„Яж, моли се и обичай“ от Елизабет Гилбърт (откъс)

ОТКЪС

Увод или как работи тази книга или сто и деветото мънисто

Когато пътувате из Индия — особено през свещени места и ашрами, виждате много хора, които носят нанизи от мъниста на врата си. Виждате и много стари снимки на голи, мършави и плашещи йоги (а понякога даже на пълнички, благи и лъчезарни йоги), които също носят нанизи. Тези нанизи от мъниста се наричат джапа мала. Използват се в Индия от стотици години, за да помагат на вярващите хиндуисти и будисти да останат съсредоточени по време на молитвена медитация. Държат наниза в едната ръка и пръстите отмерват мънистата последователно — по едно мънисто при всяко повтаряне на мантрата. Когато средновековните кръстоносци тръгнали на изток за свещените войни, те видели с очите си поклонници, които се молели с тези джапа мала, възхитили се и донесли идеята у дома, в Европа, като молитвена броеница.

Традиционната джапа мала има сто и осем мъниста. Сред повечето езотерични кръгове от източни философи числото 108 се смята за най-благоприятното, за съвършеното трицифрено число, кратно на три, а сумата от елементите му е девет, което е три пъти по три. А три, разбира се, е числото символ на върховно равновесие, както ясно прозира всеки, който някога е изучавал или Светата троица, или обикновен висок стол в бар. Тъй като цялата книга разказва за усилията ми да намеря равновесие, реших да я построя като джапа мала, затова разделих историята си на 108 разказа или мъниста. Този наниз от 108 разказа е разделен на още три части — за Италия, Индия и Индонезия, трите страни, които посетих през годината, прекарана в себеопознаване. Разпределението означава, че във всяка част има 36 разказа, което ми допада в личен план, защото пиша всичко това, когато съм на трийсет и шест години.

Сега, преди прекалено много да заприличам на Луис Фарахан с тази нумерологична история, нека в заключение да кажа, че харесвам идеята тези истории да се нанижат според принципа на джапа мала и понеже тя е толкова… подредена. Искреното духовно дирене е — и винаги е било — системно и дисциплинирано усилие. Търсенето на истината не е никаква нескопосана общодостъпна игра дори и в тази велика епоха на нескопосани общодостъпни игри. Тъй като съм едновременно търсеща жена и писателка, полезно е да се придържам към мънистата, доколкото е възможно, за да се съсредоточа по-добре върху онова, което се опитвам да постигна.

Тъй или иначе, всяка джапа мала има специално допълнително мънисто — сто и деветото мънисто, което виси извън равновесния кръг от сто и осем като обица. Преди мислех, че сто и деветото мънисто е резерва като допълнителното копче на луксозен пуловер или като най-малкия син в кралско семейство. Но както изглежда, има още по-висше предназначение. Когато пръстите ви достигнат този маркер по време на молитва, трябва да прекъснете своята вглъбеност в медитацията и да благодарите на учителите си. Затова тук, на своето сто и девето мънисто, спирам, преди даже да съм започнала. Благодаря на всичките си учители, които се появиха пред мен тази година под толкова много чудновати форми.

Но най-вече благодаря на своята гуру, която е самият пулс на състраданието и която така щедро ми позволи да уча в нейния ашрам, докато бях в Индия. Освен това сега е моментът, в който бих искала да изясня, че пиша за своите преживявания в Индия изцяло от лична гледна точка, а не като изследовател теолог или като официален говорител на когото и да било. Ето защо в книгата няма да използвам името на своята гуру — не мога да говоря от нейно име. Нейното учение говори най-добре за себе си. Няма да разкрия името или местонахождението на нейния ашрам, спестявайки на тази чудесна институция общественото внимание, от което тя може би нито се интересува, нито има начин да се справи с него.

Един последен израз на признателност: разпръснатите из тази книга имена са променени по различни причини, но промяната на истинското име на всеки човек, когото срещнах в индийския ашрам — и индиец, и от Запада, — е мой личен избор. Правя го от уважение и поради факта, че повечето хора не предприемат духовно търсене, за да се появят впоследствие като герои в книга. (Разбира се, освен ако това не съм самата аз.) Направих само едно изключение от тази самоналожена политика на анонимност. Ричард от Тексас наистина се казва Ричард и наистина е от Тексас. Исках да използвам истинското му име, защото той означаваше много за мен, докато бях в Индия.

И последно — когато попитах Ричард дали има нещо против да го спомена в книгата си като бивш пласьор на наркотици и пияница, той отвърна, че ще е съвсем подходящо.

Каза: „И бездруго се чудех как да го разглася.“

Но първо — Италия…

Италия

или „Кажи го, както го ядеш“ или трийсет и шест истории за стремежа към удоволствието

Искам Джовани да ме целуне.

