приседна като на тръни върху него.

Прабакер се върна с Ананд, понесъл тежкия хотелски регистър. Един по един си записахме данните, докато той проверяваше паспортите ни. Платих за седмица предварително. Ананд върна паспортите на другите двама, но задържа моя — потупваше се замислено с него по бузата.

— Нова Зеландия? — измърмори той.

— Е? — намръщих се аз, чудейки се дали не е забелязал и усетил нещо. Аз бях най-издирваният човек в Австралия, избягал затворник, осъден на двайсет години за въоръжен грабеж и прясно-прясно име в списъка с бегълци на Интерпол. Какво иска той? Какво знае?

— Хммм. Добре. Нова Зеландия, Нова Зеландия… сигурно искаш нещо за пушене, много бира, бутилки уиски, сменяш пари, бизнес момичета, хубав купон. Ако искаш купиш нещо, кажи ми, на?

Тикна паспорта в ръката ми и излезе, като метна злобен поглед на Прабакер. Гидът се дръпна и го пропусна на вратата — хем трепереше, хем се усмихваше щастливо.

— Голям човек. Голям управител — избъбри той, когато Ананд си отиде.

— Много новозеландци ли идват тук, Прабакер?

— Не чак толкова, господин Линдзи. О, ама те са много хубави хора. Смеят се, пушат, пият, правят сексове с жени, всичкото нощ, и после пак смях, пушене и пиене.

— Аха. Прабакер, ти сигурно не знаеш откъде мога да намеря хашиш?

— Няаааама проблеми! Мога да взема една тола, едно кило, десет кила, знам дори къде има пълен склад.

— Не ми трябва цял склад хашиш. Искам само да попуша.

— Случайно имам една тола, десет грама, от най-добрата афганска смола, в джоба ми. Искате да купите?

— Колко?

— Двеста рупии — предложи той с надежда.

Предположих, че струва двойно по-евтино, ако не и повече. Но двеста рупии — около дванайсет американски долара по онова време беше една десета от цената на хашиша в Австралия. Подхвърлих му пакет тютюн и хартийки за цигари.

— Добре, свий един джойнт да го пробваме. Ако ми хареса, ще го взема.

Двамата ми съквартиранти се бяха изпънали на успоредните си легла. Те се спогледаха с почти еднакви изражения, а когато Прабакер извади бучка хашиш от джоба си — челата им се покриха с утаечни бръчки и присвиха устни. Гледаха, запленени и ужасени, как дребният гид коленичи, за да свие джойнта върху прашната повърхност на тоалетката.

— Пич, сигурен ли си, че идеята е добра?

— Да, може да са в комбина с ченгетата и да ни натопят за дрога!

— Струва ми се, че Прабакер е свестен и няма да ни изцепят — отвърнах, разгърнах завивката си за път и я постлах на леглото до високите прозорци. На перваза под тях се залових да подреждам подаръчетата за спомен, джунджуриите и талисманите — черно камъче, подарено ми от едно дете в Нова Зеландия, вкаменена черупка на охлюв, намерена от един приятел, и гривна от ястребови нокти, направена от друг. Бягах. Нямах дом, нямах страна. Чантите ми бяха пълни с подаръци от приятели: огромна аптечка за първа помощ — събираха пари, за да ми я купят, рисунки, стихотворения, мидени черупки, пера. Дори и дрехите на гърба ми и обувките на краката ми бяха подаръци от приятели. Всеки предмет имаше свое значение в моето изгнание на преследван первазите на прозорците бяха станали мой дом, а талисманите — моя народност.

— Вижте, пичове, ако се чувствате застрашени, идете се поразходете или изчакайте малко навън. Като пушна, ще дойда да ви викна. Просто обещах на едни мои приятели, че ако някога отида в Индия, първото, което ще направя, е да пушна хашиш и да си спомня за тях. Възнамерявам да спазя обещанието си. Освен това ми се струва, че управителят няма нищо против. Прабакер, има ли проблеми с пушенето на джойнт тук?

— Пушене, пиене, танци, секси бизнес, тука няма проблеми — увери ни Прабакер, щастливо ухилен и откъснал за миг поглед от задачата си. — Всичко позволено, няма проблеми тука. Освен бой. Биене в Къща за гости „Индия“ невъзпитано.

— Видяхте ли? Няма проблеми.

— И умиране — додаде Прабакер и поклати замислено кръглата си глава. — Господин Ананд не обича тука да умират хора.

— Какво каза? Какви ги говори тоя за умиране?

— Тоя сериозно ли, ебати? Кой умира тука, бе? Божичко!

— Няма проблеми с умиране, баба — успокои Прабакер смутените канадци и им подаде умело свития джойнт. По-високият го пое и го разпали. — Не много хора умират тук в Къща за гости „Индия“ и почти само дроги, разбираш ли, с хърбавите лица. За вас няма проблеми с ваште толкова красиви големи дебели тела.

Той ми подаде джойнта с обезоръжаващо чаровна усмивка. Когато му го върнах, той си дръпна с явна наслада и пак го подаде на канадците.

— Добра смола, да?

— Много е добър — отвърна високият. Усмивката му беше топла и щедра — голямата и сърдечна усмивка, която дългите години впоследствие ме научиха да свързвам с Канада и канадците.

— Вземам го — реших. Прабакер ми подаде бучката. Разделих десетграмовото парче на две и подхвърлих едното на единия от съквартирантите ми. — Дръжте. Да си имате за влака до Пуна утре.

— Благодарско, пич — отвърна той и показа бучката на приятеля си. — Ей, ти си свестен, да ти кажа. Смахнат си, ама си свестен.

Извадих от раницата бутилка уиски и я разпечатах. Това също беше ритуал, още едно обещание, дадено на приятел в Нова Зеландия — на едно момиче, което ме помоли ако се контрабандирам благополучно в Индия с моя фалшив паспорт, да изпия едно и да мисля за нея. Малките ритуали — пушенето и пиенето на уиски — бяха важни за мен. Сигурен бях, че съм загубил тези приятели, точно както с бягството от затвора загубих семейството си и всички приятели, които някога съм имал. По някаква причина бях убеден, че никога повече няма да ги видя. Бях сам на този свят, без надежда за връщане и целият ми живот бе заключен в спомени, талисмани и клетви за обич.

Готвех се да отпия втора глътка от бутилката, но някакъв подтик ме накара да я подам първо на Прабакер.

— Извънредно много благодаря, господин Линдзи — избъбри той с радостно облещени очи, килна глава назад и изля едно солидно количество уиски в устата си, без да допира устни до бутилката. — Много добро, номер едно, Джони Уокър. О, да.

— Пийни си и още, ако искаш.

— Само мъничко, благодаря много. — Той пи отново. Лочеше на едри глътки, които издуваха гърлото му. Спря, облиза устни и надигна шишето за трети път. — Извинявайте, ааа, много извинявайте. Толкова добро това уиски, че кара мен на невъзпитано държание.

— Слушай, щом толкова ти харесва, задръж бутилката. Имам още една. Купих ги от безмитния на летището.

— О, благодаря… — отвърна той, но усмивката му слисано увяхна.

— Какво има? Не го ли искаш?

— Да, да, господин Линдзи, много да. Но ако знаех, че това е моето уиски, а не вашето, нямаше така щедро да отпусна на мене да го кърка.

Младите канадци се разсмяха.

— Прабакер, виж какво ще ти кажа. Ще ти дам пълната бутилка, а отворената ще изпием всички. Става ли? Ето ти и двеста рупии за хеша.

Усмивката отново се вкамени, той размени отворената бутилка за пълната и я гушна нежно.

Ама господин Линдзи вие сбъркали. Аз казал, че тази най-добра смола струва сто рупии. Не двеста.

— Ъхъ.

— О, да. Само сто рупии — заяви той и ми върна пренебрежително едната от банкнотите.

— Добре. Слушай, Прабакер, гладен съм. Не хапнах в самолета. Дали не би могъл да ме заведеш в някой добър, чист ресторант?

— Много ясно, господин Линдзи, сър! Знам такива отлични ресторанти с такива храни чудо, направо ще боли вас корема от щастие!

— Нави ме — станах и си прибрах паспорта и парите. — Вие ще дойдете ли?

— Къде, навън? Бъзикаш се.

— Може би по-късно. Много по-късно. Ще ти пазим багажа тук и ще те чакаме да се върнеш.

— Добре, както искате. Връщам се след около два часа.

Прабакер се поклони угоднически и се сбогува учтиво. Тръгнах с него, но тъкмо понечих да затворя вратата, и високият младеж се обади:

— Слушай… На улицата го давай по-полека, а? Щото не знаеш какво е тука. Да нямаш вяра на никого. Това не ти е на село. Индийците в града са… абе, просто внимавай, а?

На рецепцията Ананд прибра паспорта, травел чековете и повечето ми пари в сейфа, даде подробна разписка и аз излязох на улицата. Предупредителните думи на канадеца кръжаха и се въртяха в ума ми като чайки над прилив.

Прабакер ни доведе в хотела по широкия, обграден с дървета и относително пуст булевард, който тръгваше от завоя на залива, от високата каменна арка на „Портата на Индия“. Но улицата отпред гъмжеше от хора и коли и шумът от глъчка, клаксони и търговци приличаше на тропането на дъждовна буря по дървени и метални покриви.

Стотици хора вървяха или стояха на групи и разговаряха. Магазини, ресторанти и хотели се редяха от двете страни по цялата дължина на улицата. Пред всеки магазин или ресторант имаше прикрепена по-малка сергия. По двама-трима продавачи, седнали на сгъваеми столове, обслужваха тези присвоени местенца от тротоара. Тук имаше африканци, араби, европейци и индийци. На всяка крачка езиците и музиката се сменяха и всеки ресторант изсипваше различен аромат във врящия въздух.

Мъже с двуколки и ръчни колички лъкатушеха из оживеното улично движение, превозвайки дини и чували с ориз, безалкохолни напитки и окачени на закачалки дрехи, цигари и буци лед. Парите бяха навсякъде — тук бе центърът на черния пазар за валута, обясни ми Прабакер. Тук съвсем открито брояха дебели пачки банкноти, които сменяха собствениците си. Тук имаше просяци, жонгльори, акробати, змиеукротители, музиканти и астролози, гледачки на ръка, сводници и пласьори на дрога. Улицата беше мръсна. Боклуците се изсипваха от прозорците без предупреждение и се трупаха на купчини по тротоара или на платното. Охранени безстрашни плъхове се прошмугваха между тях и пируваха.

Но най-много ми се набиваха в очи многобройните сакати и болни просяци. Шестваха всички видове болести, недъзи и страдания — те висяха пред входовете на ресторантите и магазините, или призоваваха минувачите с професионално отработени жални подвиквания. Както когато съзрях за първи път бордеите през прозореца на автобуса, гледката на тези улични страдания накара излъчващото ми добро здраве лице да пламне от срам. Но докато Прабакер ме водеше през шумната тълпа, ми посочи и други образи на просяци, които смекчиха ужасната карикатурност на техните жалостиви представления. Група просяци седеше пред един вход и играеше карти, няколко слепци и техни приятели си похапваха риба с ориз, смеещи се деца се редуваха да се возят с един безкрак мъж на малката му количка.

Докато вървяхме, Прабакер крадешком ми хвърляше коси погледи.

— Как ви се харесва нашият Бомбай?

— Страшно — отвърнах и това си беше самата истина. В моите очи градът бе прекрасен. Беше див и вълнуващ. Британски здания в романтичен раджа стил се издигаха редом с модерни огледални бизнес кули. Неугледни, схлупени, занемарени жилищни сгради стърчаха над пищни, отрупани със зеленчуци и коприна сергии. От всеки магазин и от всяко преминаващо такси се носеше музика. Цветовете бяха искрящи. Уханията — опияняващо вкусни. В очите на хората по тези гъмжащи от навалица улици виждах повече усмивки, отколкото бях срещал на всички места, където съм бил.

И най-важното: Бомбай беше свободен — освежаващо свободен. Накъдето и да погледнех, виждах този освободен дух без задръжки и усещах как му откликвам с цялото си сърце. Дори и попарилият ме срам, когато съзрях за пръв път бордеите и уличните просяци, се разсея, щом осъзнах, че те, тези мъже и жени, са свободни. Никой не пъдеше просяците от улиците. Никой не гонеше обитателите на бордеите. В каквато и мъка да преживяваха, те бяха свободни да живеят живота си в същите тези градини и по същите булеварди, редом с богатите и влиятелните. Те бяха свободни. Градът беше свободен. Обичах го.

Все пак бях малко изнервен от натрапчивостта на намеренията, от карнавала на нуждите и алчността, от настоятелността на молбите и шмекериите на улицата. Не говорех нито един от езиците, които чувах. Нищо не знаех за тукашните култури, загърнати в роби, сарита и тюрбани. Сякаш бях попаднал на представлението на някаква екстравагантна и сложна драма, а не познавах сценария. Все пак се усмихвах, а да се усмихваш, е лесно, без значение колко непозната и смущаваща ми се струваше улицата. Аз бях беглец. Издирваха ме, преследваха ме, за главата ми беше обявена награда. И все още ги водех с една крачка. Бях свободен. Когато си беглец, всеки ден е равен на цял един живот. Всяка свободна минута е разказ с щастлив край.

Радвах се на компанията на Прабакер. Забелязах, че е известен на улицата и че най-различни хора го поздравяват често и с топлота.

— Сигурно сте гладен, господин Линдзи — отбеляза Прабакер. — Щастливец сте вие, прощавайте, че ви го казвам, а щастливците винаги си имат добър апетит.

— Ами да, доста съм огладнял. Но къде е това място, където отиваме? Ако знаех, че ще вървим толкова дълго до ресторанта, щях да си взема суха храна за из път.

— Само още малко, не много, не е много далече — отвърна бодро той.

— Добре…

— О, да! Ще ви заведа в най-добрия ресторант, с най-хубавите храни от Махаращра. Ще ви хареса, няма проблеми. Всички бомбайски гидове като мен ядат там храните. Това място толкова добро, че плащат на полицаите само половината обичаен рушвет. Толкова са добри.

— Добре…

— О, да! Но първо нека купя индийски цигари за вас и за мен също. Ето тука сега спираме.

Той ме поведе към една улична сергия, всъщност — сгъваема масичка за карти с десетина марки цигари, наредени в картонена кутия. До нея имаше поставен голям месингов поднос, върху който бяха наредени няколко сребърни купички. В тях имаше кокосови стърготини, подправки и най-различни пасти, неизвестно какви. Кофата до масичката за карти бе пълна с листа с копиевидна форма, плаващи във вода. Продавачът на цигари ги сушеше, мажеше ги с разни пасти, пълнеше ги със смлени фурми, кокос, бетел и подправки и ги свиваше в малки пакетчета. Многобройните клиенти се тълпяха около сергията му и изкупуваха листата веднага щом сръчните му ръце ги напълнеха.

Прабакер се промуши до човека и зачака да му падне възможност да поръча. Аз проточих врат, за да го виждам през навалицата от клиенти, и тръгнах към бордюра. Щом стъпих на платното, някой кресна:

— Пазете се!

Две ръце ме сграбчиха за лакътя и ме дръпнаха назад точно когато един огромен двуетажен автобус профуча край мен на скорост. Щеше да ме убие, ако ръцете не ме бяха издърпали в движение. Обърнах се да видя своя спасител. Тя беше най-красивата жена, която някога бях виждал — стройна, с черна коса до раменете и бледа кожа. Въпреки че не беше висока, квадратните й рамене, изправеният гръб и разкрачената стойка й придаваха ненатрапчиво, но решително физическо присъствие. Беше с копринени панталони, стегнати в глезените, черни обувки с нисък ток, свободна памучна риза и голям, дълъг копринен шал. Беше го метнала наобратно и двойната грива на струящата тъкан се ветрееше зад гърба й. Всичките й дрехи бяха в различни оттенъци на зеленото.

Ключът към всичко, което един мъж трябваше да обича и от което да се страхува, присъстваше в нея от самото начало — в ироничната усмивка, заредила и извила лъка на пълните й устни. В тази усмивка имаше гордост, а в извивката на изящния й нос — увереност. Без да разбирам защо, реших, че мнозина вземат нейната нахаканост за арогантност и бъркат увереността и с безчувствие. Аз не направих тази грешка. Погледът ми плаваше унесено, рееше се свободно из сияйната лагуна на втренчените й безстрастни очи. Бяха големи, с впечатляващ зелен цвят. Зелен като дърветата в най-ярките сънища. Зелен, каквото би било морето, ако бе съвършено.

Ръката й продължаваше да стиска моята, малко над лакътя. Допирът й беше точно какъвто трябва да е допирът на ръка на любовница — познат, ала и вълнуващ като прошепнато обещание. Почувствах почти неустоимо желание да хвана ръката й и да я сложа на гърдите си, до сърцето. И може би трябваше да го направя. Сега знам, че ако го бях направил, тя щеше да се засмее и да ме хареса заради жеста. Но тогава бяхме непознати и цели пет безкрайни секунди стояхме и се гледахме в очите, докато всички паралелни светове, всички паралелни животи, които биха могли да се случат и никога нямаше да се случат, кръжаха във вихър около нас. А после тя проговори.

— На косъм се отървахте. Късметлия сте.

— Да — усмихнах се. — Такъв съм.

Ръката й бавно пусна моята. Спокоен, непринуден жест, ала почувствах как тя се откъсва от мен толкова рязко, сякаш ме бяха събудили грубо от дълбок, щастлив сън. Наведох се към нея и надникнах зад гърба й — първо наляво, после надясно.

— Какво има? — попита тя.

— Търся крилата ви. Вие нали сте моят ангел хранител?

— Боя се, че не — отвърна тя и иронична усмивка изрисува трапчинки по бузите й.

— Прекалено голям дявол съм, за да бъда.

— За колко голям дявол говорим? — ухилих се.

Няколко души стояха на групичка от другата страна на сергията. Единият — хубав, атлетичен мъж на около двайсет и пет — пристъпи към платното и й извика:

— Карла! Идвай, йаар!

Тя се обърна и му махна, а после стисна дланта ми — ръкостискането й беше силно, но не проличаваше какво точно чувство влага в него. Усмивката й беше също толкова неопределена. Можеше да ме е харесала, а може би просто се радваше, че се сбогува.

— Все още не сте отговорили на въпроса ми — напомних й, когато дланта й се изплъзна от моята.

— Колко голям дявол съм ли? — отвърна тя, а леката усмивка продължаваше да играе по устните й. — Това е много личен въпрос. Като се замисля, по-личен въпрос никой не ми е задавал. Хей, ако обаче дойдете някой път в „При Леополд“, може и да разберете.

Приятелите й се бяха преместили от нашата страна на сергийката. Тя ме остави и се върна при тях. Всичките бяха индийци, всички — млади и облечени с чисти дрехи по западна мода, каквито носи средната класа. Смееха се често и се прегръщаха фамилиарно през раменете, но никой не докосваше Карла. Тя като че излъчваше аура, едновременно привлекателна и неприкосновена. Приближих се, като се преструвах на заинтригуван от това как продавачът на цигари завива листата и ги маже с пасти, и се заслушах как тя им говори, но не разбирах езика. Гласът й, на този език и в този разговор, бе изненадващо плътен и звучен, и караше космите по ръцете ми да настръхват. Предполагам, че и това сигурно е било предупреждение. Гласът, твърдят афганските сватовници, е повече от половината от любовта. Тогава обаче не го знаех и сърцето ми се устреми нататък, където дори сватовниците ги е страх да стъпят.

— Вижте, господин Линдзи, купих само две цигари за нас — възкликна завърналият се при мен Прабакер и ми поднесе едната със замах.

— Това е Индия, страната на бедняците. Тук няма нужда да се купува цял пакет цигари. Една цигара само можеш да купиш. И няма нужда да купуваш кибрит.

Той се наведе и дръпна тлеещото конопено въже, окачено на една кука на телеграфния стълб до сергията, и издуха пепелта от края му. Оранжевото живо въгленче се показа отдолу и той си запали цигарата от него.

— Какво приготвя той? Какво дъвчат в тези листа?

— Нарича се паан. Това най-отлично на вкус и за дъвчене. Всички в Бомбай дъвчат и плюят, дъвчат и пак плюят, няма проблеми, денем и нощем също. Много полезно за здравето, много дъвчене и голямо плюене. Искате ли да пробвате? Ще ви взема.

Кимнах и го оставих да поръча не толкова заради новото усещане от паана, колкото заради предоставеното ми оправдание да остана там още малко и да погледам Карла. Тя се държеше толкова непринудено, съвсем като у дома си, бе органична част от улицата и непостижимото познание за нея. Онова, което ме озадачаваше навсякъде около мен, за нея като че бе ежедневие. Спомних си за чужденеца в бордея — мъжа, когото видях от прозореца на автобуса. Също като него, и тя изглеждаше спокойна и доволна в Бомбай. Изглеждаше на мястото си. Завиждах й за топлотата и одобрението, което предизвикваше у околните.

Но нейната съвършена хубост привличаше по-силно погледа ми. Гледах я, непознатата, и всяко следващо издихание се откъсваше с все по-големи усилия от гърдите ми. Щипци стегнаха сърцето ми като в здрав юмрук. Един глас в кръвта ми повтаряше да, да, да… Древните санскритски легенди разказват за любов, отредена от съдбата, за кармична връзка между душите, предопределени да се срещнат, да се сблъскат и да се запленят взаимно. Легендите разказват, че любимата се разпознава веднага, защото е обичана във всеки жест, във всяко изражение на мисли, във всяко движение, всеки звук и всяко настроение, играещо в очите й. Преданието твърди, че я разпознаваме по крилете — криле, които само ние виждаме, и по това, че копнежът за нея убива всяко друго любовно желание.

Същите легенди предупреждават, че такава съдбовна любов понякога може да се превърне в лудост и да обсеби едната, само едната от двете души, предопределени една за друга от съдбата. Но мъдростта в някакъв смисъл е обратното на любовта. Любовта оцелява в нас точно защото не е мъдра.

— А, вие гледате онова момиче — отбеляза Прабакер, когато се върна с паана и проследи погледа ми. — Вие мислите, че тя красива, на? Казва се Карла.

— Познаваш ли я?

— О, да! Карла нея познават всички — прошушна той с театрален шепот, толкова силен, че се побоях да не би тя да го е чула. — Искате да се запознаете с нея?

— Да се запозная?

— Ако искате, аз говоря с нея. Искате да станете с нея приятели?

— Какво?

— О, да! Ние с Карла приятели и вие с нея също станете приятели, така мисля. Може би ще спечелите много пари за уважаемия вас от бизнес с Карла. Може би ще станете такива добри и близки приятели, че ще правите много сексове заедно и се наслаждава на ваши тела в пълнота. Сигурен съм, че вие ще имате приятелска наслада.

Той потъркваше ръце една в друга, а червените сокове на паана бяха оцапали зъбите и устните на усмивката му. Наложи се да го стисна над лакътя, за да му попреча да отиде при нея още там, докато тя бе сред приятелите си.

— Не! Спри! За Бога, Прабакер, по-тихо. Ако искам да се запозная с нея, сам ще я заговоря.

— О, аз разбира — отвърна той сконфузено. — Това чужденците наричат любовна увертюра, нали?

— Не, любовна увертюра е… Няма значение какво е!

— О, хубаво! За мен няма значение любовни увертюри, господин Линдзи. Аз съм индиец, а ние, индийците, ние не се занимава с любовни увертюри. Ние направо вкарва и помпа. О, да!

Беше прегърнал въображаема жена и я блъскаше с кльощавия си ханш, а оцапаната с червен сок усмивка не слизаше от лицето му.

— Я престани! — сгълчах го аз и се озърнах да проверя дали Карла и приятелите й не го гледат.

— Добре, господин Линдзи — въздъхна той и забави ритмичните си движения, докато най-сетне спря. — Но пак мога направя добро предложение за ваша дружба на госпожица Карла, ако желаете?

— Не! Тоест не, благодаря. Не искам да й правя предложения: Аз… Господи, какъв е смисълът? Само ми кажи… Мъжът, с когото тя говори в момента, на какъв език говори?

— Той говори на хинди, господин Линдзи. Изчакайте една минута, аз ви кажа какво той говори.

Той мина от другата страна на сергията, присъедини се съвсем непринудено към групата и се наведе да слуша. Никой не му обърна внимание. Той закима, разсмя се заедно с другите и след малко се върна.

— Той разказва една много смешна история за инспектор от Бомбайска полиция, много голям важен човек в района. Тоя инспектор затворил един много умен човек в негов затвор, но умник убедил инспектор пак да го пусне, защото казал на инспектор, че имал злато и скъпоценни камъни. Не само това, но когато той на свобода, умник продал на инспектор злато и скъпоценни камъни. Но те не били истинско злато и истински скъпоценни камъни. Те били имитациите и много евтино, не истински неща. И най-лошата пакост, умник живял в къща на инспектор една седмица преди да продаде неистински камъни. И се носи голям слух, че умник правил секси бизнес с жената на тоя инспектор. Сега инспектор луднал и толкова бесен, че всички бягат, като го видят.

— Откъде я познаваш? Тя тук ли живее?

— Кого да познавам, господин Линдзи, жена на инспектор?

— Не, разбира се, че не! Говоря за момичето… Карла.

— Нали знаете — замисли се той и за пръв път се намръщи. — В този Бомбай има много момичета. — Ние само на пет минути от ваш хотел. За тези пет минути ние видели стотици момичета. След пет минути още, още повече стотици момичета. На всеки пет минути още повече стотици момичета. След малко разходка ние ще видим стотици и стотици и стотици и стотици.

— О, стотици момичета, страхотно! — прекъснах го ехидно. Гласът ми прозвуча много по-силно, отколкото исках. Огледах се. Неколцина души ме наблюдаваха с неприкрито презрение. Продължих по-тихо: — Не ми трябват стотици момичета, Прабакер. Просто съм… любопитен, за… за това момиче, ясно?

— Ясно, господин Линдзи. Аз всичко ще ви кажа. Карла, тя прочут бизнесмен в Бомбай. Много дълго тя тук. Мисля пет години може би. Тя има една малка къща, не е далече. Всички познават Карлата.

— Откъде е?

— Германка, мисля, нещо такова.

— Но говореше като американка.

— Да, говори, но тя от Германка, или такова като Германка. Но сега вече е почти съвсем индийска. Вие сега иска ядете вашта храна?

— Да, само минутка.

Групата млади приятели се сбогува с останалите край сергията за паан и се сля със сновящата насам-натам тълпа. Карла също тръгна с тях — вървеше, с гордо вдигната глава и с тази нейна странна, почти дръзко изправена стойка. Гледах я, докато човешкият прилив не я погълна, но тя не се обърна.

— Знаеш ли мястото, което се нарича „При Леополд“? — попитах Прабакер, когато дойде при мен и ние продължихме по пътя си.

— О, да! Това чудесно и прекрасно място, бирария „При Леополд“. Пълно с най-чудесни и прекрасни хора, много, много хубави и прекрасни хора. Всякакви чужденци можеш там намериш, всички прави добър бизнес. Секси бизнес и дрога бизнес, и пари бизнес, и черна борса бизнес, и голи снимки, и контрабанда бизнес, и паспорт бизнес, и…

— Добре, Прабакер, разбрах.

— Искате да отидем там?

— Не. Може би по-късно. — Спрях се и Прабакер също спря до мен. — Слушай, как ти викат твоите приятели? Тоест, как ти е името на галено, вместо Прабакер?

— О, да, галено име има също. Мойто галено име Прабу.

— Прабу… Харесва ми.

— То означава Син на светлината или такова подобно. Хубаво име.

— Да?

— Хубаво име, да.

— А вашето хубаво име, господин Линдзи, то не много хубаво, ако извинявате, че ви казвам в очите. Не ми харесва такова дълго и някакво пискливо име, за индийски хора говоря.

— Не ти харесва, значи?

— Прощавайте, че казвам, ама не. Никак даже. Ни най-малко. Нито даже мъничко ей толкова…

— Ами — усмихнах се, — боя се, че не мога да ти помогна.

— Мисля, че галено име Лин много по-хубаво — предложи той. — Ако вие нямате възразявания, ще ви казвам Лин.

Беше си име като име — нито повече, ни по-малко фалшиво от десетината други, които смених, откакто избягах. Всъщност през последните месеци бях започнал да се отнасям с чудат фатализъм към новите имена, които бях принуден да приемам и които ми даваха другите. Лин. Съкращение, което на мен самия никога нямаше да ми хрумне. Но пък ми прозвуча уместно, което ще рече, че долових вуду ехото на нещо съдбовно предопределено: име, което мигом стана мое, така несъмнено мое, както и изгубеното тайно име, с което съм се родил и под което бях осъден на двайсет години затвор.

Вгледах се в кръглото лице на Прабакер и в големите му, тъмни, палави очи, кимнах, усмихнах се и приех името. Тогава не можех да знам, че дребничкият уличен гид от Бомбай ми е дал име, под което ще ме познават хиляди хора от Колада до Кандахар, от Киншаса до Берлин. Съдбата се нуждае от съучастници, а камъните в зидовете на предопределението са споени от малки и нехайни съучастничества като това. Сега се обръщам назад и разбирам, че мигът на наименуването, който тогава изглеждаше така незначителен и не изискваше нищо повече от едно произволно, суеверно да или не, всъщност бе повратен в живота ми. Ролята, която изиграх под това ново име, героят, в който се превърнах — Линбаба — бяха по-истински и по-верни на природата ми от всичко и от всекиго, който съм бил преди това.

— Да, добре. Лин става.

— Много добре! Аз съм твърде щастлив, че вие го харесвате име. И също както мое име значи Син на светлината на хинди езика, ваше име Лин има също много хубаво значение и на голям късмет.

— Така ли? Какво означава Лин на хинди?

— Означава Пенис! — обясни той с възхита, която очакваше да споделя.

— Е, страхотно! Направо… страхотно.

— Да, много страхотно, много на късмет. То не това съвсем, но звучи като линг, или лингам, а това то означава пенис.

— Зарежи бе, човек! — сопнах се аз и продължих да вървя. — Как ще се представям на хората като господин Пенис? Ти майтапиш ли се? Представям си — здравейте, приятно ми е, казвам се Пенис. Няма да стане. Зарежи. Нека съм си Линдзи.

— Не! Не! Лин, вярно ти казвам, това много хубаво име, много могъщо име и голям късмет, твърде голям късмет! Хората ще се влюбят в това име, като го чуят. Ела, ще ти покажа. Искам да я оставя тая бутилка уиски, дето ти ми даде, да я оставя при мой приятел господин Санджай. Ето, тука, тука, в този магазин. Само да видиш колко той харесва твое име.

Още няколко крачки по оживената улица ни доведоха до малко магазинче с ръчно изписана табела над отворената врата:

    Радио Сик

    Поправка на електроуреди.

    Продажби и поправки на електроуреди,

    Санджай Дешпанде собственик

Санджай Дешпанде беше набит мъж на петдесет и нещо, с ореол от прошарена коса и бели рунтави вежди. Седеше зад тежък дървен тезгях, заобиколен от гръмнали радиоапарати, изтърбушени касетофони и сандъци с части. Прабакер го поздрави, забърбори бързо на хинди и подаде бутилката над тезгяха. Без да я поглежда, господин Дешпанде шляпна отгоре й месестата си длан, приплъзна уискито и го скри отдолу. Извади наръч рупии в банкноти от джоба на ризата си, отдели няколко и ги подаде с обърната надолу длан. Прабакер прибра парите и ги пъхна в джобовете си с бързо и плавно движение, като пипало на калмар, след което най-сетне млъкна и ми кимна да се приближа.

— Това мой много добър приятел — осведоми той господин Дешпанде и ме потупа по ръката. — Той е от Нова Зеландия.

Господин Дешпанде изсумтя.

— Той току-що днес пристигнал в Бомбай. Къща за гости „Индия“, там е отседнал.

Господин Дешпанде пак изсумтя и ме огледа с любопитство, в което се прокрадваше враждебност.

— Казва се Лин. Господин Линбаба — представи ме Прабакер.

— Как се казва? — възкликна господин Дешпанде.

— Лин — ухили се Прабакер. — Казва се Линбаба.

Господин Дешпанде надигна внушителните си вежди в изненадана усмивка.

— Линбаба?

—О, да! — въодушевено потвърди Прабакер. — Лин. Лин. Много свестен човек той също.

Господин Дешпанде протегна ръка и аз я стиснах. Поздравихме се, а после Прабакер ме задърпа за ръката към изхода.

— Линбаба! — провикна се господин Дешпанде тъкмо преди да излезем на улицата. — Добре дошли в Бомбай! Ако имате уокмен, камера и машина, дето гърми из гетото, елате при мен, Санджай Дешпанде, в Радио Сик! Аз давам най-добра цена!

Кимнах и излязохме. Прабакер ме повлече по улицата и след няколко крачки спря.

— Видя ли, господин Лин? Видя ли колко ти хареса името?

— Предполагам — смънках, озадачен колкото от неговото въодушевление, толкова и от краткия разговор с господин Дешпанде. Когато опознах Прабакер по-добре и започнах да ценя високо дружбата му, открих как този човек вярва с цялата си душа, че усмивката му променя и душите на хората, и света. Беше прав, разбира се, но на мен ми отне дълго време да проумея тази истина и да я приема.

— А какво е това „баба“ в края на името? Лин, разбирам. Но защо е това Лин баба?

— Баба е просто уважително име — ухили се Прабакер. — Ако ти сложим баба отзад на името или на името на някой важен човек, това все едно оказваме уважението към учител или на светци, — или на много стар, стар, стар…

— Разбирам, разбирам, Прабу, но това не ме успокоява, да ти кажа. Цялата тая работа с тоя пенис… Не знам!

— Но нали го видя господин Санджай Дешпанде! Ти видя колко той харесал името ти! Виж, виж колко хората обичат това име. Сега ще видиш, гледай, аз ще го кажа на всички! Линбаба! Линбаба! Линбаба! — развика се той към непознатите минувачи.

— Добре, Прабу, стига вече. Вярвам ти. Успокой се. — Сега беше мой ред да го задърпам за ръкава надолу по улицата. — Мислех си, че искаш да изпиеш уискито?

— Е, да — въздъхна той. — Исках го и вече също наум го пиех. Но сега, Линбаба, с тия пари, дето продадох хубавия ти подарък на господин Санджай, мога да купя две бутилки много лошо и приятно евтино индийско уиски, за кеф, и много пари ще останат за една хубава нова риза, червен цвят, една тола добър хашиш, билети да се кефя на хинди филм с климатик и два дена ядене. Ама чакай, Линбаба, ти не ядеш паана ти. Трябва сега да го сложиш в бузата и да го дъвчеш, преди да засъхне и стане не хубаво на вкус.

— Добре, как се прави, така ли?

Поставих увитото в лист пакетче, голямо колкото кибритена кутийка, между бузата и зъбите си, както бях видял да правят другите. Само след секунди смесица от ароматни сладости изпълни устата ми. Вкусът беше остър и пищен, едновременно с меден привкус и леко налютяваш. Обвивката от листо започна да се разтваря и плътните, хрускави парченца обелен бетелов орех, фурми и кокос закръжиха в сладките сокове.

— Сега трябва да го изплюете малко паан — обясни ми Прабакер, втренчен съсредоточено в дъвчещата ми челюст. — Правиш ето така, видя ли? Изплюй ето така.

И той изплю една червена плюнка, която се приземи на метър над нас от тротоара и се разля в петно колкото длан. Процедурата беше прецизна, дело на спец. Нито петънце от сока не остана по устните му. Въодушевено насърчаван от него, аз се опитах да му подражавам, но изпълнилата устата ми червена течност се изля навън, остави лигава ивица по брадичката и отпред по ризата ми и се шляпна шумно до дясната ми обувка.

— Няма проблем, тази риза… — Прабакер се намръщи, извади кърпичка от джоба си и размаза кървавочервената течност още повече по предницата на ризата ми, като търкаше енергично, ала без всякаква полза. — Няма проблем и за твои обувките. Аз ще ги избърша ето така, виждаш ли? Сега трябва да питам, ти обичаш ли да плуваш?

— Да плувам? — попитах го и преглътнах остатъка от паановата смес в устава ми.

— О, да. Да плуваш. Ще те водя на плажа Чоупати, той много хубав плаж, и там можеш да се упражняваш да дъвчеш и да плюеш, и да дъвчеш и пак да плюеш паана, но без толкова много твои дрехи, за да спестиш много от пране.

— Слушай, за разходките из града… Ти нали работиш като гид?

— О, да. Най-добрият гид в Бомбай и също по цяла Индия гид.

— Колко вземаш на ден?

Той ме погледна и бузите му се окръглиха като ябълки в игриво подсмихване, което вече започвах да разпознавам като хитрата обратна страна на широката му дружелюбна усмивка. — Цена сто рупии за цял ден — каза той.

— Добре.

— И туристите ме черпят обяда.

— Разбира се.

— И таксита също туристи плащат.

— Разбира се.

— И автобусни билети в Бомбай, за всичко те плащат.

— Да.

— И чай, ако го пием в горещ следобед, за ободрение наше.

— Аха…

— И секси момичета, ако отидем там в хладна нощ, ако почувстваме голямо издуване от нужда в…

— Да, да, добре. Слушай, ще ти платя за цялата седмица. Искам да ме разведеш из Бомбай, да поразуча града с твоя помощ. Ако се получи, в края на седмицата ще има бонус за теб. Как ти звучи?

Усмивката накара очите му да заискрят, но гласът му прозвуча изненадващо унило:

— Това е твое добро решение, Линбаба. Твое много добро решение.

— Е, ще видим — засмях се аз. — Искам и да ме научиш на разни думи на хинди, може ли?

— О, да! Мога на всичко да науча! Ха значи да, а нахин значи не, пани значи вода, кханна значи храна, а…

— Добре, добре, не е нужно да учим всичко наведнъж. Това ли е ресторантът? Чудесно, умирам от глад. — И тръгнах да влизам в тъмния, непривлекателен ресторант, но той ме спря, внезапно придобил сериозно изражение. Намръщи се и преглътна, като че не знае откъде да започне.

— Преди да ядем хубаво ядене — каза той най-сетне — и преди да… преди да правим бизнес също, нещо има, аз трябва да ти го кажа.

— Казвай…

Имаше толкова обезсърчен вид, че ме прониза опасение.

— Ами, сега ти казвам… тая тола хашиш, оная дето ти продадох в хотела…

— Да?

— Ами, това било на бизнес цена. Наистинска цена, цена за приятели, само петдесет рупии за една тола афгански хашиш. — Той вдигна ръце и се плясна по бедрата. — Аз ти взел петдесет рупии много отгоре.

— Разбирам — отвърнах тихо. Това беше толкова тривиално от моя страна, че се изкушавах да се разсмея на глас. Но очевидно за него беше важно и подозирах, че не се трогваше да прави подобни признания особено често. Всъщност, както ми довери много по-късно, точно в онзи момент бил решил, че ме харесва — а за него това означаваше, че ми дължи добросъвестна и безпрекословна честност във всичко, което казва и прави. Това едновременно бе неговото най-умилително и най-дразнещо качество — че винаги ми казваше цялата истина.

— Е, и какво смяташ да направиш по въпроса?

— Моето предложение — отвърна той сериозно — е да изпушим тоя хашиш на бизнес цена много бързо, докато свършим него, и после ще ни купя нов. След оттук нататък всичко ще е на цена като за приятели — и за теб, и за мен също. Тази политика няма проблем, нали?

Разсмях се и той се засмя заедно с мен. Прегърнах го през раменете и го въведох във врящата благоуханна атмосфера на оживения ресторант.

— Лин, — мисля аз твой много добър приятел — реши Прабакер, радостно ухилен. — Ние късметлиите, нали?

— Може би — отвърнах. — Може би.

Часове по-късно лежах сред уютната тъмнина и слушах тракането на неспирно въртящия се вентилатор. Бях уморен, ала не можех да заспя. Под прозорците ми улицата, трескава и отрудена през деня, бе притихнала, укротена от нощния зной и напоена от звезди. Смайващи и смущаващи картини от града се вихреха и се блъскаха в мислите ми като листа, понесени от вятъра, а кръвта ми така гореше от надеждата и разкриващите се пред мен възможности, че не можех да потисна усмивката си в тъмното. Никой в света, който бях изоставил, не знаеше къде съм. Никой в новия свят на Бомбай не знаеше кой съм. В този миг, сред тъмнината, не ме застрашаваше почти нищо.

Мислех си за Прабакер и за обещанието му утре рано сутринта да се върне, за да започнем обикалянето из града. Дали ще дойде? — чудех се аз. — Или ще го засека по-късно през деня с някой друг току-що пристигнал турист? С неясното и непредубедено коравосърдечие на самотниците реших, че ако си държи на думата и дойде сутринта, ще започна да го харесвам.

Мислех за жената, за Карла, отново и отново, учуден, че сдържаното й сериозно лице се натрапваше в мислите ми толкова често. Ако някой път отидеш в „При Леополд“, може и да разбереш. Това бе последното, което ми каза. Не знаех дали е покана, предизвикателство или предупреждение. Но каквото и да бе, аз бях решил да го приема. Щях да отида там и да я потърся. Но не сега. Не и докато не съм разучил поне малко града, който тя явно познаваше толкова добре. Ще изчакам една седмица — помислих си. — Седмица в града…

А зад размишленията, както винаги, в неизменни орбити около студеното кълбо на самотата кръжаха мислите за семейството и приятелите ми. Безкрайни. Недостижими. Всяка нощ те се увиваха около неутолимия копнеж по онова, което ми струваше свободата, по всичко, което беше загубено. Всяка нощ бе пронизана от копието на срама за това, което продължаваше да струва моята свобода на обичните ми хора, които бях сигурен, че никога повече няма да видя.

— Можехме да се спазарим, да знаеш — обади се високият канадец от своя тъмен ъгъл в другия край на стаята и внезапно нарушилият бръмчащата тишина глас изтрополи като камъни, подхвърлени върху ламаринен покрив. — Можехме да се спазарим с управителя и да отбием от цената на стаята. Струва ни шест долара на ден. Можехме да ги смъкнем на четири. Не са много пари, но тук редът е такъв. Трябва да се пазариш с тях и да смъкваш цената на всичко. Ние утре заминаваме за Делхи, но ти оставаш тук. Говорихме за това и преди, докато те нямаше, и малко се тревожим за теб. Трябва да се пазариш, мъжки. Ако не се научиш, ако не почнеш да мислиш така, тия вечно ще те преебават. Индийците в града са същински наемници, пич. Не ме разбирай погрешно, това е велика страна. Затова и се върнахме тук. Но те не са като нас. Те са… По дяволите, те просто го очакват, това е. Трябва да се пазариш.

Прав беше за цената на стаята, разбира се. Можехме да спестим по долар-два на ден. А и да се пазариш, е икономично. В повечето случаи това е хитроумният и дружелюбен начин да въртиш сделки в Индия.

Но и грешеше. В последвалите години ние с управителя Ананд станахме добри приятели. Понеже му се бях доверил веднага и не се пазарих през първия ден, не се опитах да изкопча пари от него, послушах инстинкта си, който го уважаваш и бях готов да го харесам, спечелих симпатиите му. — Казвал ми го е неведнъж. И той, и ние знаехме, че шест наши долара не са толкова екстравагантна цена за трима чужденци. Собствениците на хотела получаваха по четири долара на ден от стая. Това беше тяхната базова цена. Ананд и персоналът му от трима камериери получаваха като надница тези долар-два над минимума. Малките победи, удържани от чуждестранните туристи над Ананд, му струваха насъщния хляб за деня, а на тях — възможността да го опознаят като приятел.

Простата и поразителна истина за Индия и индийците е, че когато отидете там, напътствията на сърцето неизменно са по-мъдри от разума. Никъде другаде по света това не е толкова вярно.

Тогава, докато вдишвах със затворени очи тишината в тъмното, през онзи първи ден в Бомбай, аз не знаех това. Разчитах на инстинкта си и предизвиквах късмета си. Не знаех, че вече съм отдал сърцето си на тази жена и на този град. И без дори да го подозирам, все още с усмивка на уста, се унесох в кротък сън без сънища.

„Шантарам“ тук

Първа част

Първа глава

Отне ми много време и платих прескъпо да науча онова, което зная за любовта, за съдбата и за избора, който правим. А прозрях всичко само за миг — докато бях прикован към стената и ме измъчваха. Докато писъците ми раздираха мозъка, осъзнах, че дори и в тази кървава окована безпомощност аз съм свободен — свободен да мразя своите мъчители или да им простя. Зная, че не звучи особено впечатляващо. Но в треперенето и в захапката на веригите, когато нямаш нищо друго, освен тях, за теб тази свобода е истинска вселена от възможности. И дали ще избереш омразата, или прошката, може да е решаващо за живота ти.

