Начало / Критика / Български писател (За Георги Божинов и неговия роман „Калуня-каля“)

Български писател (За Георги Божинов и неговия роман „Калуня-каля“)

Николай ФЕНЕРСКИ

Книги навсякъде. Книги под път и над път. Пъстри, претенциозни, помпозни, добри книги и лоши книги, умни книги и глупави книги. И насред цялата тая гмеж от хартия, корици, картинки и домогвания до моето внимание съвсем ненатрапливо и простовато някъде там из кашоните на вехтошарите си e кротувало с векове едно явление. Подремвало си е няколко десетилетия в компанията на най-различни пройдохи и типове, дочакало си е мига, защото и хиляда години да беше стояло скрито, все щеше един ден да го дочака тоя миг – да го забележим. Да стигнем до него. Всъщност, дорасли сме вече и то е решило да ни се открие. Като едно истинско откровение, като апокалипсис насред днешната мрачна епоха.

Гледам изданието от 1988 г. На външен вид невзрачно книжле, с меки белезникави корици, стилизирана рисунка, щрих на главния герой и нито ламинирани и лъскави като днешните, нито пъстри и дизайнерски, както му казват съвременните любители на бутоните и пластмасата. В тия скромни одежди си е лежало там някъде из прахоляците това издание, без да се навира на никого в очите. И е държало тайните си далече от нас. Ревниво ги е пазило от ненаситния ни консуматорски глад. Обаче шило в торба не стои. И ядрената енергия вътре в тия страници рано или късно щеше да залее света. Доживяхме го. Завиждам ви на вас, дето още не сте го хващали в ръце. Чака ви чудесно приключение.

Отгоре върху старото издание е изписано името на автора. Георги Божинов. Под него е заглавието. А на третия ред с едни жълтеникави букви се мъдри надписът „Български писател“. Не патагонски, не финландски. А български – това не е името на издателството, помислих си. Това е определение за автора. Щото сега с тая шарения по сергиите, с тия най-разнообразни муракамита и балдачита, дето някакви байновци от майна си райна заявяват изкилиферчените си стремежи да ни възпитават, модерират и терапевтират стана толкова безбрежно и безгранично всичко, че ми е трудно да си припомня какво беше българският писател. Бих го постеснил човека днешен, твърде широк е, прекалено и непристойно. Българският писател говори за българските работи. Спомняте ли си ги кои бяха те? Простички работи, не сложни, няма ги там проблемите на съвременното либерално общество, мъжът си остава мъж, жената е жена, любовта е любов, алчността е алчност, завистта е завист. Природата е природа. И един много важен момент от българската ни история също е там. Около него се завихря шеметното слово на Георги Божинов. Грабва те като перце, понася те и не те оставя до последния ред. И накрая си новороден. И осъзнаваш, че си се срещнал с велика книга, след която българската литература изглежда малко по-различно, малко по-висока. Щото това не е точно книга. Това е крепост. Литературна крепост. Кале.

По едно време бях решил да пускам в Туитър цитати от романа. Като например този: „Винаги, когато идваше тук, за да погледне към безкрая на света – вярваше, че няма да умре никога. Знаеше, че някога все пак ще се мре – но не вярваше.“ Спомняте ли си това усещане?

Или този: „Така го учеше баща му кога да сее кукуруз: като седнеш в браздата и задникът ти се затопли – значи време е…“ Младежите на възрастта на героя днес предимно в офиси и по меки столчета сядат, не в браздата. А всички от тая бразда сме излезли, от нея сме прорасли и сме хванали по света бели.

Или този: „Обичаше песента на тая птица, която не се повтаряше никога, обичаше я повече от славея.“ За чучулигата става дума. Чували ли сте я?

Но един от най-любимите ми цитати си остава този: „Знаеше: като надзърне в пропаст, най-напред му се иска да скочи в нея.“ Не обичам да минавам пеша по високи мостове, страхувам се да излизам на балкона, когато съм на висок етаж. И за първи път прочетох на книга, че това е инстинкт. Човешки инстинкт за самоунищожение или летене… Обратното на оня за самосъхранението. И той е по-силният.

Няма повече да цитирам, не е честно да отварям капака на тенджерата от толкова далече. Седнете си удобно, отворете си я сами и се наслаждавайте. На думите, на ритъма, на силата.

Аз направих грешката, когато я взех в ръцете си за първи път, веднага да я отворя и да я запия още в автобуса от София за Бургас. Някъде около страница 120 трябваше да спра. Не можех да продължа. Около мен имаше толкова много хора, а аз не можех да удържа напиращите сълзи, опитах се да ги сподавя, да ги преглътна. Прочитах по един ред, по половин. И отново спирах. Така ми става всеки път, като преполовя „Кочо“ от „Епопея на забравените“.

Така може да те сграбчи за душата и да ти я изцеди с желязна хватка само голям писател. Български писател.

 „Калуня-каля“ тук

Богато разнообразие от над 20 000 заглавия.
Поръчай добри книги от Helikon.bg или на 02 460 40 40!

Прочетете още

37805

Франкфуртският панаир ще получи от държавата четири милиона евро

Ковид-кризата превърна важното събитие във виртуално Панаирните палати ще останат празни и така се опорочават …