Но това е ужасна идея по много причини. Първо, Джовани е с десет години по-млад от мен и — като повечето италианци на двайсет и няколко години — още живее с майка си. Дори само тези факти го правят малко вероятен любовен партньор за мен, като се има предвид, че аз съм типична американка на около трийсет и пет години, която току-що е преминала през несполучлив брак и опустошителен безкраен развод, последван незабавно от страстна любовна история с отвратително болезнен край. След толкова много поредни загуби станах тъжна и ранима и около седем хиляди годишна. По принцип не бих натрапила своята жалка, съсипана, застаряваща личност на прекрасния и неопетнен Джовани. Да не говорим, че най-сетне стигнах възрастта, когато жената почва да се пита наистина ли най-мъдрият начин да преодолее загубата на един красив тъмноок млад мъж е веднага да покани друг такъв в леглото си. Ето защо бях самотна толкова месеци. Ето защо всъщност реших да прекарам цялата година във въздържание.

Тук схватливият наблюдател може да се поинтересува: „Тогава защо дойде в Италия?“

На което мога да отговоря само: „Чудесен въпрос“, особено когато гледам през масата красивия Джовани.

Джовани е моят партньор в езиков тандем. Звучи като намек, но за съжаление не е. Означава единствено, че се срещаме няколко вечери седмично тук, в Рим, за да може всеки да упражнява езика на другия. Първо говорим на италиански и той е търпелив с мен; после говорим на английски и аз съм търпелива с него. Открих Джовани няколко седмици след като пристигнах в Рим благодарение на голямото интернет кафе на „Пиаца Барбарини“, от другата страна на улицата срещу фонтана със скулптурата на онзи секси тритон, който надува своята раковина. Той (Джовани, не тритонът) беше залепил съобщение на дъската за обяви, че италианец търси някой с майчин език английски, за да се упражнява в разговор. Точно до неговата обява имаше друго съобщение със същата молба — дума по дума, дори с еднакъв шрифт. Единствената разлика беше в информацията за контакт. На едната обява имаше имейл на някой си Джовани, а другата представяше някой си Дарио. Но дори домашният телефонен номер беше един и същ.

Използвах силната си интуиция и пратих имейл на двамата едновременно, като попитах на италиански: „Да не би да сте братя?“

Джовани беше този, който написа следното много provocative съобщение: „Още по-хубаво е — близнаци сме!“

Да, много по-хубаво. Оказаха се високи, мургави и красиви, еднояйчни двайсет и пет годишни близнаци, с онези огромни, кафяви и влажни италиански очи, които просто ми късат сърцето. След като лично се срещнах с момчетата, се зачудих дали да не коригирам някак решението си за въздържание през тази година. Например да спазвам абсолютно въздържание, но по изключение да задържа двойка красиви двайсет и пет годишни италианци близнаци като любовници. Което леко напомняше на моя приятелка — вегетарианка с едно изключение, бекона, — но все пак… Вече съчинявах писмото си до „Пентхаус“:

Запалените свещи в римското кафене разпиляваха потрепващи сенки и беше невъзможно да разбера чии ръце ме гале…

Но не.

Не и не.

Пресякох фантазията по средата на думата. Моментът не беше подходящ да търся любовна история и несъмнено (както след деня идва нощта) да усложнявам допълнително вече объркания си живот. Време беше да потърся лек и спокойствие, които осигурява само уединението.

Както и да е, сега, в средата на ноември, двамата със срамежливия и усърден Джовани вече сме добри приятели. А Дарио — по-шумният и весел от двамата братя — запознах със своята очарователна приятелка Софи от Швеция и те, общо взето, споделят вечерите си в Рим като друг вид тандем. Но аз и Джовани само си говорим. Е, ядем и си говорим. Вече сме прекарали доста приятни седмици в ядене и говорене — споделяме ту някоя пица, ту поправка в граматиката. И тази вечер не беше изключение. Чудесно се забавлявахме с нови идиоми и с прясна моцарела.

Сега е полунощ, има мъгла и Джовани ме изпраща до апартамента ми по тесните улички на Рим, които така се вият около древните сгради, сякаш заблатени реки пълзят покрай сенчестите коренища на кипариси. Вече сме пред вратата ми. Заставаме един срещу друг. Той нежно ме прегръща. Това е напредък; първите няколко седмици само протягаше ръка за поздрав. Мисля, че ако остана в Италия още три години, той може дори да се напие и да ме целуне. От друга страна, може просто да ме целуне веднага, тази вечер, точно тук до вратата ми… още има шанс… Искам да кажа, телата ни са притиснати едно към друго под лунната светлина… и естествено, ще е ужасна грешка… но все пак има такава чудесна вероятност да го направи точно сега… просто да се наведе… и… и…

Не.

Отдръпва се от прегръдката.

— Лека нощ, скъпа моя Лиз — казва той.

— Buona notte, caro mio — отвръщам аз.

Изкачвам стълбите до апартамента си на четвъртия етаж съвсем сама. Влизам в миниатюрното си ателие съвсем сама. Затварям вратата след себе си. Още една самотна вечер в Рим. Очаква ме поредната дълга нощ, през която в леглото ми няма да има никой и нищо, освен купчина италиански разговорници и речници.

Сама съм, съвсем сама, напълно сама.

Проумявам този факт, оставям чантата си, падам на колене и притискам челото си в пода. Ето, отправям към вселената пламенна молитва за благодарност.

Първо на английски.

После на италиански.

И после — просто за да ме разберат по-добре — на санскрит.

„Яж, моли се и обичай“  тук