В моя случай историята е дълга и гъмжи от хора. Аз бях революционер с изгубени в хероина идеали, философ, изгубил своята почтеност в престъпния свят, и поет, изгубил душата си в затвор с усилено строг режим. Когато избягах от него — прескочих предния зид между две кули с въоръжена охрана — станах най-издирваният гражданин на страната си. Късметът тичаше и летеше заедно с мен към Индия, където влязох в Бомбайската мафия. Работих като контрабандист на оръжие, фалшификатор и черноборсаджия. Оковавали са ме на три континента, пребивали са ме, пронизвали са ме с нож, умирал съм от глад. Отидох на война. Сблъсках се с оръжията на врага. И оцелях, а другите наоколо ми загинаха. Повечето бяха по-добри хора от мен хора, чийто живот бе похабен от грешки или погубен от лош миг на нечия чужда омраза, или чужда любов, или чуждо безразличие. Твърде много от тях аз погребах и оплаквах тяхната история и техния живот, влели се в моя.

Но моята история не започва нито с тях, нито с мафията. Тя започва с онзи първи ден в Бомбай. Точно там съдбата ме вкара в играта.

Късметът раздаде картите, които ме отведоха при Карла Сааранен. И аз разиграх получената ръка още от първия миг, в който погледнах в нейните зелени очи. Така започва тази история, както започва всичко — с една жена, с един град и с малко късмет.

Първото, което забелязах в Бомбай в онзи ден, бе, че въздухът мирише различно. Усетих го още преди да съм видял или чул нещо от Индия, докато вървях по пъпната връв на коридора, свързващ самолета с летището. В тази първа минута в Бомбай мирисът ме развълнува и възхити — мен, избягалия от затвора и новия за широкия свят. Не го разпознах, а и не можех. Днес зная, че това е сладката потна миризма на надеждата — а надеждата е точно обратното на омразата; това е киселият застоял мирис на алчността, а тя е точно обратното на любовта. Това е мирисът на богове, демони, империи и цивилизации, които се възраждат и загниват. Това е мирисът на синята кожа на морето, независимо къде се намираш в Града на островите, и кърваво — металният мирис на машините. Така миришат мърдането, сънят и изпражненията на шейсет милиона животни, повече от половината — човеци и плъхове. Мирише на разбити сърца и на борба за живот, на съкрушителни провали и любови, от които се ражда смелостта ни. Мирише на десет хиляди ресторанта, пет хиляди храма, светилища, църкви и джамии, на сто пазара, които продават изключително парфюми, подправки, тамян и свежо набрани цветя. Карла веднъж го нарече най-лошия хубав мирис на света — и беше права, разбира се, както беше права за всичко. Но сега, когато се завръщам в Бомбай, първото усещане за града е този вездесъщ мирис, който ме посреща и ми известява, че съм си дошъл у дома.

А после забелязах жегата. Наредих се на опашка на летището. Бях излязъл от охладения с климатик въздух в самолета преди няма и пет минути и изведнъж дрехите ми подгизнаха от пот и полепнаха по мен. Сърцето ми се разтуптя по заповед на новия климат. Всяко вдишване бе малка гневна победа. Разбрах, че това потене от джунглата никога не престава, защото жегата, която те кара денонощно да се потиш, е влажна жега. В Бомбай задухът и влагата превръщат всички ни в амфибии — когато поемаме въздух, вдъхваме вода. Или свикваш с това и то започва да ти харесва, или се махаш.

После се появиха и хората. Асами, джат и пенджаби, хора от Раджастан, Бенгал и Тамил Наду от Пушкар, Кочин и Конарак; от кастите на воините, брамините и неприкасаемите; индуисти, мюсюлмани, християни, будисти, парси, джайни, анимисти; бяла и тъмна кожа, зелени очи и златистокафяви, и черни; всевъзможни лица и форми сред чудатото разнообразие на тази несравнима красавица Индия.

Всички милиони на Бомбай и един отгоре. Двамата най-добри приятели на контрабандиста са мулето и камилата. Мулетата пренасят за него контрабанда през граничния контрол, а камилите са нищо неподозиращи туристи, които му помагат да премине границата. За прикритие, когато ползват фалшиви паспорти и документи за самоличност, контрабандистите се приобщават към компаниите на своите спътници — камилите, и те ги прекарват благополучно и незабелязано през контролните проверки на летището или границата, без да се усетят.

Тогава не знаех всичко това. На изкуството на контрабандата се научих, много по-късно, цели години по-късно. Когато пристигнах за първи път в Индия, работех само по инстинкт, а единствената контрабанда, която пренасях, бях самият аз и моята крехка и преследвана свобода. Ползвах фалшив новозеландски паспорт, в който оригиналната снимка беше сменена с моята. Свърших го сам и бях се справил далеч не идеално. Знаех, че на рутинна проверка ще мине, но бях и наясно, че ако възникнат подозрения и някой провери във Върховната комисия на Нова Зеландия, фалшификатът бързо ще лъсне. Докато пътувах от Окланд за Индия, обиколих целия самолет, за да открия необходимата ми група новозеландци. Намерих малка студентска компания — това беше второто им пътешествие до субконтинента. С настоятелните си молби да споделят с мен своя опит и да ми дадат съвети за маршрутите успях да установя крехко познанство, което ни отведе заедно до паспортния контрол. Разните индийски чиновници решиха, че и аз пътувам с тази безгрижна простодушна компанийка, и прегледаха документите ми съвсем отгоре-отгоре.

Към шамарите и жилото на слънчевия пек извън летището се проврях сам, опиянен от възторга на бягството. Още една изкатерена стена, още една прекосена граница, още едно денонощие на бягство и укриване. Избягах от затвора преди близо две години, но животът на беглеца е непрекъснато бягство — всеки ден и всяка нощ. И макар да не бях напълно свободен, никога съвсем свободен, новото ми вдъхваше надежда и вълнение, примесени със страх: нов паспорт, нова страна и нови бръчки от тръпен ужас по младото ми лице, под сивите очи. Стоях на утъпканата улица под синята гледжосана купа на бомбайското небе, а сърцето ми бе чисто и жадно за обещания като утрините в градините на Малабар в сезона на мусоните.

— Сър! Сър! — подвикна глас зад мен.

Една ръка ме стисна над лакътя. Спрях се. Напрегнах всеки мускул за борба и прехапах страха си. Не бягай. Без паника. Обърнах се.

Пред мен стоеше нисичък човечец, облечен в кирлива кафява униформа, нарамил китарата ми. Не беше просто нисичък, а дребосък, джудже, с голяма глава и черти, белязани от стреснатата невинност на синдрома на Даун. Той тикна китарата в ръцете ми.

— Вашата музика, сър. Вие губи вашата музика, не?

Това наистина беше моята китара. Веднага се досетих, че сигурно съм я забравил до лентата за багаж. Не проумявах как дребосъкът бе разбрал, че е моя. Усмихнах се с облекчение и изненада, а човечецът се засмя с онази съвършена искреност, от която се боим и която наричаме простодушна. Той ми подаде китарата и аз забелязах, че целите му ръце са разчертани с паяжина от бръчки като краката на блатна птица. Извадих от джоба няколко банкноти и му ги подадох, но той неловко отстъпи на дебелите си крака.

— Пари не. Ние тука да помагаме, сър. Добре дошли в Индия — каза той, затича се и навлезе в тръс сред гората от тела на пътеката.

Купих билет до града от автобусната компания „Ветеран“, в която работеха бивши войници от индийската армия. Видях как вдигнаха раницата и сака ми на покрива на автобуса и ги стовариха върху купчината багаж с прецизно и презрително настървение, и реших да задържа китарата. Настаних се на най-задната седалка. До мен седнаха двама дългокоси. Автобусът бързо се напълни със смесица от индийци и чужденци. Повечето бяха млади и пътуваха възможно най-евтино.

Малко след това шофьорът седна на мястото си, навъси се заплашително, изплю струя яркочервен сок от бетел през отворената врата и обяви, че потегля.

— Тик хаин, чало!

Моторът изрева, прещракването на скоростите се смеси с общия тътен и ние се юрнахме с обезпокоителна бързина през тълпи от носачи и пешеходци, които се тътреха отстрани, отскачаха или се отдръпваха само на някакви си милиметри от колата. Кондукторът, който се возеше на най-долното стъпало, ги псуваше с изкусна ненавист.

Поехме от летището за града по широко модерно шосе, оградено с дървета и храсти, което много приличаше на прагматично подредения пейзаж около летището в моя роден град Мелбърн. Познато изглеждащата обстановка ми навя спокойно задоволство, което бе разтърсено още при първото стеснение на шосето — сякаш този контраст и въздействие бяха умишлено изчислени. Когато многобройните платна на шосето се сляха в едно и зърнах бордеите, гледката заби острите нокти на срама в сърцето ми.

Подобни на черни и кафяви дюни, цели акри бордеи се ширнаха покрай пътя. Те се сливаха с хоризонта като мръсни, потънали в мараня миражи. Мизерните подслони бяха стъкмени от парцали, парчета пластмаса и картон, тръстикови рогозки и бамбукови пръчки. Схлупени, залепени един за друг, с тесни пътеки, които лъкатушеха между тях. В огромната шир, която покриваха, нищо не стърчеше по-високо от човешки бой.

Струваше ми се невъзможно едно съвременно летище, пълно с преуспели, целеустремени пътници, да се намира само на някакви си километри от тези смачкани, изпепелени мечти. Първото ми впечатление беше, че е имало бедствие и бордеите са бежански лагери за прииждащите оцелели. Месеци по-късно научих, че обитателите им действително са оцелели от бедствия и че бедствията, прогонили ги в бордеите от родните им села, са бедността, гладът и кръвопролитията. По пет хиляди нови оцелели пристигаха ежеседмично в града — седмица след седмица, година след година.

Километрите летяха, стотиците обитатели на бордеите прерастваха в хиляди, в десетки хиляди, а моят дух се измъчваше. Чувствах се осквернен от собственото си здраве и от парите в джобовете ми. Ако изобщо сте способни да усетите тази вина, при първия сблъсък с окаяниците на земята чувството ви раздира. Обирал съм банки, продавал съм дрога, надзирателите в затвора са смилали костите ми от бой. Наръгвали са ме с нож; аз самият съм отвръщал с нож. Избягах от затвор със строг режим и мощна охрана по най-трудния начин — прескочих фасадната стена. И все пак тази първа среща с дрипавата мизерия на бордеите, мъката, простряла се чак до хоризонта, избоде очите ми. Връхлетях върху наточени ножове.

Тлеещите въглени на срама и вината се разгоряха в гняв, в ярост и свиха юмруците ми — толкова беше несправедливо! Що за власт, що за система позволява съществуването на такива страдания? — мислех си аз.

Но бордеите продължаваха да се разпростират, километър след километър. Гледката се разнообразяваше само от ужасния контраст на сградите на процъфтяващи компании и рушащите се, обрасли с мъх жилищни блокове на по-заможните. Бордеите нямаха край. Вездесъщото им присъствие сриваше почтителността ми на чужденец. А после ме обсеби почуда. Прогледнах отвъд безкрая на струпаните бордеи и започнах да забелязвам хората, които живееха в тях. Една жена спря, за да придърпа напред черния сатенен креп на косата си. Друга къпеше децата си с вода от меден леген. Мъж водеше три кози с червени панделки на вратовете. Друг се бръснеше пред спукано огледало. Деца играеха навсякъде. Мъже носеха ведра с вода. Мъже поправяха една от колибите. Накъдето и да погледнех, хората се усмихваха.

Автобусът попадна в задръстване и от бараката срещу моя прозорец се показа мъж. Беше чужденец, бледокож като новопристигналите в автобуса и увит само в памучна кърпа с цвят на хибискус, която бе намотана около кръста му. Той се протегна, прозя се и се почеса съсредоточено по голия корем. От лицето и стойката му лъхаше очебиен волски покой. Усетих се, че завиждам на това задоволство й на усмивките за поздрав, които той предизвика у преминаващата покрай него група хора.

Автобусът потегли рязко и аз го загубих от поглед. Но образът му промени напълно отношението ми към бордеите. Когато го видях там — мъж, също толкова чужд на мястото, колкото мен самия, си представих себе си в този свят. Онова, което ми изглеждаше невъобразимо чуждо, далечно, изведнъж стана възможно, понятно и най-вече — пленително.

Загледах се в хората и забелязах колко заети са те — с колко много трудолюбие и енергия бе изпълнен животът им. Тук-там погледът ми внезапно, случайно проникваше в колибите и ми разкриваше поразителната чистота на тази бедност — подове без нито едно петънце, блестящи метални тенджери, наредени в правилни кули. И най-накрая онова, което трябваше да забележа още от самото начало: видях колко красиви са те. Жените, увити в тъмночервено, синьо и златно; жените, които вървяха боси през лабиринта на опърпания коптор с търпеливо и ефирно изящество; белозъбата, бадемоока хубост на мъжете, обичта и другарството на тънконогите и тънкоръки деца — по-големите си играеха с по-малките, а много от тях крепяха мъничките си братя и сестричета на стройните си хълбоци. Половин час след като потеглихме с автобуса, аз за пръв път се усмихнах.

— Грозна картинка! — отбеляза младежът до мен, докато оглеждаше пейзажа през прозореца. Канадец, както личеше по емблемата на ръката му — кленов лист. Висок и набит, с воднисти очи и кестенява коса до раменете. Спътникът му беше негова по-ниска и по-компактна версия. И двамата носеха еднакви избелели джинси, сандали и меки басмени якета.

— Я пак?

— За пръв път ли идваш? — попита той в отговор. Кимнах. — Така си и мислех. Спокойно, оттук нататък става малко по-добре. Няма чак толкова много бордеи. Но никъде в Бомбай не е хубаво. Това е най-гадният град в Индия, помни ми думата.

— Точно така — потвърди по-ниският.

— По-нататък има два-три хубави храма и няколко големи британски сгради, които що-годе ги бива — каменни лъвове, месингови осветителни стълбове и тям подобни. Но това не е Индия. Истинската Индия е нагоре, близо до Хималаите, в Манали или в свещения град Варанаси, или надолу по крайбрежието, в Керала. За да откриеш истинската Индия, трябва да излезеш от града.

— Вие накъде сте се запътили?

— Ще отседнем в един ашрам — обясни приятелят му. — Държат го раджнишите в Пуна. Най-хубавият ашрам в цялата страна.

Два чифта ясни, воднистосини очи се втренчиха в мен с двусмисленото, почти обвинително неодобрение на убедените, че са открили верния път.

— С преспиване ли?

— Моля?

— Ще си вземеш ли стая, или само минаваш днес през Бомбай?

