Начало / Критика / Български писател (За Георги Божинов и неговия роман „Калуня-каля“)

Български писател (За Георги Божинов и неговия роман „Калуня-каля“)

Николай ФЕНЕРСКИ

Книги навсякъде. Книги под път и над път. Пъстри, претенциозни, помпозни, добри книги и лоши книги, умни книги и глупави книги. И насред цялата тая гмеж от хартия, корици, картинки и домогвания до моето внимание съвсем ненатрапливо и простовато някъде там из кашоните на вехтошарите си e кротувало с векове едно явление. Подремвало си е няколко десетилетия в компанията на най-различни пройдохи и типове, дочакало си е мига, защото и хиляда години да беше стояло скрито, все щеше един ден да го дочака тоя миг – да го забележим. Да стигнем до него. Всъщност, дорасли сме вече и то е решило да ни се открие. Като едно истинско откровение, като апокалипсис насред днешната мрачна епоха.

Гледам изданието от 1988 г. На външен вид невзрачно книжле, с меки белезникави корици, стилизирана рисунка, щрих на главния герой и нито ламинирани и лъскави като днешните, нито пъстри и дизайнерски, както му казват съвременните любители на бутоните и пластмасата. В тия скромни одежди си е лежало там някъде из прахоляците това издание, без да се навира на никого в очите. И е държало тайните си далече от нас. Ревниво ги е пазило от ненаситния ни консуматорски глад. Обаче шило в торба не стои. И ядрената енергия вътре в тия страници рано или късно щеше да залее света. Доживяхме го. Завиждам ви на вас, дето още не сте го хващали в ръце. Чака ви чудесно приключение.

Отгоре върху старото издание е изписано името на автора. Георги Божинов. Под него е заглавието. А на третия ред с едни жълтеникави букви се мъдри надписът „Български писател“. Не патагонски, не финландски. А български – това не е името на издателството, помислих си. Това е определение за автора. Щото сега с тая шарения по сергиите, с тия най-разнообразни муракамита и балдачита, дето някакви байновци от майна си райна заявяват изкилиферчените си стремежи да ни възпитават, модерират и терапевтират стана толкова безбрежно и безгранично всичко, че ми е трудно да си припомня какво беше българският писател. Бих го постеснил човека днешен, твърде широк е, прекалено и непристойно. Българският писател говори за българските работи. Спомняте ли си ги кои бяха те? Простички работи, не сложни, няма ги там проблемите на съвременното либерално общество, мъжът си остава мъж, жената е жена, любовта е любов, алчността е алчност, завистта е завист. Природата е природа. И един много важен момент от българската ни история също е там. Около него се завихря шеметното слово на Георги Божинов. Грабва те като перце, понася те и не те оставя до последния ред. И накрая си новороден. И осъзнаваш, че си се срещнал с велика книга, след която българската литература изглежда малко по-различно, малко по-висока. Щото това не е точно книга. Това е крепост. Литературна крепост. Кале.

По едно време бях решил да пускам в Туитър цитати от романа. Като например този: „Винаги, когато идваше тук, за да погледне към безкрая на света – вярваше, че няма да умре никога. Знаеше, че някога все пак ще се мре – но не вярваше.“ Спомняте ли си това усещане?

Или този: „Така го учеше баща му кога да сее кукуруз: като седнеш в браздата и задникът ти се затопли – значи време е…“ Младежите на възрастта на героя днес предимно в офиси и по меки столчета сядат, не в браздата. А всички от тая бразда сме излезли, от нея сме прорасли и сме хванали по света бели.

Или този: „Обичаше песента на тая птица, която не се повтаряше никога, обичаше я повече от славея.“ За чучулигата става дума. Чували ли сте я?

Но един от най-любимите ми цитати си остава този: „Знаеше: като надзърне в пропаст, най-напред му се иска да скочи в нея.“ Не обичам да минавам пеша по високи мостове, страхувам се да излизам на балкона, когато съм на висок етаж. И за първи път прочетох на книга, че това е инстинкт. Човешки инстинкт за самоунищожение или летене… Обратното на оня за самосъхранението. И той е по-силният.

Няма повече да цитирам, не е честно да отварям капака на тенджерата от толкова далече. Седнете си удобно, отворете си я сами и се наслаждавайте. На думите, на ритъма, на силата.

Аз направих грешката, когато я взех в ръцете си за първи път, веднага да я отворя и да я запия още в автобуса от София за Бургас. Някъде около страница 120 трябваше да спра. Не можех да продължа. Около мен имаше толкова много хора, а аз не можех да удържа напиращите сълзи, опитах се да ги сподавя, да ги преглътна. Прочитах по един ред, по половин. И отново спирах. Така ми става всеки път, като преполовя „Кочо“ от „Епопея на забравените“.

Така може да те сграбчи за душата и да ти я изцеди с желязна хватка само голям писател. Български писател.

 „Калуня-каля“ тук

Прочетете още

xxxIMG-0579-239x300-1-239x300.jpgMic_.esvmeQQ4iw-239x300.jpg,Mic_.nJirAyIALf-239x300.jpg.pagespeed.ic.UQsbiIKojS

Хората станаха лоши – част първа

Николай ФЕНЕРСКИ Помните ли го онзи злодей Антоан Сигърх от „Няма място за старите кучета“ …

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *