Начало / Читатели / Германия – (не)възможното съществуване

Германия – (не)възможното съществуване

Нели ЛИШКОВСКА

Не, това не е емигрантска поезия.

Заглавието на книгата категорично държи съдържанието да се чете като такова, но тези стихове само тръгват от тази тема.В тях има нещо друго.Същността е много по-дълбока.

Мощната енергия, която носи в себе си Владислав Христов като поет, се стреми да се освободи от своя носител и да се превърне в произведение – при това цялостно и завършено. Винаги, когато поетът не се усеща свързан с поезията и не живее като едно цяло с всичко около себе си, той не е щастлив.

един ангел

виси от полилея

не знам на какъв език

да му се помоля

„един ангел…”

Всеки стих в тази книга е като някакъв инстинкт за самосъхранение. Желание, което иска да пребъде и затова се е отделило от създателя си, за да надживее тленното.

първият сняг

падна тихо през нощта

на сутринта започнахме

да правим човек

снегът стигна само за тяло

без ръце и без глава

„първият сняг…”

И тук:

искам да умра

в малко немско градче

никой да не разбере

за моята смърт

да минат дни

да се вмирише целият квартал

чак тогава от благоприличие

един съсед да ме попита

как съм със здравето

„искам да умра…”

Като че ли някакъв демон или орда от бесове тласкат човека към това да не бъде себе си. Внушават му нечисти копнежи. Мамят го да пожелае да бъде на друго място, в друго време. Не му позволяват да остане и да бъдат тук и сега.

на 2000километра оттук

доматите зреят

първите череши

вече са на пазара

слънцето влиза

в детската ми стая

през прозореца

който майка всяка сутрин

отваря

„на 2000километра…”

Или в „цяло лято…”:

цяло лято

къщите не могат да се затоплят

от студените им вътрешности

излизат хора

слънцето бавно ги размразява

от телата капе дъжд

градът е локва

по която облаците плуват

в неизвестна посока

Интензивността на спотаеното страдание в „Германии” не е нарушила съвършенството на поетичния изказ.Не води до озлобление или ненавист.Красотата продължава да съществува във всеки отронен лист, островърха катедрала или куче с вълнен пуловер.

застудя

кучетата ги облякоха

с вълнени пуловери

моя съм го забравил

в българия

„застудя…”

И още красиво страдание тук:

каква огромна катедрала

мога да извикам вътре

без никой да ме чуе

„каква огромна…”

Реалността за поета, поставен в чуждите условия на чуждата държава е нещо по-различно от това, което е за останалите хора – без значение местни или чужденци. В стремежа си да се разграничи от същата тази действителност, поетът последователно приема всички форми на един възможен живот. Живот, който въпреки всичко си остава чужд. Не негов.Защото не е истинският.

разправят зимата тук идвала внезапно

езерото за минути се вледенявало

патките оставали хванати в капан

някои от тях след дълги опити

успявали да излетят

без крака

„разправят зимата тук…”

Там, където има повече изкуство, има и повече мисъл. И дух.

В „Германии” на Владислав Христов има не само дух, който е просто сюжет или тема.Поезията е тази, която създава този дух. Сътворява го – мощен, разтърсващ, необозрим.

не мога да си представя

как детето ми казва татко

на чужд език

после как му отговарям

бих нарекъл това

двойно самоубийство

„не мога да си представя…”

И още:

два гълъба

прелитат над катедралата

единият черен

да ми спомни за татко

другият бял

за да забравя

„два гълъба…”

Поезията на Владислав Христов е поезия на вечното търсене и вечното не-намиране.Това търсене тук е в посочването на онова оставащо си все така далечно общество, чужда реалност. Друга действителност, която държи да започва и свършва със себе си и да прилича единствено на себе си.

липсата на некролози

е окуражителна

хората тук

от работа забравят да умират

както каза един поляк

германците не предават богу дух

в работно време

„липсата на некролози…”

И в „ниските облаци…” също:

ниските облаци

карат птиците да се удрят

в клоните на дърветата

местните хора

наричат това

дъжд

Тази чужда реалност обаче въздейства по особен начин на читателя. Той може да усети, че прекосява времена и пространства, сякаш си припомня нещо отдавна живяно, някога било. Но това се случва вече не с паметта на собствения, личен  живот, а с тази на вековете.

понеделник е ден за чистене

вратите на катедралите

са широко отворени

само тогава

за няколко минути

слънцето стопля

краката на исус

„понеделник е ден…”

Поетът притежава много верен слух и долавя не само две възможни впечатления или две идеи, но и някаква много фина и невидима за другите хармония.

В света на материята и силата, той е този, който може да разруши, за да създаде. Позволено му е да използва злото, за да стигне до добродетелта. Да подчини средствата на целта.

В „Германии” на Владислав Христов като че ли самата реалност, обвеяна от студа на сезоните и мрака на катедралите – е превъзмогната, преодоляна.В някаква степен дори – несъществена.

Защото поетът стига до истината, че една и съща мисъл свързва този свят и другия.Едно и също чувство се простира в родната действителност и в чуждата.Една и съща светлина свързва в абсолютно съзвучие земята и небето. Които са едни за всички.

продавачът на аспержи

показва с една и съща усмивка

пътя към църквата

и пътя към болницата

„продавачът на аспержи…”

И тук:

наваля сняг

затрупа всички хора

кой сега е чужденец и кой местен

„наваля сняг…”

Оказва се, че поетът е загрижен не толкова за физическите време и пространство, които обитава.Тази реалност съществува, но за него е по-важна една друга – вътрешната.Неговата лична реалност, в която:

провесен от моста

наблюдавам

как вълните носят

нечия шапка

прибирам се вкъщи

шапката ми я няма

„провесен от моста…”

Вътрешните присъствия са по-ценни от външните. Защото вътрешният свят е истинският.

Цитирах всички стихотворения от тази книга изцяло.Не мога да цитирам Владислав Христов на късаци. Бих го осакатила по този начин.Стиховете му не позволяват това.Те са цялостни, неделими. Не дават да бъдат разделяни на части или рязани парче по парче като пъзел.

На финала отново ми се иска да обърна внимание на факта, че „Германии” не е книга за емигранта и емигрантството.Подобно твърдение би било опростенчество.За мен тази книга е за студа и мрака.Студът на една географска ширина и не само. Мракът на катедралите и не само.Виждам в тях онези чудовищни студ и мрак, които си ти самият, когато не си на своето място.Вселенските студ и мрак, които усещаш не толкова с физическите си сетива, а с най-фините струни на душата.

Студ и мрак, които веднъж настанили се у теб – се превръщат в безпощадност.И ако не се намериш, ако не откриеш самия себе си – си обречен на смърт чрез безпоезие.

Също както в „иска ми се…”:

иска ми се

в черната кутия на самолета

освен писъци и молитви

да има поне един стих.

Свързани заглавия

Излиза заключителната книга „Германии“ от поетичната трилогия на Владислав Христов

Книгите на Владислав Христов тук

Богато разнообразие от над 20 000 заглавия.
Поръчай добри книги от Helikon.bg или на 02 460 40 40!

Прочетете още

211764_b

Колко малко е нужно, за да бъде човек истински щастлив!

В един дъждовен летен ден от тази незабравима „Добра година“ животът на младия финансист Макс …