— Не знам — отговорих и отново се обърнах към прозореца. Вярно си беше — не знаех дали искам да поостана в Бомбай, или да продължа към… нанякъде. Не знаех и ми беше все едно. В този миг аз бях онова, което Карла веднъж нарече най-опасното и пленително животно на света: храбър корав мъжага без никакви планове. — Нямам никакви планове. Но май ще поостана в Бомбай.

— Ние ще преспим тази вечер и утре хващаме влака. Ако искаш, можем да си вземем стая заедно. За трима души излиза много по-евтино.

Вгледах се в наивните му сини очи. Може би в началото е по-добре да деля стаята с други хора — помислих си. Техните истински документи и безметежни усмивки щяха да потулят фалшивия ми паспорт. Може би така ще е по-сигурно.

— И много по-сигурно — додаде той.

— Точно така — потвърди приятелят му.

— По-сигурно? — попитах аз с престорено безхаберие.

Автобусът беше забавил ход и поел по тесни канали между три и четириетажни сгради. Гъмжилото по улиците се движеше с чудодейна, тайнствена деловитост — балистичен танц на автобуси, камиони, велосипеди, леки коли, волски каруци, моторетки и хора. През отворените прозорци на нашата таратайка нахлуваха ароматите на подправки, парфюми, дизелов дим и волски тор — в гъста, но не неприятна смесица — и навсякъде над вълните от непозната музика се надигаха гласове. На всеки ъгъл грамадни плакати рекламираха индийски филми. Свръхестествените им цветове се преливаха зад загорялото лице на високия канадец.

— Да, да, много по-сигурно е. Тук е Готам сити, човече. Тук уличните хлапета владеят повече начини да ти вземат парите и от адовото казино.

— Големите градове са си такива — поясни ниският. — Всички големи градове са еднакви. Не само тук е така. Същото е и в Ню Йорк, в Рио, в Париж. До един са мръсни и до един са смахнати. Така е в големия град, нали ме разбираш? Навсякъде другаде в Индия, където отидеш, страшно ще ти хареса. Това е велика страна, но големите градове са много гадни, да ти кажа.

— И хотелите, същата работа, да му се не види — додаде високият. — Могат да те ошушкат, както си седиш в стаята и си пушиш тревица. Сговарят се с ченгетата да те изловят и да ти вземат парите. Най-безопасно е да не се делите и да пътувате на групи, помни ми думата.

— И да се махнете от големия град възможно най-бързо — завърши ниският. — Леле-мале! Видя ли това?

Автобусът беше завил по един широк булевард, ограден от едната страна с огромни камъни, които се спускаха към тюркоазното море. Малка колония от разнебитени черни колиби се бе пръснала върху тях като останки от някакъв тъмен примитивен кораб. Колибите горяха.

— Да му се не види! Я виж това! Тоя ще се опече, пич! — изкрещя високият канадец и посочи един мъж, който тичаше към морето с пламтящи дрехи и коса. Мъжът се подхлъзна и тупна тежко между големите камъни. Жена и дете го догониха и се захванаха да гасят пламъците с ръцете и с дрехите си. Останалите се опитваха да потушат пожара в къщите си, други стояха и гледаха как съборетините им изгарят. — Видяхте ли го? С тоя е свършено, казвам ви.

— Прав си, дявол да го вземе! — ахна ниският.

Шофьорът намали ход, другите коли също, но после даде газ и продължи. Никой от автомобилите на оживената улица не спря. Обърнах се и гледах назад през стъклото, докато овъглените схлупени колиби не се превърнаха в точици, а кафявият пушек на пожара — в едва доловим шепот на разрухата.

В края на дългия крайбрежен булевард завихме наляво по широка улица с модерни сгради и грандхотели с портиери в ливреи под пъстрите тенти. Край тях — луксозни ресторанти с градини в дворовете. Слънчевите лъчи проблясваха по излъсканите стъклено — месингови фасади на офисите на авиокомпаниите и фирмите. Улични сергии, скрити от утринното слънце под големи чадъри. Индийците, които се разхождаха, носеха затворени обувки и западни бизнес костюми, а жените бяха облечени в скъпа коприна. Изглеждаха концентрирани и сдържани и сновяха със сериозни физиономии насам-натам между големите офис сгради.

Контрастът между познатото и фрапиращото бе навсякъде. Волска талига бе спряла на светофара до модерна спортна кола. Мъж клечеше и се облекчаваше зад дискретния заслон на сателитна чиния. Електрокар разтоварваше стока от старовремска каруца с дървени колела. Човек оставаше с впечатлението за едно тромаво, неизтощимо, далечно минало, което сякаш невредимо бе помело бариерите на времето и нахлуло в собственото си бъдеще. Това ми харесваше.

— Почти пристигнахме — обяви спътникът ми. — Градският център е само на няколко преки оттук. Не би могло да се нарече точно център. Просто е районът за туристи и повечето евтини хотели са там. Последната спирка. Нарича се „Колаба“.

Двамата младежи извадиха паспортите и травел чековете от джобовете си и ги набутаха отпред в панталоните. По-ниският си махна дори часовника и също го прибра при валутата; паспорта и останалите ценни вещи в гащите си, досущ торба на двуутробен бозайник. Момчето забеляза погледа ми и се усмихна.

— Хей! — ухили се то. — Повече предпазливост никога не е излишна!

Станах и се заклатушках към изхода. Когато автобусът спря, слязох първи, но тълпата на тротоара ми попречи да продължа по улицата, и това бяха „тути“ — уличната реклама на различни хотелиери, пласьори на наркотици и други бизнесмени, които ни предлагаха, крещейки на развален английски, евтини хотелски стаи и изгодни сделки. Най-отпред, точно срещу вратата, стоеше дребен човечец с голяма, почти идеално кръгла глава, облечен с джинсова риза и сини памучни панталони. Той се провикна на спътниците си да млъкнат, а после се обърна към мен с най-безумната и лъчезарна усмивка, която бях виждал. — Добрутро, велики господа! — поздрави ни той. — Добре дошли в Бомбай! Вие искате го евтини отлични хотели, нали така?

Вторачи се в очите ми, а огромната му усмивка дори не трепна. Имаше нещо в тази усмивка — някакво непослушно веселие, по-откровено и по-трепетно от радостта, която ме прониза право в сърцето. Случи се само за миг, щом се погледнахме очи в очи. Толкова ми стигаше, за да се реша да се доверя на този малък човек с голяма усмивка.

Тогава все още не го знаех, но това бе едно от най-добрите решения в живота ми.

Няколко пътници се изнизаха от автобуса и заразмахваха юмруци срещу рояка от „тути“. Двамата млади канадци преминаха невредими през тълпата, като се усмихваха до уши и на суетящите се „тути“, и на изнервените туристи. Докато ги наблюдавах как криволичат и се блъскат из навалицата, за пръв път забелязах колко са силни, здрави и красиви. И точно в този миг реших да приема предложението им да си поделим стаята. В тяхната компания моето престъпление — бягството от затвора, престъплението, че съществувам на света, бе невидимо и немислимо.

Дребничкият гид ме сграбчи за ръкава и ме поведе далече от разпокъсаната група, към задната част на автобуса. Кондукторът се покатери на покрива с маймунска ловкост и метна раницата и сака в ръцете ми. Другите сакове затупкаха върху тротоара в злокобна каденца от скърцане и трясъци. Щом пътниците се втурнаха да спрат пороя от своите ценни вещи, гидът отново ме отведе на спокойно местенце на няколко метра от автобуса.

— Казвам се Прабакер — представи се той на своя напевен английски. — А как е уважаемото ви име?

— Уважаемото ми име е Линдзи — излъгах аз. Използвах името от фалшивия си паспорт.

— Аз бомбайски гид. Много отличен бомбайски гид номер едно, аз. Цял Бомбай знам го много добре. Вие иска да види всичко. Аз знам къде точно ще намери вие най от всичко. Мога да ви покажа даже повече от всичко.

Двамата млади пътници се присъединиха към нас, преследвани от настоятелна банда парцаливи „тути“ и водачи. Прабакер кресна на необузданите си колеги и те отстъпиха няколко крачки назад, алчно вторачени в нашите раници и сакове.

— В момента това, което искам да видя, е чиста и евтина хотелска стая — казах.

— Разбира се, сър! — светна лицето на Прабакер. — Аз мога вас заведа в евтин хотел, в много евтин хотел, в прекалено евтин хотел, и дори в толкова евтин хотел, че там никога няма отседне никой, който с всичкия си.

— Води ни тогава, Прабакер. Да видим.

— Хей, чакай малко — намеси се по-високият от двамата младежи. — Ще му плащаме ли на този? Аз знам как се ходи до хотелите. Приятел, не се обиждай, сигурен съм, че си добър гид и така нататък, но нямаме нужда от теб.

Погледнах Прабакер. Големите му тъмнокафяви очи изучаваха лицето ми с неприкрито веселие. Не бях виждал по-дружелюбен човек от Прабакер Каре — той не бе способен нито да повиши тон, нито да размаха гневно ръка и аз го усетих още в първите минути.

— Аз имам ли нужда от теб, Прабакер? — попитах го с уж сериозно изражение.

— О, да! — извика той в отговор. — Вие толкова страшно много нуждаете от мен, че направо ми се плаче за вас! Само Бог знае какви ужасни неща се случват на вас без мене да пази тялото ви в Бомбай!

— Аз ще му платя — уведомих спътниците си. Те вдигнаха рамене и метнаха раниците си на гръб. — Хайде, Прабакер, води ни.

Понечих да вдигна раницата си, но индиецът ме изпревари.

— Аз носи ваши багажи — настоя той учтиво.

— Не, няма нужда, аз ще си ги нося.

Огромната усмивка се стопи до умолителна бръчица.

— Моля ви, сър. Това работа на мене. Мой дълг. Аз много як в гърба. Няма проблем. Ще видите.

Всичките ми инстинкти се бунтуваха срещу тази идея.

— Не, недей.

— Моля ви, господин Линдзи, това за мене чест. Вижте ги хората.

Прабакер посочи с обърната нагоре длан тутите и гидовете, успели да си хванат клиенти от туристите. Всеки грабваше чанта, куфар или раница и поемаше напред, повел бодро и решително спътниците си през оживеното движение.

— Добре де, добре… — отстъпих. Това бе само първата от безбройните капитулации, които с времето щяха да определят нашите отношения. Усмивката отново разтегли кръглото му лице, той награби раницата и нагласи с моя помощ презрамките на раменете си. Раницата беше тежка — той изпружи врат, наведе се и се затътри пред нас. Моите по-широки крачки бързо го настигнаха и аз се вгледах в напрегнатото му лице. Същински бял бвана — бях го превърнал в свое товарно животно и се почувствах ужасно.

Но той, този дребничък индиец, се смееше. Докато вървяхме, той бърбореше за Бомбай и за местата, които трябва да се видят, и сочеше забележителностите. На двамата канадци говореше с почтителна приветливост. Когато се разминаваше с познати, се усмихваше и подвикваше поздрав. Беше силен, много по-силен, отколкото изглеждаше — за петнайсетте минути път до хотела нито веднъж не се спря, нито залитна.

Изкачихме четири стръмни етажа по тъмното, обрасло с мъх стълбище откъм задната страна на голяма сграда с изглед към морето и то ни отведе във фоайето на Къща за гости „Индия“. На всеки етаж по пътя нагоре висеше различна табела — хотел „Апсара“, Къща за гости „Звездата на Азия“, хотел „Крайбрежен“. Тоест, в сградата всъщност имаше четири отделни хотела и всеки от тях заемаше отделен етаж и си имаше собствен персонал, набор от услуги и стил.

Двамата млади пътешественици, Прабакер и аз се изсипахме в малкото фоайе с раниците и чантите си. Висок, мускулест индиец, облечен в ослепително бяла риза и черна вратовръзка, седеше зад стоманено бюро в началото на коридора, водещ към стаите за гости.

— Добре дошли — поздрави той и кротка усмивчица очерта трапчинки на бузите му. — Добре дошли, млади господа.

— Ама че дупка — смънка високият ми спътник, докато оглеждаше напуканата боя и облицованите с фурнир дървени прегради.

— Това е господин Ананд — намеси се бързо Прабакер. — Най-добър управител на най-добър хотел в „Колаба“.

— Прабакер, млъкни! — изръмжа господин Ананд.

Прабакер се усмихна още по-широко.

— Виждате ли какъв чудесен управител е господин Ананд? — прошепна ми той ухилен, а после обърна усмивката си към чудесния управител. — Водя трима отлични туристи за вас, господин Ананд. Най-най-добрите клиенти за най-добрия хотел, нали така?

— Млъкни, ти казах! — сопна се Ананд.

— Колко? — попита ниския канадец.

— Моля? — измърмори Ананд, без да откъсва сърдития си поглед от Прабакер.

— Трима души, за една нощ, в една стая, колко?

— Сто и двайсет рупии.

— Какво?! — избухна ниският. — Майтап ли си правите? — Това е много скъпо — заяви приятелят му. — Да се махаме оттук. — Няма проблем! — тросна се Ананд. — Вървете другаде, щом искате.

Те понечиха да вземат саковете си, но Прабакер нададе страдалчески вик:

— Не! Не! Това най-прекрасен от всички хотели. Моля, само вижте в стаята! Моля ви, господин Линдзи, само вижте хубавата стая! Само вижте хубавата стая!

Последва пауза. Двамата младежи се колебаеха на вратата. Ананд се беше вторачил в регистъра на хотела, внезапно запленен от изписаните на ръка имена в него. Прабакер стискаше ръкава ми. Дожаля ми за уличния гид, а държанието на Ананд ме възхити. Той нямаше нито да ни се моли, нито да ни убеждава да вземем стаята. Ако я искахме, трябваше да приемем неговите условия. Той вдигна поглед от регистъра и ме погледна в очите прямо и честно, както увереният човек гледа друг уверен човек. Започваше да ми допада.

— Бих искал да я видя тая хубава стая — казах.

— Да! — засмя се Прабакер.

— Добре, отиваме! — усмихнаха се канадците.

— В дъното на коридора — усмихна се и Ананд в отговор и посегна зад гърба си, за да откачи ключа с тежкия ключодържател от куката, а после ми го подхвърли през бюрото. — Последната стая вдясно, приятелю.

Стаята беше голяма, с три отделни легла, застлани с чаршафи, един прозорец с гледка към морето и редица от прозорци над оживена улица. Всяка от стените беше боядисана в различен оттенък на главоцепно зелено. Таванът бе покрит с дантела от пукнатини. Боята по ъглите се белеше като хартиени свитъци. Останалата мебелировка се състоеше от три шперплатови нощни шкафчета и очукана дървена тоалетка с напукано огледало. Предишните обитатели бяха оставили доказателства за периода на своето владение — разтопена свещ, пъхната в гърлото на бутилка от ликьор „Бейлис“, залепена на стената картина от календар с неаполитанска улична сцена и два самотни спихнати балона, увиснали на таванския вентилатор. Подобни стаи подтикват хората да си пишат имената и други послания по стените, както правят мъжете в затворническите килии.

— Ще я наема — реших.

— Да! — Прабакер мигом изприпка към фоайето.

Спътниците ми от автобуса се спогледаха и избухнаха в смях.

— Няма смисъл да споря с тоя пич. Той е смахнат.

— Разбрах те — изкиска се ниският и се наведе да подуши чаршафите на едното от леглата, а после приседна като на тръни върху него.

Прабакер се върна с Ананд, понесъл тежкия хотелски регистър. Един по един си записахме данните, докато той проверяваше паспортите ни. Платих за седмица предварително. Ананд върна паспортите на другите двама, но задържа моя — потупваше се замислено с него по бузата.

— Нова Зеландия? — измърмори той.

— Е? — намръщих се аз, чудейки се дали не е забелязал и усетил нещо. Аз бях най-издирваният човек в Австралия, избягал затворник, осъден на двайсет години за въоръжен грабеж и прясно-прясно име в списъка с бегълци на Интерпол. Какво иска той? Какво знае?

— Хммм. Добре. Нова Зеландия, Нова Зеландия… сигурно искаш нещо за пушене, много бира, бутилки уиски, сменяш пари, бизнес момичета, хубав купон. Ако искаш купиш нещо, кажи ми, на?

Тикна паспорта в ръката ми и излезе, като метна злобен поглед на Прабакер. Гидът се дръпна и го пропусна на вратата — хем трепереше, хем се усмихваше щастливо.

— Голям човек. Голям управител — избъбри той, когато Ананд си отиде.

— Много новозеландци ли идват тук, Прабакер?

— Не чак толкова, господин Линдзи. О, ама те са много хубави хора. Смеят се, пушат, пият, правят сексове с жени, всичкото нощ, и после пак смях, пушене и пиене.

— Аха. Прабакер, ти сигурно не знаеш откъде мога да намеря хашиш?

— Няаааама проблеми! Мога да взема една тола, едно кило, десет кила, знам дори къде има пълен склад.

— Не ми трябва цял склад хашиш. Искам само да попуша.

— Случайно имам една тола, десет грама, от най-добрата афганска смола, в джоба ми. Искате да купите?

— Колко?

— Двеста рупии — предложи той с надежда.

Предположих, че струва двойно по-евтино, ако не и повече. Но двеста рупии — около дванайсет американски долара по онова време беше една десета от цената на хашиша в Австралия. Подхвърлих му пакет тютюн и хартийки за цигари.

— Добре, свий един джойнт да го пробваме. Ако ми хареса, ще го взема.

Двамата ми съквартиранти се бяха изпънали на успоредните си легла. Те се спогледаха с почти еднакви изражения, а когато Прабакер извади бучка хашиш от джоба си — челата им се покриха с утаечни бръчки и присвиха устни. Гледаха, запленени и ужасени, как дребният гид коленичи, за да свие джойнта върху прашната повърхност на тоалетката.

— Пич, сигурен ли си, че идеята е добра?

— Да, може да са в комбина с ченгетата и да ни натопят за дрога!

— Струва ми се, че Прабакер е свестен и няма да ни изцепят — отвърнах, разгърнах завивката си за път и я постлах на леглото до високите прозорци. На перваза под тях се залових да подреждам подаръчетата за спомен, джунджуриите и талисманите — черно камъче, подарено ми от едно дете в Нова Зеландия, вкаменена черупка на охлюв, намерена от един приятел, и гривна от ястребови нокти, направена от друг. Бягах. Нямах дом, нямах страна. Чантите ми бяха пълни с подаръци от приятели: огромна аптечка за първа помощ — събираха пари, за да ми я купят, рисунки, стихотворения, мидени черупки, пера. Дори и дрехите на гърба ми и обувките на краката ми бяха подаръци от приятели. Всеки предмет имаше свое значение в моето изгнание на преследван первазите на прозорците бяха станали мой дом, а талисманите — моя народност.

— Вижте, пичове, ако се чувствате застрашени, идете се поразходете или изчакайте малко навън. Като пушна, ще дойда да ви викна. Просто обещах на едни мои приятели, че ако някога отида в Индия, първото, което ще направя, е да пушна хашиш и да си спомня за тях. Възнамерявам да спазя обещанието си. Освен това ми се струва, че управителят няма нищо против. Прабакер, има ли проблеми с пушенето на джойнт тук?

— Пушене, пиене, танци, секси бизнес, тука няма проблеми — увери ни Прабакер, щастливо ухилен и откъснал за миг поглед от задачата си. — Всичко позволено, няма проблеми тука. Освен бой. Биене в Къща за гости „Индия“ невъзпитано.

— Видяхте ли? Няма проблеми.

— И умиране — додаде Прабакер и поклати замислено кръглата си глава. — Господин Ананд не обича тука да умират хора.

— Какво каза? Какви ги говори тоя за умиране?

— Тоя сериозно ли, ебати? Кой умира тука, бе? Божичко!

— Няма проблеми с умиране, баба — успокои Прабакер смутените канадци и им подаде умело свития джойнт. По-високият го пое и го разпали. — Не много хора умират тук в Къща за гости „Индия“ и почти само дроги, разбираш ли, с хърбавите лица. За вас няма проблеми с ваште толкова красиви големи дебели тела.

Той ми подаде джойнта с обезоръжаващо чаровна усмивка. Когато му го върнах, той си дръпна с явна наслада и пак го подаде на канадците.

— Добра смола, да?

— Много е добър — отвърна високият. Усмивката му беше топла и щедра — голямата и сърдечна усмивка, която дългите години впоследствие ме научиха да свързвам с Канада и канадците.

— Вземам го — реших. Прабакер ми подаде бучката. Разделих десетграмовото парче на две и подхвърлих едното на единия от съквартирантите ми. — Дръжте. Да си имате за влака до Пуна утре.

— Благодарско, пич — отвърна той и показа бучката на приятеля си. — Ей, ти си свестен, да ти кажа. Смахнат си, ама си свестен.

Извадих от раницата бутилка уиски и я разпечатах. Това също беше ритуал, още едно обещание, дадено на приятел в Нова Зеландия — на едно момиче, което ме помоли ако се контрабандирам благополучно в Индия с моя фалшив паспорт, да изпия едно и да мисля за нея. Малките ритуали — пушенето и пиенето на уиски — бяха важни за мен. Сигурен бях, че съм загубил тези приятели, точно както с бягството от затвора загубих семейството си и всички приятели, които някога съм имал. По някаква причина бях убеден, че никога повече няма да ги видя. Бях сам на този свят, без надежда за връщане и целият ми живот бе заключен в спомени, талисмани и клетви за обич.

Готвех се да отпия втора глътка от бутилката, но някакъв подтик ме накара да я подам първо на Прабакер.

— Извънредно много благодаря, господин Линдзи — избъбри той с радостно облещени очи, килна глава назад и изля едно солидно количество уиски в устата си, без да допира устни до бутилката. — Много добро, номер едно, Джони Уокър. О, да.

— Пийни си и още, ако искаш.

— Само мъничко, благодаря много. — Той пи отново. Лочеше на едри глътки, които издуваха гърлото му. Спря, облиза устни и надигна шишето за трети път. — Извинявайте, ааа, много извинявайте. Толкова добро това уиски, че кара мен на невъзпитано държание.

— Слушай, щом толкова ти харесва, задръж бутилката. Имам още една. Купих ги от безмитния на летището.

— О, благодаря… — отвърна той, но усмивката му слисано увяхна.

— Какво има? Не го ли искаш?

— Да, да, господин Линдзи, много да. Но ако знаех, че това е моето уиски, а не вашето, нямаше така щедро да отпусна на мене да го кърка.

Младите канадци се разсмяха.

— Прабакер, виж какво ще ти кажа. Ще ти дам пълната бутилка, а отворената ще изпием всички. Става ли? Ето ти и двеста рупии за хеша.

Усмивката отново се вкамени, той размени отворената бутилка за пълната и я гушна нежно.

Ама господин Линдзи вие сбъркали. Аз казал, че тази най-добра смола струва сто рупии. Не двеста.

— Ъхъ.

— О, да. Само сто рупии — заяви той и ми върна пренебрежително едната от банкнотите.

— Добре. Слушай, Прабакер, гладен съм. Не хапнах в самолета. Дали не би могъл да ме заведеш в някой добър, чист ресторант?

— Много ясно, господин Линдзи, сър! Знам такива отлични ресторанти с такива храни чудо, направо ще боли вас корема от щастие!

— Нави ме — станах и си прибрах паспорта и парите. — Вие ще дойдете ли?

— Къде, навън? Бъзикаш се.

— Може би по-късно. Много по-късно. Ще ти пазим багажа тук и ще те чакаме да се върнеш.

— Добре, както искате. Връщам се след около два часа.

Прабакер се поклони угоднически и се сбогува учтиво. Тръгнах с него, но тъкмо понечих да затворя вратата, и високият младеж се обади:

— Слушай… На улицата го давай по-полека, а? Щото не знаеш какво е тука. Да нямаш вяра на никого. Това не ти е на село. Индийците в града са… абе, просто внимавай, а?

На рецепцията Ананд прибра паспорта, травел чековете и повечето ми пари в сейфа, даде подробна разписка и аз излязох на улицата. Предупредителните думи на канадеца кръжаха и се въртяха в ума ми като чайки над прилив.

Прабакер ни доведе в хотела по широкия, обграден с дървета и относително пуст булевард, който тръгваше от завоя на залива, от високата каменна арка на „Портата на Индия“. Но улицата отпред гъмжеше от хора и коли и шумът от глъчка, клаксони и търговци приличаше на тропането на дъждовна буря по дървени и метални покриви.

Стотици хора вървяха или стояха на групи и разговаряха. Магазини, ресторанти и хотели се редяха от двете страни по цялата дължина на улицата. Пред всеки магазин или ресторант имаше прикрепена по-малка сергия. По двама-трима продавачи, седнали на сгъваеми столове, обслужваха тези присвоени местенца от тротоара. Тук имаше африканци, араби, европейци и индийци. На всяка крачка езиците и музиката се сменяха и всеки ресторант изсипваше различен аромат във врящия въздух.

Мъже с двуколки и ръчни колички лъкатушеха из оживеното улично движение, превозвайки дини и чували с ориз, безалкохолни напитки и окачени на закачалки дрехи, цигари и буци лед. Парите бяха навсякъде — тук бе центърът на черния пазар за валута, обясни ми Прабакер. Тук съвсем открито брояха дебели пачки банкноти, които сменяха собствениците си. Тук имаше просяци, жонгльори, акробати, змиеукротители, музиканти и астролози, гледачки на ръка, сводници и пласьори на дрога. Улицата беше мръсна. Боклуците се изсипваха от прозорците без предупреждение и се трупаха на купчини по тротоара или на платното. Охранени безстрашни плъхове се прошмугваха между тях и пируваха.

Но най-много ми се набиваха в очи многобройните сакати и болни просяци. Шестваха всички видове болести, недъзи и страдания — те висяха пред входовете на ресторантите и магазините, или призоваваха минувачите с професионално отработени жални подвиквания. Както когато съзрях за първи път бордеите през прозореца на автобуса, гледката на тези улични страдания накара излъчващото ми добро здраве лице да пламне от срам. Но докато Прабакер ме водеше през шумната тълпа, ми посочи и други образи на просяци, които смекчиха ужасната карикатурност на техните жалостиви представления. Група просяци седеше пред един вход и играеше карти, няколко слепци и техни приятели си похапваха риба с ориз, смеещи се деца се редуваха да се возят с един безкрак мъж на малката му количка.

Докато вървяхме, Прабакер крадешком ми хвърляше коси погледи.

— Как ви се харесва нашият Бомбай?

— Страшно — отвърнах и това си беше самата истина. В моите очи градът бе прекрасен. Беше див и вълнуващ. Британски здания в романтичен раджа стил се издигаха редом с модерни огледални бизнес кули. Неугледни, схлупени, занемарени жилищни сгради стърчаха над пищни, отрупани със зеленчуци и коприна сергии. От всеки магазин и от всяко преминаващо такси се носеше музика. Цветовете бяха искрящи. Уханията — опияняващо вкусни. В очите на хората по тези гъмжащи от навалица улици виждах повече усмивки, отколкото бях срещал на всички места, където съм бил.

И най-важното: Бомбай беше свободен — освежаващо свободен. Накъдето и да погледнех, виждах този освободен дух без задръжки и усещах как му откликвам с цялото си сърце. Дори и попарилият ме срам, когато съзрях за пръв път бордеите и уличните просяци, се разсея, щом осъзнах, че те, тези мъже и жени, са свободни. Никой не пъдеше просяците от улиците. Никой не гонеше обитателите на бордеите. В каквато и мъка да преживяваха, те бяха свободни да живеят живота си в същите тези градини и по същите булеварди, редом с богатите и влиятелните. Те бяха свободни. Градът беше свободен. Обичах го.

Все пак бях малко изнервен от натрапчивостта на намеренията, от карнавала на нуждите и алчността, от настоятелността на молбите и шмекериите на улицата. Не говорех нито един от езиците, които чувах. Нищо не знаех за тукашните култури, загърнати в роби, сарита и тюрбани. Сякаш бях попаднал на представлението на някаква екстравагантна и сложна драма, а не познавах сценария. Все пак се усмихвах, а да се усмихваш, е лесно, без значение колко непозната и смущаваща ми се струваше улицата. Аз бях беглец. Издирваха ме, преследваха ме, за главата ми беше обявена награда. И все още ги водех с една крачка. Бях свободен. Когато си беглец, всеки ден е равен на цял един живот. Всяка свободна минута е разказ с щастлив край.

Радвах се на компанията на Прабакер. Забелязах, че е известен на улицата и че най-различни хора го поздравяват често и с топлота.

— Сигурно сте гладен, господин Линдзи — отбеляза Прабакер. — Щастливец сте вие, прощавайте, че ви го казвам, а щастливците винаги си имат добър апетит.

— Ами да, доста съм огладнял. Но къде е това място, където отиваме? Ако знаех, че ще вървим толкова дълго до ресторанта, щях да си взема суха храна за из път.

— Само още малко, не много, не е много далече — отвърна бодро той.

— Добре…

— О, да! Ще ви заведа в най-добрия ресторант, с най-хубавите храни от Махаращра. Ще ви хареса, няма проблеми. Всички бомбайски гидове като мен ядат там храните. Това място толкова добро, че плащат на полицаите само половината обичаен рушвет. Толкова са добри.

— Добре…

— О, да! Но първо нека купя индийски цигари за вас и за мен също. Ето тука сега спираме.

Той ме поведе към една улична сергия, всъщност — сгъваема масичка за карти с десетина марки цигари, наредени в картонена кутия. До нея имаше поставен голям месингов поднос, върху който бяха наредени няколко сребърни купички. В тях имаше кокосови стърготини, подправки и най-различни пасти, неизвестно какви. Кофата до масичката за карти бе пълна с листа с копиевидна форма, плаващи във вода. Продавачът на цигари ги сушеше, мажеше ги с разни пасти, пълнеше ги със смлени фурми, кокос, бетел и подправки и ги свиваше в малки пакетчета. Многобройните клиенти се тълпяха около сергията му и изкупуваха листата веднага щом сръчните му ръце ги напълнеха.

Прабакер се промуши до човека и зачака да му падне възможност да поръча. Аз проточих врат, за да го виждам през навалицата от клиенти, и тръгнах към бордюра. Щом стъпих на платното, някой кресна:

— Пазете се!

Две ръце ме сграбчиха за лакътя и ме дръпнаха назад точно когато един огромен двуетажен автобус профуча край мен на скорост. Щеше да ме убие, ако ръцете не ме бяха издърпали в движение. Обърнах се да видя своя спасител. Тя беше най-красивата жена, която някога бях виждал — стройна, с черна коса до раменете и бледа кожа. Въпреки че не беше висока, квадратните й рамене, изправеният гръб и разкрачената стойка й придаваха ненатрапчиво, но решително физическо присъствие. Беше с копринени панталони, стегнати в глезените, черни обувки с нисък ток, свободна памучна риза и голям, дълъг копринен шал. Беше го метнала наобратно и двойната грива на струящата тъкан се ветрееше зад гърба й. Всичките й дрехи бяха в различни оттенъци на зеленото.

Ключът към всичко, което един мъж трябваше да обича и от което да се страхува, присъстваше в нея от самото начало — в ироничната усмивка, заредила и извила лъка на пълните й устни. В тази усмивка имаше гордост, а в извивката на изящния й нос — увереност. Без да разбирам защо, реших, че мнозина вземат нейната нахаканост за арогантност и бъркат увереността и с безчувствие. Аз не направих тази грешка. Погледът ми плаваше унесено, рееше се свободно из сияйната лагуна на втренчените й безстрастни очи. Бяха големи, с впечатляващ зелен цвят. Зелен като дърветата в най-ярките сънища. Зелен, каквото би било морето, ако бе съвършено.

Ръката й продължаваше да стиска моята, малко над лакътя. Допирът й беше точно какъвто трябва да е допирът на ръка на любовница — познат, ала и вълнуващ като прошепнато обещание. Почувствах почти неустоимо желание да хвана ръката й и да я сложа на гърдите си, до сърцето. И може би трябваше да го направя. Сега знам, че ако го бях направил, тя щеше да се засмее и да ме хареса заради жеста. Но тогава бяхме непознати и цели пет безкрайни секунди стояхме и се гледахме в очите, докато всички паралелни светове, всички паралелни животи, които биха могли да се случат и никога нямаше да се случат, кръжаха във вихър около нас. А после тя проговори.

— На косъм се отървахте. Късметлия сте.

— Да — усмихнах се. — Такъв съм.

Ръката й бавно пусна моята. Спокоен, непринуден жест, ала почувствах как тя се откъсва от мен толкова рязко, сякаш ме бяха събудили грубо от дълбок, щастлив сън. Наведох се към нея и надникнах зад гърба й — първо наляво, после надясно.

— Какво има? — попита тя.

— Търся крилата ви. Вие нали сте моят ангел хранител?

— Боя се, че не — отвърна тя и иронична усмивка изрисува трапчинки по бузите й.

— Прекалено голям дявол съм, за да бъда.

— За колко голям дявол говорим? — ухилих се.

Няколко души стояха на групичка от другата страна на сергията. Единият — хубав, атлетичен мъж на около двайсет и пет — пристъпи към платното и й извика:

— Карла! Идвай, йаар!

Тя се обърна и му махна, а после стисна дланта ми — ръкостискането й беше силно, но не проличаваше какво точно чувство влага в него. Усмивката й беше също толкова неопределена. Можеше да ме е харесала, а може би просто се радваше, че се сбогува.

— Все още не сте отговорили на въпроса ми — напомних й, когато дланта й се изплъзна от моята.

— Колко голям дявол съм ли? — отвърна тя, а леката усмивка продължаваше да играе по устните й. — Това е много личен въпрос. Като се замисля, по-личен въпрос никой не ми е задавал. Хей, ако обаче дойдете някой път в „При Леополд“, може и да разберете.

Приятелите й се бяха преместили от нашата страна на сергийката. Тя ме остави и се върна при тях. Всичките бяха индийци, всички — млади и облечени с чисти дрехи по западна мода, каквито носи средната класа. Смееха се често и се прегръщаха фамилиарно през раменете, но никой не докосваше Карла. Тя като че излъчваше аура, едновременно привлекателна и неприкосновена. Приближих се, като се преструвах на заинтригуван от това как продавачът на цигари завива листата и ги маже с пасти, и се заслушах как тя им говори, но не разбирах езика. Гласът й, на този език и в този разговор, бе изненадващо плътен и звучен, и караше космите по ръцете ми да настръхват. Предполагам, че и това сигурно е било предупреждение. Гласът, твърдят афганските сватовници, е повече от половината от любовта. Тогава обаче не го знаех и сърцето ми се устреми нататък, където дори сватовниците ги е страх да стъпят.

— Вижте, господин Линдзи, купих само две цигари за нас — възкликна завърналият се при мен Прабакер и ми поднесе едната със замах.

— Това е Индия, страната на бедняците. Тук няма нужда да се купува цял пакет цигари. Една цигара само можеш да купиш. И няма нужда да купуваш кибрит.

Той се наведе и дръпна тлеещото конопено въже, окачено на една кука на телеграфния стълб до сергията, и издуха пепелта от края му. Оранжевото живо въгленче се показа отдолу и той си запали цигарата от него.

— Какво приготвя той? Какво дъвчат в тези листа?

— Нарича се паан. Това най-отлично на вкус и за дъвчене. Всички в Бомбай дъвчат и плюят, дъвчат и пак плюят, няма проблеми, денем и нощем също. Много полезно за здравето, много дъвчене и голямо плюене. Искате ли да пробвате? Ще ви взема.

Кимнах и го оставих да поръча не толкова заради новото усещане от паана, колкото заради предоставеното ми оправдание да остана там още малко и да погледам Карла. Тя се държеше толкова непринудено, съвсем като у дома си, бе органична част от улицата и непостижимото познание за нея. Онова, което ме озадачаваше навсякъде около мен, за нея като че бе ежедневие. Спомних си за чужденеца в бордея — мъжа, когото видях от прозореца на автобуса. Също като него, и тя изглеждаше спокойна и доволна в Бомбай. Изглеждаше на мястото си. Завиждах й за топлотата и одобрението, което предизвикваше у околните.

Но нейната съвършена хубост привличаше по-силно погледа ми. Гледах я, непознатата, и всяко следващо издихание се откъсваше с все по-големи усилия от гърдите ми. Щипци стегнаха сърцето ми като в здрав юмрук. Един глас в кръвта ми повтаряше да, да, да… Древните санскритски легенди разказват за любов, отредена от съдбата, за кармична връзка между душите, предопределени да се срещнат, да се сблъскат и да се запленят взаимно. Легендите разказват, че любимата се разпознава веднага, защото е обичана във всеки жест, във всяко изражение на мисли, във всяко движение, всеки звук и всяко настроение, играещо в очите й. Преданието твърди, че я разпознаваме по крилете — криле, които само ние виждаме, и по това, че копнежът за нея убива всяко друго любовно желание.

Същите легенди предупреждават, че такава съдбовна любов понякога може да се превърне в лудост и да обсеби едната, само едната от двете души, предопределени една за друга от съдбата. Но мъдростта в някакъв смисъл е обратното на любовта. Любовта оцелява в нас точно защото не е мъдра.

— А, вие гледате онова момиче — отбеляза Прабакер, когато се върна с паана и проследи погледа ми. — Вие мислите, че тя красива, на? Казва се Карла.

— Познаваш ли я?

— О, да! Карла нея познават всички — прошушна той с театрален шепот, толкова силен, че се побоях да не би тя да го е чула. — Искате да се запознаете с нея?

— Да се запозная?

— Ако искате, аз говоря с нея. Искате да станете с нея приятели?

— Какво?

— О, да! Ние с Карла приятели и вие с нея също станете приятели, така мисля. Може би ще спечелите много пари за уважаемия вас от бизнес с Карла. Може би ще станете такива добри и близки приятели, че ще правите много сексове заедно и се наслаждава на ваши тела в пълнота. Сигурен съм, че вие ще имате приятелска наслада.

Той потъркваше ръце една в друга, а червените сокове на паана бяха оцапали зъбите и устните на усмивката му. Наложи се да го стисна над лакътя, за да му попреча да отиде при нея още там, докато тя бе сред приятелите си.

— Не! Спри! За Бога, Прабакер, по-тихо. Ако искам да се запозная с нея, сам ще я заговоря.

— О, аз разбира — отвърна той сконфузено. — Това чужденците наричат любовна увертюра, нали?

— Не, любовна увертюра е… Няма значение какво е!

— О, хубаво! За мен няма значение любовни увертюри, господин Линдзи. Аз съм индиец, а ние, индийците, ние не се занимава с любовни увертюри. Ние направо вкарва и помпа. О, да!

Беше прегърнал въображаема жена и я блъскаше с кльощавия си ханш, а оцапаната с червен сок усмивка не слизаше от лицето му.

— Я престани! — сгълчах го аз и се озърнах да проверя дали Карла и приятелите й не го гледат.

— Добре, господин Линдзи — въздъхна той и забави ритмичните си движения, докато най-сетне спря. — Но пак мога направя добро предложение за ваша дружба на госпожица Карла, ако желаете?

— Не! Тоест не, благодаря. Не искам да й правя предложения: Аз… Господи, какъв е смисълът? Само ми кажи… Мъжът, с когото тя говори в момента, на какъв език говори?

— Той говори на хинди, господин Линдзи. Изчакайте една минута, аз ви кажа какво той говори.

Той мина от другата страна на сергията, присъедини се съвсем непринудено към групата и се наведе да слуша. Никой не му обърна внимание. Той закима, разсмя се заедно с другите и след малко се върна.

— Той разказва една много смешна история за инспектор от Бомбайска полиция, много голям важен човек в района. Тоя инспектор затворил един много умен човек в негов затвор, но умник убедил инспектор пак да го пусне, защото казал на инспектор, че имал злато и скъпоценни камъни. Не само това, но когато той на свобода, умник продал на инспектор злато и скъпоценни камъни. Но те не били истинско злато и истински скъпоценни камъни. Те били имитациите и много евтино, не истински неща. И най-лошата пакост, умник живял в къща на инспектор една седмица преди да продаде неистински камъни. И се носи голям слух, че умник правил секси бизнес с жената на тоя инспектор. Сега инспектор луднал и толкова бесен, че всички бягат, като го видят.

— Откъде я познаваш? Тя тук ли живее?

— Кого да познавам, господин Линдзи, жена на инспектор?

— Не, разбира се, че не! Говоря за момичето… Карла.

— Нали знаете — замисли се той и за пръв път се намръщи. — В този Бомбай има много момичета. — Ние само на пет минути от ваш хотел. За тези пет минути ние видели стотици момичета. След пет минути още, още повече стотици момичета. На всеки пет минути още повече стотици момичета. След малко разходка ние ще видим стотици и стотици и стотици и стотици.

— О, стотици момичета, страхотно! — прекъснах го ехидно. Гласът ми прозвуча много по-силно, отколкото исках. Огледах се. Неколцина души ме наблюдаваха с неприкрито презрение. Продължих по-тихо: — Не ми трябват стотици момичета, Прабакер. Просто съм… любопитен, за… за това момиче, ясно?

— Ясно, господин Линдзи. Аз всичко ще ви кажа. Карла, тя прочут бизнесмен в Бомбай. Много дълго тя тук. Мисля пет години може би. Тя има една малка къща, не е далече. Всички познават Карлата.

— Откъде е?

— Германка, мисля, нещо такова.

— Но говореше като американка.

— Да, говори, но тя от Германка, или такова като Германка. Но сега вече е почти съвсем индийска. Вие сега иска ядете вашта храна?

— Да, само минутка.

Групата млади приятели се сбогува с останалите край сергията за паан и се сля със сновящата насам-натам тълпа. Карла също тръгна с тях — вървеше, с гордо вдигната глава и с тази нейна странна, почти дръзко изправена стойка. Гледах я, докато човешкият прилив не я погълна, но тя не се обърна.

— Знаеш ли мястото, което се нарича „При Леополд“? — попитах Прабакер, когато дойде при мен и ние продължихме по пътя си.

— О, да! Това чудесно и прекрасно място, бирария „При Леополд“. Пълно с най-чудесни и прекрасни хора, много, много хубави и прекрасни хора. Всякакви чужденци можеш там намериш, всички прави добър бизнес. Секси бизнес и дрога бизнес, и пари бизнес, и черна борса бизнес, и голи снимки, и контрабанда бизнес, и паспорт бизнес, и…

— Добре, Прабакер, разбрах.

— Искате да отидем там?

— Не. Може би по-късно. — Спрях се и Прабакер също спря до мен. — Слушай, как ти викат твоите приятели? Тоест, как ти е името на галено, вместо Прабакер?

— О, да, галено име има също. Мойто галено име Прабу.

— Прабу… Харесва ми.

— То означава Син на светлината или такова подобно. Хубаво име.

— Да?

— Хубаво име, да.

— А вашето хубаво име, господин Линдзи, то не много хубаво, ако извинявате, че ви казвам в очите. Не ми харесва такова дълго и някакво пискливо име, за индийски хора говоря.

— Не ти харесва, значи?

— Прощавайте, че казвам, ама не. Никак даже. Ни най-малко. Нито даже мъничко ей толкова…

— Ами — усмихнах се, — боя се, че не мога да ти помогна.

— Мисля, че галено име Лин много по-хубаво — предложи той. — Ако вие нямате възразявания, ще ви казвам Лин.

Беше си име като име — нито повече, ни по-малко фалшиво от десетината други, които смених, откакто избягах. Всъщност през последните месеци бях започнал да се отнасям с чудат фатализъм към новите имена, които бях принуден да приемам и които ми даваха другите. Лин. Съкращение, което на мен самия никога нямаше да ми хрумне. Но пък ми прозвуча уместно, което ще рече, че долових вуду ехото на нещо съдбовно предопределено: име, което мигом стана мое, така несъмнено мое, както и изгубеното тайно име, с което съм се родил и под което бях осъден на двайсет години затвор.

Вгледах се в кръглото лице на Прабакер и в големите му, тъмни, палави очи, кимнах, усмихнах се и приех името. Тогава не можех да знам, че дребничкият уличен гид от Бомбай ми е дал име, под което ще ме познават хиляди хора от Колада до Кандахар, от Киншаса до Берлин. Съдбата се нуждае от съучастници, а камъните в зидовете на предопределението са споени от малки и нехайни съучастничества като това. Сега се обръщам назад и разбирам, че мигът на наименуването, който тогава изглеждаше така незначителен и не изискваше нищо повече от едно произволно, суеверно да или не, всъщност бе повратен в живота ми. Ролята, която изиграх под това ново име, героят, в който се превърнах — Линбаба — бяха по-истински и по-верни на природата ми от всичко и от всекиго, който съм бил преди това.

— Да, добре. Лин става.

— Много добре! Аз съм твърде щастлив, че вие го харесвате име. И също както мое име значи Син на светлината на хинди езика, ваше име Лин има също много хубаво значение и на голям късмет.

— Така ли? Какво означава Лин на хинди?

— Означава Пенис! — обясни той с възхита, която очакваше да споделя.

— Е, страхотно! Направо… страхотно.

— Да, много страхотно, много на късмет. То не това съвсем, но звучи като линг, или лингам, а това то означава пенис.

— Зарежи бе, човек! — сопнах се аз и продължих да вървя. — Как ще се представям на хората като господин Пенис? Ти майтапиш ли се? Представям си — здравейте, приятно ми е, казвам се Пенис. Няма да стане. Зарежи. Нека съм си Линдзи.

— Не! Не! Лин, вярно ти казвам, това много хубаво име, много могъщо име и голям късмет, твърде голям късмет! Хората ще се влюбят в това име, като го чуят. Ела, ще ти покажа. Искам да я оставя тая бутилка уиски, дето ти ми даде, да я оставя при мой приятел господин Санджай. Ето, тука, тука, в този магазин. Само да видиш колко той харесва твое име.

Още няколко крачки по оживената улица ни доведоха до малко магазинче с ръчно изписана табела над отворената врата:

    Радио Сик

    Поправка на електроуреди.

    Продажби и поправки на електроуреди,

    Санджай Дешпанде собственик

Санджай Дешпанде беше набит мъж на петдесет и нещо, с ореол от прошарена коса и бели рунтави вежди. Седеше зад тежък дървен тезгях, заобиколен от гръмнали радиоапарати, изтърбушени касетофони и сандъци с части. Прабакер го поздрави, забърбори бързо на хинди и подаде бутилката над тезгяха. Без да я поглежда, господин Дешпанде шляпна отгоре й месестата си длан, приплъзна уискито и го скри отдолу. Извади наръч рупии в банкноти от джоба на ризата си, отдели няколко и ги подаде с обърната надолу длан. Прабакер прибра парите и ги пъхна в джобовете си с бързо и плавно движение, като пипало на калмар, след което най-сетне млъкна и ми кимна да се приближа.

— Това мой много добър приятел — осведоми той господин Дешпанде и ме потупа по ръката. — Той е от Нова Зеландия.

Господин Дешпанде изсумтя.

— Той току-що днес пристигнал в Бомбай. Къща за гости „Индия“, там е отседнал.

Господин Дешпанде пак изсумтя и ме огледа с любопитство, в което се прокрадваше враждебност.

— Казва се Лин. Господин Линбаба — представи ме Прабакер.

— Как се казва? — възкликна господин Дешпанде.

— Лин — ухили се Прабакер. — Казва се Линбаба.

Господин Дешпанде надигна внушителните си вежди в изненадана усмивка.

— Линбаба?

—О, да! — въодушевено потвърди Прабакер. — Лин. Лин. Много свестен човек той също.

Господин Дешпанде протегна ръка и аз я стиснах. Поздравихме се, а после Прабакер ме задърпа за ръката към изхода.

— Линбаба! — провикна се господин Дешпанде тъкмо преди да излезем на улицата. — Добре дошли в Бомбай! Ако имате уокмен, камера и машина, дето гърми из гетото, елате при мен, Санджай Дешпанде, в Радио Сик! Аз давам най-добра цена!

Кимнах и излязохме. Прабакер ме повлече по улицата и след няколко крачки спря.

— Видя ли, господин Лин? Видя ли колко ти хареса името?

— Предполагам — смънках, озадачен колкото от неговото въодушевление, толкова и от краткия разговор с господин Дешпанде. Когато опознах Прабакер по-добре и започнах да ценя високо дружбата му, открих как този човек вярва с цялата си душа, че усмивката му променя и душите на хората, и света. Беше прав, разбира се, но на мен ми отне дълго време да проумея тази истина и да я приема.

— А какво е това „баба“ в края на името? Лин, разбирам. Но защо е това Лин баба?

— Баба е просто уважително име — ухили се Прабакер. — Ако ти сложим баба отзад на името или на името на някой важен човек, това все едно оказваме уважението към учител или на светци, — или на много стар, стар, стар…

— Разбирам, разбирам, Прабу, но това не ме успокоява, да ти кажа. Цялата тая работа с тоя пенис… Не знам!

— Но нали го видя господин Санджай Дешпанде! Ти видя колко той харесал името ти! Виж, виж колко хората обичат това име. Сега ще видиш, гледай, аз ще го кажа на всички! Линбаба! Линбаба! Линбаба! — развика се той към непознатите минувачи.

— Добре, Прабу, стига вече. Вярвам ти. Успокой се. — Сега беше мой ред да го задърпам за ръкава надолу по улицата. — Мислех си, че искаш да изпиеш уискито?

— Е, да — въздъхна той. — Исках го и вече също наум го пиех. Но сега, Линбаба, с тия пари, дето продадох хубавия ти подарък на господин Санджай, мога да купя две бутилки много лошо и приятно евтино индийско уиски, за кеф, и много пари ще останат за една хубава нова риза, червен цвят, една тола добър хашиш, билети да се кефя на хинди филм с климатик и два дена ядене. Ама чакай, Линбаба, ти не ядеш паана ти. Трябва сега да го сложиш в бузата и да го дъвчеш, преди да засъхне и стане не хубаво на вкус.

— Добре, как се прави, така ли?

Поставих увитото в лист пакетче, голямо колкото кибритена кутийка, между бузата и зъбите си, както бях видял да правят другите. Само след секунди смесица от ароматни сладости изпълни устата ми. Вкусът беше остър и пищен, едновременно с меден привкус и леко налютяваш. Обвивката от листо започна да се разтваря и плътните, хрускави парченца обелен бетелов орех, фурми и кокос закръжиха в сладките сокове.

— Сега трябва да го изплюете малко паан — обясни ми Прабакер, втренчен съсредоточено в дъвчещата ми челюст. — Правиш ето така, видя ли? Изплюй ето така.

И той изплю една червена плюнка, която се приземи на метър над нас от тротоара и се разля в петно колкото длан. Процедурата беше прецизна, дело на спец. Нито петънце от сока не остана по устните му. Въодушевено насърчаван от него, аз се опитах да му подражавам, но изпълнилата устата ми червена течност се изля навън, остави лигава ивица по брадичката и отпред по ризата ми и се шляпна шумно до дясната ми обувка.

— Няма проблем, тази риза… — Прабакер се намръщи, извади кърпичка от джоба си и размаза кървавочервената течност още повече по предницата на ризата ми, като търкаше енергично, ала без всякаква полза. — Няма проблем и за твои обувките. Аз ще ги избърша ето така, виждаш ли? Сега трябва да питам, ти обичаш ли да плуваш?

— Да плувам? — попитах го и преглътнах остатъка от паановата смес в устава ми.

— О, да. Да плуваш. Ще те водя на плажа Чоупати, той много хубав плаж, и там можеш да се упражняваш да дъвчеш и да плюеш, и да дъвчеш и пак да плюеш паана, но без толкова много твои дрехи, за да спестиш много от пране.

— Слушай, за разходките из града… Ти нали работиш като гид?

— О, да. Най-добрият гид в Бомбай и също по цяла Индия гид.

— Колко вземаш на ден?

Той ме погледна и бузите му се окръглиха като ябълки в игриво подсмихване, което вече започвах да разпознавам като хитрата обратна страна на широката му дружелюбна усмивка. — Цена сто рупии за цял ден — каза той.

— Добре.

— И туристите ме черпят обяда.

— Разбира се.

— И таксита също туристи плащат.

— Разбира се.

— И автобусни билети в Бомбай, за всичко те плащат.

— Да.

— И чай, ако го пием в горещ следобед, за ободрение наше.

— Аха…

— И секси момичета, ако отидем там в хладна нощ, ако почувстваме голямо издуване от нужда в…

— Да, да, добре. Слушай, ще ти платя за цялата седмица. Искам да ме разведеш из Бомбай, да поразуча града с твоя помощ. Ако се получи, в края на седмицата ще има бонус за теб. Как ти звучи?

Усмивката накара очите му да заискрят, но гласът му прозвуча изненадващо унило:

— Това е твое добро решение, Линбаба. Твое много добро решение.

— Е, ще видим — засмях се аз. — Искам и да ме научиш на разни думи на хинди, може ли?

— О, да! Мога на всичко да науча! Ха значи да, а нахин значи не, пани значи вода, кханна значи храна, а…

— Добре, добре, не е нужно да учим всичко наведнъж. Това ли е ресторантът? Чудесно, умирам от глад. — И тръгнах да влизам в тъмния, непривлекателен ресторант, но той ме спря, внезапно придобил сериозно изражение. Намръщи се и преглътна, като че не знае откъде да започне.

— Преди да ядем хубаво ядене — каза той най-сетне — и преди да… преди да правим бизнес също, нещо има, аз трябва да ти го кажа.

— Казвай…

Имаше толкова обезсърчен вид, че ме прониза опасение.

— Ами, сега ти казвам… тая тола хашиш, оная дето ти продадох в хотела…

— Да?

— Ами, това било на бизнес цена. Наистинска цена, цена за приятели, само петдесет рупии за една тола афгански хашиш. — Той вдигна ръце и се плясна по бедрата. — Аз ти взел петдесет рупии много отгоре.

— Разбирам — отвърнах тихо. Това беше толкова тривиално от моя страна, че се изкушавах да се разсмея на глас. Но очевидно за него беше важно и подозирах, че не се трогваше да прави подобни признания особено често. Всъщност, както ми довери много по-късно, точно в онзи момент бил решил, че ме харесва — а за него това означаваше, че ми дължи добросъвестна и безпрекословна честност във всичко, което казва и прави. Това едновременно бе неговото най-умилително и най-дразнещо качество — че винаги ми казваше цялата истина.

— Е, и какво смяташ да направиш по въпроса?

— Моето предложение — отвърна той сериозно — е да изпушим тоя хашиш на бизнес цена много бързо, докато свършим него, и после ще ни купя нов. След оттук нататък всичко ще е на цена като за приятели — и за теб, и за мен също. Тази политика няма проблем, нали?

Разсмях се и той се засмя заедно с мен. Прегърнах го през раменете и го въведох във врящата благоуханна атмосфера на оживения ресторант.

— Лин, — мисля аз твой много добър приятел — реши Прабакер, радостно ухилен. — Ние късметлиите, нали?

— Може би — отвърнах. — Може би.

Часове по-късно лежах сред уютната тъмнина и слушах тракането на неспирно въртящия се вентилатор. Бях уморен, ала не можех да заспя. Под прозорците ми улицата, трескава и отрудена през деня, бе притихнала, укротена от нощния зной и напоена от звезди. Смайващи и смущаващи картини от града се вихреха и се блъскаха в мислите ми като листа, понесени от вятъра, а кръвта ми така гореше от надеждата и разкриващите се пред мен възможности, че не можех да потисна усмивката си в тъмното. Никой в света, който бях изоставил, не знаеше къде съм. Никой в новия свят на Бомбай не знаеше кой съм. В този миг, сред тъмнината, не ме застрашаваше почти нищо.

Мислех си за Прабакер и за обещанието му утре рано сутринта да се върне, за да започнем обикалянето из града. Дали ще дойде? — чудех се аз. — Или ще го засека по-късно през деня с някой друг току-що пристигнал турист? С неясното и непредубедено коравосърдечие на самотниците реших, че ако си държи на думата и дойде сутринта, ще започна да го харесвам.

Мислех за жената, за Карла, отново и отново, учуден, че сдържаното й сериозно лице се натрапваше в мислите ми толкова често. Ако някой път отидеш в „При Леополд“, може и да разбереш. Това бе последното, което ми каза. Не знаех дали е покана, предизвикателство или предупреждение. Но каквото и да бе, аз бях решил да го приема. Щях да отида там и да я потърся. Но не сега. Не и докато не съм разучил поне малко града, който тя явно познаваше толкова добре. Ще изчакам една седмица — помислих си. — Седмица в града…

А зад размишленията, както винаги, в неизменни орбити около студеното кълбо на самотата кръжаха мислите за семейството и приятелите ми. Безкрайни. Недостижими. Всяка нощ те се увиваха около неутолимия копнеж по онова, което ми струваше свободата, по всичко, което беше загубено. Всяка нощ бе пронизана от копието на срама за това, което продължаваше да струва моята свобода на обичните ми хора, които бях сигурен, че никога повече няма да видя.

— Можехме да се спазарим, да знаеш — обади се високият канадец от своя тъмен ъгъл в другия край на стаята и внезапно нарушилият бръмчащата тишина глас изтрополи като камъни, подхвърлени върху ламаринен покрив. — Можехме да се спазарим с управителя и да отбием от цената на стаята. Струва ни шест долара на ден. Можехме да ги смъкнем на четири. Не са много пари, но тук редът е такъв. Трябва да се пазариш с тях и да смъкваш цената на всичко. Ние утре заминаваме за Делхи, но ти оставаш тук. Говорихме за това и преди, докато те нямаше, и малко се тревожим за теб. Трябва да се пазариш, мъжки. Ако не се научиш, ако не почнеш да мислиш така, тия вечно ще те преебават. Индийците в града са същински наемници, пич. Не ме разбирай погрешно, това е велика страна. Затова и се върнахме тук. Но те не са като нас. Те са… По дяволите, те просто го очакват, това е. Трябва да се пазариш.

Прав беше за цената на стаята, разбира се. Можехме да спестим по долар-два на ден. А и да се пазариш, е икономично. В повечето случаи това е хитроумният и дружелюбен начин да въртиш сделки в Индия.

Но и грешеше. В последвалите години ние с управителя Ананд станахме добри приятели. Понеже му се бях доверил веднага и не се пазарих през първия ден, не се опитах да изкопча пари от него, послушах инстинкта си, който го уважаваш и бях готов да го харесам, спечелих симпатиите му. — Казвал ми го е неведнъж. И той, и ние знаехме, че шест наши долара не са толкова екстравагантна цена за трима чужденци. Собствениците на хотела получаваха по четири долара на ден от стая. Това беше тяхната базова цена. Ананд и персоналът му от трима камериери получаваха като надница тези долар-два над минимума. Малките победи, удържани от чуждестранните туристи над Ананд, му струваха насъщния хляб за деня, а на тях — възможността да го опознаят като приятел.

Простата и поразителна истина за Индия и индийците е, че когато отидете там, напътствията на сърцето неизменно са по-мъдри от разума. Никъде другаде по света това не е толкова вярно.

Тогава, докато вдишвах със затворени очи тишината в тъмното, през онзи първи ден в Бомбай, аз не знаех това. Разчитах на инстинкта си и предизвиквах късмета си. Не знаех, че вече съм отдал сърцето си на тази жена и на този град. И без дори да го подозирам, все още с усмивка на уста, се унесох в кротък сън без сънища.

Прочетете още

211693_b

Нов роман за почитател(к)ите на мръсни книги

„Клуб „Мръсни книги“ е подходящо четиво за всички фенове на „Сексът и градът“. Първият роман …

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *